Младо момиче се запознава в бар с един мъж, който

Младо момиче се среща в бар с един мъж, който подхваща диалога, като разказва ситуацията си — бракоразвод, самотност, — с други думи знае по какъв начин да разсъни нейното съчувствие. Той й се натрапва, непрекъснато предлага срещи, от ден на ден я оплита и в последна сметка я моли да се ожени за него.

Въпреки че не й бил изключително приветлив и тя никога не го обичала, въпреки всичко имала възприятието, че не трябва да го разочарова, защото той очевидно имал потребност от нея.

Тя не могла да каже „ не “ в подобаващия миг, доста по-рано би трябвало да се държи резервирано; без да желае и да вижда, със своето държание тя му създавала очаквания и изпаднала в възприятие за виновност, когато най-сетне му отказала.

Примерът демонстрира доста присъщи черти за депресивното биване-в-света; един по-дълбоко повреден човек въобще не би имал смелостта да каже „ не “.

Депресивните се слагат в ситуацията на другия, дотолкоз се разпознават с него, че напълно не помнят своята лична позиция и ползи.

Тъй като имат прекомерно малко лични импулси и стремежи, които биха могли да опълчват на другия, те толкоз по-лесно се оставят на неговите стремежи и импулси.

И тъй като са привикнали да извършват упованията на другите, те стигат до обстановки, които не са желали, само че неумишлено са съконстелирали. Затова те елементарно попадат в затруднения и се трансформират в жертва на безогледни хора, които употребяват слабостта им.

Те мъчно могат да намерят излаз от такива обстановки — заради възприятие за виновност, а и тъй като изпитват позор от личната си наивност и не желаят да признаят унижението си пред този, които ги е употребявал.

Всекидневието на депресивните хора е проникнато от такива способи на държание, в които те не се осмеляват да утвърдят и наложат себе си, да кажат не, да бъдат индивид.

Тъй като отстъпването, отказването и неналичието на опозиция са се трансформирали в тяхна втора природа, те въобще не осъзнават, че тези способи на държание са свързани с видимо безпричинните им депресии, които те възприемат като предразположеност, като орис, в която нищо не може да се промени.

Лекарят нормално им предписва антидепресивни лекарства, тъй като също не вижда външни причинители на депресията и по този начин те могат да станат подвластни от медикаментите, които в най-хубавия случай донасят краткотрайно облекчение, само че другояче единствено скриват казуса.

Нека се опитаме да оцелостим облика на депресивните хора. Когато човек отбягва индивидуацията, по нужда надценява страната на отдаването; в резултат на това съответният различен придобива свръхценност, а самият човек изгубва от своята.

Позитивният аспект от загърбването на личния Аз в началото се показва във всичко това, което задава посоката към разбиращото вчувстване, състрадание и съчувствие. Човек постоянно мисли първо за другия, за неговата обстановка и ползи, вчувства се в него до цялостна идентификация.

Това основава изискванията за едно надълбоко схващане на непознатото, за едно умеене да се поставиш на мястото на другия, което в началото е нещо доста положително.

Същински депресивният обаче като че ли остава заклещен в идентификацията и не се връща още веднъж към самия себе си; по този начин той изгубва доста от своята лична позиция и може да се трансформира в ехтене на другия — би могло да се каже, че той схваща християнското условие да „ обичаш близък като себе си “ неправилно като „ повече от самия себе си “.

И като се има поради какви са светът и хората, човек с такава настройка нормално доста скоро стартира да бъде употребен. Рядко се оправдават упованията, че и другите са като теб самия, че те също са толкоз деликатни, вчувстващи се и подготвени да се преценяват. Напротив, опитът демонстрира, че те са доста по-непристорено егоистични и по този начин даже реализират повече.

Тук е сериозният миг —  по какъв начин депресивният трансформира потребността в добродетел и издига своето държание в идеология, с цел да може да преработи завистта и отсам да извлече като успокоение съзнанието за морално предимство.

Защото в действителност би трябвало да си необятно скроен човек, с цел да позволиш без завист на другите това, което забраняваш на самия себе си, или пък не можеш да постигнеш.

Идеологията на депресивните хора — както в последна сметка всяка идеология — е сложна за поправяне.

Те не желаят да се разделят с нея, първо, тъй като им е коствала прекалено много отводи и преправяне на злоба, второ, поради моралното удовлетворение, което извличат от нея, и най-после — човек не може внезапно самичък да стартира да прави това, което е отхвърлял и осъждал у другите.

Към това се прибавя събитието, че толкоз доста способи на другарство със света и хората са останали неизпробвани и по тази причина неовладени, тъй че депресивният не се и осмелява да ги употребява — тази липса на витална техника непрекъснато го захвърля в старите коловози.

По този метод той от ден на ден попада в клопките на своята идеология, която не е същинско решение на казуса, тъй като би трябвало да прикрие една уязвимост, един боязън.

Малко са депресивните, които имат способността за същинско сублимиране — скромният и смиреният по идеология няма по какъв начин да подмине завистта, горчивината от „ несправедливостта “ на живота.

Всекидневието е изпълнено с банални и сами по себе си маловажни обстановки, в които депресивното в невротичния смисъл на думата държание се манифестира и си проправя път, само че които позволяват и смяната му, стига единствено човек да обърне внимание върху това.

Независимо дали е поканил посетители или гостува на някого — депресивният постоянно има възприятието, че той единствен е виновен за триумфа на вечерта, че той единствен би трябвало да поддържа диалога.

Той изпитва възприятие за непълноценност или виновност, когато едно посещение премине вяло; само че таман неговите измъчени старания не разрешават разведряване на ситуацията.

Не му хрумва мисълта, че другите също могат да допринесат за това и че въобще, с цел да „ случиш “ (gliickt) с нещо, е належащо и малко „ шанс “ (Gliick) — той постоянно се усеща виновен за всичко.

Депресивните са склонни да дават прекомерно доста в ръцете на бога и на дявола.

Ние носим парадайса и пъкъла в самите себе си, както и отговорността за това; по този начин както би трябвало да се научим да разпознаваме злото в нас, да го одобряваме и да се борим с него, а не да го проектираме върху дявола или различен неприятелски облик, по този начин би трябвало да търсим и да се опитваме да реализираме и положителното, божественото начало в нас, поради него самото и нас самите, а не поради някакво заплащане в отвъдното.

Депресивните елементарно виждат в прекалено много неща „ божия воля “ и промисъл, и по този начин могат да избягат от личната отговорност в криворазбрано примирение. 

„ Основни форми на боязън “