Митрополит Антоний Сурожки (1914 ~ 2003) За християнското семейство Св.

Митрополит Антоний Сурожки (1914 ~ 2003)

За християнското семейство

Св. ап. Павел споделя, че фамилията е дребна черква, т. е. че в него участват всички или най-малко главните черти на църковната обич. Има античен евангелски ръкопис, намиращ се в Кеймбридж, Англия, който съдържа няколко фрагмента, не влезнали в нормалния евангелски текст. Един от тези фрагменти гласи, че попитали Христос: Кога ще пристигна Царството Божие? – и Той дал отговор: Царството Божие е там, където са двама – те към този момент не са двама, а един… Това несъмнено, стартира в фамилията, тъй като такова единство, такава обич, каквито се построяват в фамилията, макар компликациите, макар нашата прегрешение, на никое място няма да намерим. И разширението на това единение би трябвало да се построява по пример на фамилията, а не по някакъв научен пример, т. е. общественост от хора, които между тях са се споразумели да бъдат единни, не могат да реализират тази цялост на единението, която съществува в фамилията.

Между фамилията и Църквата ап. Павел прави паралел освен в думите, че фамилията е дребна черква, само че и в Глава 6 от Послание до ефесяни, която се чете на венчанието, споделя, че във връзка с дамата мъжът би трябвало да заеме мястото на Христос във връзка с Църквата. И младите като че изпускат този миг. Да – това е съответствие на някаква взаимозависимост на дамата от мъжа, само че предпоставката за това е, че мъжът е предназначен да обича дамата с онази жертвена и всеотдайна обич, с която Христос обича Църквата. Тази отпратка, отнесена към Църквата, ни дава още една прилика, и, дружно с това, някаква разлика, тъй като както взаимоотношенията сред мъжа и дамата се реализират по облика на Църквата, по този начин и любовта в Църквата се реализира по облика на фамилията.

Възможно е да прозвучи езически, само че мисля, че на първо място, християнското семейство би трябвало да е щастливо. Това не значи да няма никакви различия сред съпрузите. Ако обаче фамилията се усеща нещастно, всеки безверен или полувярващ, гледайки го, ще каже: в случай че това е всичко, което Бог може да направи!... Или още по-лошо: в случай че намесата на Бога в връзките сред двама души принася такива плодове, тогава по-добре без Него... И ми се коства (не приказвам за всяко благополучие, за хармонията в злото, а за сериозното отношение), че в центъра на фамилията би трябвало да бъдат любовта, насладата, а не непрекъснатата тъга в името на някакъв, постоянно фиктивен, блян. Често християнското семейство би могло да бъде най-убедителният аргумент, че когато Бог влезе в някаква конюнктура, когато влезе измежду група хора, Той внася нещо, което не съществува другаде, и това може да се назова благополучие, а не разбитост. Затова приказвам за щастието като за първото и най-важно изискване. Щастието, несъмнено, би трябвало да бъде нравствено издържано, т. е. би трябвало да съществува същинска християнска обич сред мъжа и жената; и когато споделям „ християнска “, нямам поради нещо екзотично и необичайно, а това отношение, при което човек обича, уважава другия, преценява се с него, счита, че той или тя (това се отнася и за двамата) с наслада ще пожертва нещо мечтано поради любимия; че децата също се възпитават в истина и обич, че се стараят да им внушат, че положителното може да носи наслада, а освен тежест и т. н. Струва ми се, че щастливото семейство е най-убедителното доказателство, че в случай че Бог участва в живота на хората, този живот може да разцъфти по несравним метод.

Може от време на време – само че това би трябвало да бъде направено и от двамата съпрузи – да се наложи да бъде пожертвано прекалено много от това, което назоваваме нормално благополучие, поради нещо по-възвишено. Помните, св. Йоан Кронщадски споделил на брачната половинка си, че те ще служат на Бога, а дано щастието да остане за другите. Ако това е взаимно, в случай че двамата или цялото семейство са подготвени да пожертват някои свои наслади поради другите, това е обособен въпрос. Но това, срещу което стачкувам, е концепцията, че единият има право да отнеме насладата на другия, с цел да я отнесе встрани, да отиде да утешава някого на другия завършек на града, до момента в който личното му семейство остава без успокоение и наслада.

Разводът и църквата

Разводът е една от най-големите нещастия в живота на индивида. Той поставя край освен на любовта, която е основала брака, само че и завършек на очакванията за повсеместен живот, дълбока наслада и цялост. И в това отношение разводът би трябвало да се преглежда доста деликатно. Защо хората се разделят? Как се случва по този начин, че двама души, които са се обичали, внезапно откриват, че сред тях няма обич, че не им остава нищо друго, с изключение на да се разделят? Първата причина, коства ми се, е в това, че прекалено много бракове се подписват сред не задоволително зрели хора, хора, които си мислят, че онази наслада, която съществува посред им когато се срещат, когато поддържат връзка или вършат нещо дружно, ще продължава безпределно и че тя не би трябвало да се пази и да се развива. Втората причина е, че доста постоянно любовта, която изначало е изглеждала същинска, се оказва доста по-повърхностна, в сравнение с сме очаквали, и от време на време събитията в живота са толкоз комплицирани, че унищожават това единение, което би могло да устои единствено при доста мощна, крепка обич.

Повечето християнски църкви на Запад не одобряват развода. В православието той е позволен. Защо? Как е допустимо това? Хората на Запад се базират на това, че в Евангелието Спасителят споделя, че Моисеевият закон е разрешавал да се дава разводно писмо заради жестокосърдието на хората, само че изначало не е било по този начин. И аз запитвам: за какво християните на Запад считат, че това се отнася единствено за тези времена, а че в този момент ние, християните, не притежаваме това жестокосърдие и за нас разводът е неприемлив. На процедура ние знаем какъв брой студено и безчувствено може да бъде човешкото сърце и какъв брой елементарно е, когато човек мисли, че обича някого, внезапно да охладнее заради това, че обичаният се е оказал (както на него му се струва) неподобаващ за тази обич или го е наранил в област, която за него е прекомерно скъпа и мъчителна. Затова ние, давайки си сметка за неустойчивостта на човешкото сърце, позволяваме развода, въпреки да го считаме за най-голямата покруса в живота. Нещо повече: ние одобряваме развода върху себе си, тъй като виновни за него са освен съпрузите, само че и цялата Църква. Нали венчаваме без асортимент всички, които дойдат и могат да потвърдят, че са кръстени. Нима това е съображение? Нима става дума за това двама души да се съединят „ по право “? Не, християнският брак би трябвало да бъде икона на взаимното отношение на Христос с Църквата, т. е. напълно отдаване един на различен, подготвеност да се обича до дъно, а това се среща рядко. На процедура, по-голямата част от тези, които идват да се венчаят, търсят насладата от взаимната среща, само че не са подготвени за носенето на кръста. Затова, когато се сблъскат с компликации във взаимоотношенията, се оказва, че не са готови за взаимния живот – и се разделят. Докато венчаваме официални „ християни “, хора, не задоволително зрели, разводите ще не престават.

Ще кажете: тогава би трябвало да прекратим венчавките ли? Не, би трябвало да възпитаваме хората, да ги възпитаваме не с думи, не с проповед, а с образец. Как може младият мъж, младата жена да знаят, да схванат, че могат да бъдат съединени от кръстна ликуваща обич, в случай че в актуалното християнско общество това не се случва? Затова считам, че отговорността за развода лежи върху цялата Църква, върху цялото християнско общество. И това изяснява обстоятелството, че Църквата позволява развода, тъй като тя е отговорна в лицето на своите чиновници и своите членове. Но нещастието на развода остава, тъй като двама, които са били въпреки и отчасти единни, внезапно стават непознати един на различен.

Ние не позволяваме развода на свещеника, тъй като той е предназначен да бъде образец, да бъде пример за своите пасоми, само че с състрадание, с обич и с огромна болежка позволяваме развода измежду миряните. Това обаче не е норма, това не е една от опциите, които стоят пред хората, решили да се оженят – това е злополука. Затова в древността дълго време след развода, стигащо даже до седем години, Църквата не е допускала до нов брак развелите се, тъй като ги е считала за незрели. Те е трябвало да преминат през школата на духовното образование – не обучение, а точно образование, израстване, с цел да могат да встъпят в нов брак, към този момент като зрели хора.

Как да живее по християнски вярващият, който се усеща уединен в атеистична среда, даже в личното си семейство?

Нямам персонален опит по какъв начин се живее в атеистично семейство, само че познавам такива фамилии. И макар че мога да осъждам единствено извън, ще кажа следното. Бог ни е изпратил в света, с цел да бъдем светлина, да бъдем сол, която предотвратява гниенето, да бъдем гласът на истината и правдата, да бъдем за хората събитие от такова измерение, каквото те не познават, и такива индивиди, каквито отвън Бога не съществуват. Затова да се живее в атеистично семейство е също толкоз комплицирано или просто, едвам се живее в атеистичен свят. Светът като цяло е безверен. Задачата ни е в това, да живеем в такова семейство с цялата истина, цялата непорочност на душата, която имаме, само че да не използваме тази истина, тази хубост, това достойнство, което сме научили от Бога, с цел да унижаваме, оскърбяваме и дразним другите. Всичко това би трябвало да използваме по този начин, да живеем по този начин, че гледайки ни, хората да се запитат: какво от това, което има този човек, на мен не ми доближава? Каква е неговата светлина, тишина, недра? Как може той да ме обича, когато аз непрекъснато го огорчавам? Как може да има вяра в мен, когато аз самичък нямам доверие в себе си? Как може да ме пази от злото, което – както самичък разбирам – работи в мен и ме притегля, не унижавайки, не потъпквайки ме, а единствено заставайки сред мен и злото, и страдайки от това?... Разсъждавайки по този метод, ще кажа: такова семейство не трябва да се изоставя, тъй като ролята ни е – да бъдем светлина, а не да отидем там, където ще е ярко и без нас.

Първото предписание на религиозния живот е – по този начин да обикнем близък си, че да сме подготвени да отдадем за него целия си живот. А да „ отдадем живота си “ напълно не значи да умрем, това значи да оставим егоизма си, с цел да мислим за другия. В това е смисълът на Евангелието. Спасителят ни споделя, че цялото Евангелие, целия закон и пророците може да се изразят в следното: възлюби Бога с цялото си сърце, с всичкия си разум и намерения, и близък си, като себе си. Това е всичко.

* Оригинална публикация (със съкращения):, Превод: Радостина Ангелова

Източник:
Снимка: Митрополит Антоний Сурожки; pravoslavieto.com