Чуваме ли се какво говорим?
Може би някои прочитайки това заглавие биха си споделили: „ Че по какъв начин да не се слушам, да не съм глух/а? ”. В онази творба на Вазов „ Дядо Йоцо гледа ”, която всички сме чели като дребни, се разказваше за един кьорав дъртак. Той беше кьорав, само че виждаше смяната в света към него, до момента в който хората, които я гледаха, не я виждаха.
Същото се получава от време на време и с общуването – макар че не сме глухи, постоянно сами не се чуваме какво тъкмо изричаме, какви послания изпращаме с думите си към близките. Естествено що се отнася до връзка, са значими и доста други аспекти, като жестове, мимики, интонация, само че защото тематиката е обширна, тук става въпрос единствено за вербална такава.
“„ Казана дума – хвърлен камък ” ”
е рекъл народът, а националните мъдрости са като групова памет, която, в случай че не да одобряваме на 100 %, то най-малко можем да обмислим.
Думите и тяхното обръщение
В думите е закодирана информация. Някои са заредени със мощна позитивна сила, а други – противоположното, са израз на негативна такава. Неотдавна бях попаднала в блога на експерт по реклама и връзки с обществеността. Човекът си беше направил нещо като персонално проучване или статистика на преобладаващите думи в най-популярните български издания. Изводът му надали ще учуди някой, защото всички виждаме, въпреки и не постоянно осъзнавайки го, че в пресата най-често се натъкваме на думи като: рецесия, беднотия, бедност, ликвидиране, боязън, меланхолия, епидемия…
И в случай че е правилно, а то е, че думите са заредени, то каква сила идва към нас? А след това попивайки я като че ли нямаме самообладание да я предадем и на другари, сътрудници, съседи, които по някаква случайност не са се срещнали с „ новините ” и приказваме ли приказваме, завъртайки един кръговрат от избран вид информация.
С различен заряд са думи като: обич, деликатност, благодаря, апелирам, обичам, непорочност, щастие…
Защо да бъдем просто попивателни на по-масовото? Можем доста елементарно да превърнем думите си в позитивно заредена сила, която има способността да въздейства, както на нас по този начин и на близките. А може би най-спешна потребност от това имат децата ни. Може би не е инцидентно, че все по-често се раждат деца с така наречен недостиг на вниманието. Природата, като най-мъдра, като че ли се е погрижила да отбрани чистите им, детски души от вмешателството на външната среда, от смачкващите порива на фантазиите страхове, болки, неналичия и мисли – щампи.
Празни думи
Думи – клишета. Разговори – по табиет. Уж споделяме, а нищо не си споделяме. Няма ги страстта, желанието за шерване, същинското откриване пред другия и дълбокото вслушване, в това, което той ще ни каже. Защо се получава по този начин? Причините могат да са разнообразни – прибързаност, възприятие за непълноценност (Какво го интересуват другият моите неща?), егоцентризъм ( Какво ме интересува другия?) или просто некадърност за пълноценно другарство заради липса на опит.
А когато всички сходни спънки отпаднат, думите могат да се трансфорат в мост през времето и пространството, в случай че в тях е вложена най-малко парченце от пишещия или изричащия ги. Когато е нужно и комуто е нужно, тази парченце ще допре същински и ще се реализира връзка – по-реална от доста диалози, водени в действителността.
В книгата си „ Кажи го вярно ” Лилиан Глас написа: „ Ако не се интересувате в действителност по какъв начин е другият – не го питайте! Иначе това може да прозвучи като кухо празнословие. Никога не се опитвайте да демонстрирате измислени усеща. Това поражда престореност и по индиректен метод напълно не способства за вашето самоутвърждаване. Всички ние имаме потребност да престанем да поддържаме връзка с думи, които не значат нищо. Вашите думи са принадлежности и като всеки един инструмент би трябвало да бъдат употребявани с несъмнено предопределение. Така че, знайте каква е повода да кажете това, което казвате. ”
Същото се получава от време на време и с общуването – макар че не сме глухи, постоянно сами не се чуваме какво тъкмо изричаме, какви послания изпращаме с думите си към близките. Естествено що се отнася до връзка, са значими и доста други аспекти, като жестове, мимики, интонация, само че защото тематиката е обширна, тук става въпрос единствено за вербална такава.
“„ Казана дума – хвърлен камък ” ”
е рекъл народът, а националните мъдрости са като групова памет, която, в случай че не да одобряваме на 100 %, то най-малко можем да обмислим.
Думите и тяхното обръщение
В думите е закодирана информация. Някои са заредени със мощна позитивна сила, а други – противоположното, са израз на негативна такава. Неотдавна бях попаднала в блога на експерт по реклама и връзки с обществеността. Човекът си беше направил нещо като персонално проучване или статистика на преобладаващите думи в най-популярните български издания. Изводът му надали ще учуди някой, защото всички виждаме, въпреки и не постоянно осъзнавайки го, че в пресата най-често се натъкваме на думи като: рецесия, беднотия, бедност, ликвидиране, боязън, меланхолия, епидемия…
И в случай че е правилно, а то е, че думите са заредени, то каква сила идва към нас? А след това попивайки я като че ли нямаме самообладание да я предадем и на другари, сътрудници, съседи, които по някаква случайност не са се срещнали с „ новините ” и приказваме ли приказваме, завъртайки един кръговрат от избран вид информация.
С различен заряд са думи като: обич, деликатност, благодаря, апелирам, обичам, непорочност, щастие…
Защо да бъдем просто попивателни на по-масовото? Можем доста елементарно да превърнем думите си в позитивно заредена сила, която има способността да въздейства, както на нас по този начин и на близките. А може би най-спешна потребност от това имат децата ни. Може би не е инцидентно, че все по-често се раждат деца с така наречен недостиг на вниманието. Природата, като най-мъдра, като че ли се е погрижила да отбрани чистите им, детски души от вмешателството на външната среда, от смачкващите порива на фантазиите страхове, болки, неналичия и мисли – щампи.
Празни думи
Думи – клишета. Разговори – по табиет. Уж споделяме, а нищо не си споделяме. Няма ги страстта, желанието за шерване, същинското откриване пред другия и дълбокото вслушване, в това, което той ще ни каже. Защо се получава по този начин? Причините могат да са разнообразни – прибързаност, възприятие за непълноценност (Какво го интересуват другият моите неща?), егоцентризъм ( Какво ме интересува другия?) или просто некадърност за пълноценно другарство заради липса на опит.
А когато всички сходни спънки отпаднат, думите могат да се трансфорат в мост през времето и пространството, в случай че в тях е вложена най-малко парченце от пишещия или изричащия ги. Когато е нужно и комуто е нужно, тази парченце ще допре същински и ще се реализира връзка – по-реална от доста диалози, водени в действителността.
В книгата си „ Кажи го вярно ” Лилиан Глас написа: „ Ако не се интересувате в действителност по какъв начин е другият – не го питайте! Иначе това може да прозвучи като кухо празнословие. Никога не се опитвайте да демонстрирате измислени усеща. Това поражда престореност и по индиректен метод напълно не способства за вашето самоутвърждаване. Всички ние имаме потребност да престанем да поддържаме връзка с думи, които не значат нищо. Вашите думи са принадлежности и като всеки един инструмент би трябвало да бъдат употребявани с несъмнено предопределение. Така че, знайте каква е повода да кажете това, което казвате. ”
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ