Рилските езера - между лошите спомени и добрите очаквания
Много е неприятно, когато спомените ти за едно от най-красивите места в България са тягостни. Мъчително е и да те държат надалече от тази привлекателна за множеството хора точка близо 30 години. Когато обаче синът ти доближи онази възраст, на която си се " опарил " от омайната естествена забележителност - Седемте рилски езера, е време да се престрашиш и да му дадеш опция за негова позиция - позитивна. С други думи, пристигнал е моментът да забравиш едни далечни времена, когато си си представял, че тръгваш на разходка към езерата, а тя се трансформира в едно непреклонно, отвратително, уморително няколкочасово нанагорнище с раница към неразбираемо висока цел, която в последна сметка е просто огромна вода и нищо повече. Къртовското катерене е предшествано от преспиване в западнала, неелектрифицирана хижа, в която през нощта умерено щъкат мишки и съобразително е наречена от зевзеци " В пъкъла ". Все отново става дума за началото на 90-те години на предишния век, когато изоставянето и разрухата са достигнали и хижата, по-известна през днешния ден като " Вада ". Пълното равнодушие, което те е обхванало при идването до заветните езера, е на път да се пропука, когато се оказва, че няма да спиш в много огромната и явно поддържана хижа " Рилски езера ", в която даже има ток. Не, не - мястото ти за сън се оказва прилежаща дребна сграда с ширнали се двуетажни кревати в огромно помещение без тоалетна... Детски мемоари, но от тях няма доста какво позитивно да изстискаш десетилетия по-късно. Затова не е неприятно да се заместят с нови и положителни, които да те държат през идващите трийсетина години.
Както стана ясно, Рила не е място за пишман туристи. Дори когато те към този момент имат опция да се възползват от въжен превоз, кон, джип или всякакво друго помощно средство. Отправната точка е Паничище - колкото се може по-далече от х. " Вада ". Паркирането в региона не е елементарно - тези, които не са подготвени да дадат 5 лв. за паркинг, оставят возилата си по шосето на 2-3 километра от началната станция на лифта. Останалите имат допуск до спонтанни паркинги на поляни или още веднъж на пътя, само че по-близко до въжената линия.
За семейство с две деца в учебна и градинска възраст, които не са израснали покрай планина, е целесъобразно да не се стига до изтощение и започване на изкачването по планината още от началната станция на лифта. За деца и възрастни 20-минутното пътешестване и гледките от седалковия въжен превоз са превъзходен прочувствен и физически отскок към впечатляващата последна цел. През уикендите обаче опашките са дълги и се чака много. Цените са солени и за четиричленно семейство доближават 64 лв. за пътешестване в двете направления. Замените ли ги против билети обаче, нищо не може да ви спре към рилските върхове. Остава ви единствено да следите зорко да не изтървете някое въртящо се дете от седалката на лифта. Пътят е дълъг 2 километра, а изкачването - към 500 метра. Светът към този момент е различен, а тишината е безусловно оглушителна. Дори пред теб пътуващите да надуват чалга, а откъм гърба самоотвержена родителка да мъкне едногодишен ревящ мишок, отново не могат да преборят тишината. Тя е на всички места - в далечината, под теб, над теб, обгръща те и придвижва в друга реалност. И по този начин, до момента в който пристигна притеснителният миг, в който си казваш - а дали ще мога да скоча в точния момент от седалката, да последвам стрелките и инструкциите и безвредно да стъпя на твърда земя, или тя ще ме завлече назад по ската? Като десетки хиляди други туристи оцелявате при слизането, няма неуместни обстановки с рухване, боричкане, вик, падение, каквито сте си представяли. Пред вас е към момента оживялата хижа " Седемте рилски езера ", която в предишното е била недостъпна, както и омразната сграда с двуетажните кревати, от която през днешния ден са останали единствено руини. Обаче в този момент има по-важна цел - по какъв начин да стимулирате домочадието и самия себе си да изкачите близката урва с камънак, зад която се обрисува едно по-безоблачно странствуване. За децата обаче това се оказва занимателно катерене, а за вас то приключва относително бързо и безболезнено. Тук към този момент може да се огледате за Рибното и Долното езеро, нали за тях сте тук.
Следва къса отмора по равна околност и ново небезобидно нанагорнище. Този път има единствено прахоляк, отмора на всеки две минути, нов прахоляк, нова почивка с познати лица от предходното посядане и по този начин 30-40 минути, в които се заканвате трето странствуване до езерата да не осъществите в никакъв случай повече. Някак си обаче височината е изкачена, а въпросът на детето ще се връщаме ли към този момент, е пропуснат около ушите. Идва най-хубавата част от пътя - периодично повтаряне на леко нанагорнище, с леко втурване... и доста хубост. Равни поляни, остри върхове, зелени планини във всички направления. Гледки, които даже купищата щъкащи туристи не могат да загрозят. Предстоящото едночасово вървене към този момент може да се назова разходка. Краят й е увенчан от езерото Бъбрека. Надолу са Трилистника и Близнака, нагоре - Сълзата и Окото, за които обаче е рано да приказваме. Защото за някои е пристигнал краят на пътуването и време за почивка, посядане, полягане и най-после за един сандвич.
Поляните зоват едни за отмора, само че други имат тръни нейде в тялото си. Тях ги зоват нови чукари и в индианска нишка те потеглят за най-високите езера. Сред тях е огромният ви, 10-годишен наследник, който сигурно не е наследил ентусиазма си от вас. Започвате да се чудите, ваше ли е това дете, когато след повече от час слиза от планината и упорства идващия уикенд да отидете на Мусала. Пази Боже, казвате си вие, като че ли не сте чули молбата, обхваната от мисли за идния противоположен път. Той също е леко бодлив, само че въпреки всичко е втурване и няма доста време за помайване. В края на слизането ви чака изненада - хиляди туристи считат, че 17-18 ч. не е време да се отхвърлят от благините на цивилизацията и са се наредили на опашка за лифта. Точно час и половина са нужни, с цел да се вредите за седалка. Обратният път е също толкоз зашеметяващ от аромати и чувства, колкото първоначално. Той обаче завършва някак по-бързо, с цел да се стигне до внезапното нахлуване в другата действителност, в която изкачванията са други, спусканията са още по-лесни, само че в никакъв случай не са вълшебни като планинските.
Другия път запалянковците ще са на Мусала. Но не и аз.
Както стана ясно, Рила не е място за пишман туристи. Дори когато те към този момент имат опция да се възползват от въжен превоз, кон, джип или всякакво друго помощно средство. Отправната точка е Паничище - колкото се може по-далече от х. " Вада ". Паркирането в региона не е елементарно - тези, които не са подготвени да дадат 5 лв. за паркинг, оставят возилата си по шосето на 2-3 километра от началната станция на лифта. Останалите имат допуск до спонтанни паркинги на поляни или още веднъж на пътя, само че по-близко до въжената линия.
За семейство с две деца в учебна и градинска възраст, които не са израснали покрай планина, е целесъобразно да не се стига до изтощение и започване на изкачването по планината още от началната станция на лифта. За деца и възрастни 20-минутното пътешестване и гледките от седалковия въжен превоз са превъзходен прочувствен и физически отскок към впечатляващата последна цел. През уикендите обаче опашките са дълги и се чака много. Цените са солени и за четиричленно семейство доближават 64 лв. за пътешестване в двете направления. Замените ли ги против билети обаче, нищо не може да ви спре към рилските върхове. Остава ви единствено да следите зорко да не изтървете някое въртящо се дете от седалката на лифта. Пътят е дълъг 2 километра, а изкачването - към 500 метра. Светът към този момент е различен, а тишината е безусловно оглушителна. Дори пред теб пътуващите да надуват чалга, а откъм гърба самоотвержена родителка да мъкне едногодишен ревящ мишок, отново не могат да преборят тишината. Тя е на всички места - в далечината, под теб, над теб, обгръща те и придвижва в друга реалност. И по този начин, до момента в който пристигна притеснителният миг, в който си казваш - а дали ще мога да скоча в точния момент от седалката, да последвам стрелките и инструкциите и безвредно да стъпя на твърда земя, или тя ще ме завлече назад по ската? Като десетки хиляди други туристи оцелявате при слизането, няма неуместни обстановки с рухване, боричкане, вик, падение, каквито сте си представяли. Пред вас е към момента оживялата хижа " Седемте рилски езера ", която в предишното е била недостъпна, както и омразната сграда с двуетажните кревати, от която през днешния ден са останали единствено руини. Обаче в този момент има по-важна цел - по какъв начин да стимулирате домочадието и самия себе си да изкачите близката урва с камънак, зад която се обрисува едно по-безоблачно странствуване. За децата обаче това се оказва занимателно катерене, а за вас то приключва относително бързо и безболезнено. Тук към този момент може да се огледате за Рибното и Долното езеро, нали за тях сте тук.
Следва къса отмора по равна околност и ново небезобидно нанагорнище. Този път има единствено прахоляк, отмора на всеки две минути, нов прахоляк, нова почивка с познати лица от предходното посядане и по този начин 30-40 минути, в които се заканвате трето странствуване до езерата да не осъществите в никакъв случай повече. Някак си обаче височината е изкачена, а въпросът на детето ще се връщаме ли към този момент, е пропуснат около ушите. Идва най-хубавата част от пътя - периодично повтаряне на леко нанагорнище, с леко втурване... и доста хубост. Равни поляни, остри върхове, зелени планини във всички направления. Гледки, които даже купищата щъкащи туристи не могат да загрозят. Предстоящото едночасово вървене към този момент може да се назова разходка. Краят й е увенчан от езерото Бъбрека. Надолу са Трилистника и Близнака, нагоре - Сълзата и Окото, за които обаче е рано да приказваме. Защото за някои е пристигнал краят на пътуването и време за почивка, посядане, полягане и най-после за един сандвич.
Поляните зоват едни за отмора, само че други имат тръни нейде в тялото си. Тях ги зоват нови чукари и в индианска нишка те потеглят за най-високите езера. Сред тях е огромният ви, 10-годишен наследник, който сигурно не е наследил ентусиазма си от вас. Започвате да се чудите, ваше ли е това дете, когато след повече от час слиза от планината и упорства идващия уикенд да отидете на Мусала. Пази Боже, казвате си вие, като че ли не сте чули молбата, обхваната от мисли за идния противоположен път. Той също е леко бодлив, само че въпреки всичко е втурване и няма доста време за помайване. В края на слизането ви чака изненада - хиляди туристи считат, че 17-18 ч. не е време да се отхвърлят от благините на цивилизацията и са се наредили на опашка за лифта. Точно час и половина са нужни, с цел да се вредите за седалка. Обратният път е също толкоз зашеметяващ от аромати и чувства, колкото първоначално. Той обаче завършва някак по-бързо, с цел да се стигне до внезапното нахлуване в другата действителност, в която изкачванията са други, спусканията са още по-лесни, само че в никакъв случай не са вълшебни като планинските.
Другия път запалянковците ще са на Мусала. Но не и аз.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ