Мирела Демирева е родена на 28 септември 1989 г в

Мирела Демирева е родена на 28 септември 1989 г в София. Сребърна медалистка в скока на височина от Олимпийските игри в Рио де Жанейро 2016. Двукратна сребърна медалистка от Европейското състезание в Амстердам 2016 и Берлин 2018. Личният й връх е 2.00 м. Завършила е политология в Нов български университет.

"Високият скок е изкуство, съвършенството му се крие в летенето "

- Мирела, изпращаш един отличен сезон: персонален резултат от 2.00 м, сребърен орден от европейското състезание в Берлин, победа в Диамантената лига, победа над Мария Ласицкене. Доволна ли си или може би си очаквала повече?
- Един състезател може да е благополучен и горделив с резултатите си, само че не и изцяло удовлетворен.
Аз персонално постоянно чакам най-хубавото. Знам, че във всяко едно съревнование мога да осъществявам капацитета си, в това число да изненадам себе си. Работя умишлено и още в края на 2017 знаех какво желая да реализира идващия сезон - това беше златен орден в Берлин и скокове над 2 метра. Не съумях, само че все пак се оправих добре. Има още върху какво да работя, само че имам и време, точно заради това съм щастлива с годината си.
- Труден ли беше пътят към сребърния орден на европейското състезание в Берлин?
- Не е въпрос на елементарно и мъчно, когато пътят е един, това няма никакво значение.
- Рискува и завоюва в Берлин. Най-драматичният миг в надпреварата?
- Може би най-емоционална беше подготовката за третия опит на 2 м. Когато вървях към белега, даващ начало на разбега ми. Всичко извън беше безшумно, стадионът като че ли мълчеше, а в мен кипеше. Лудница.
- Кое те стимулира за "сребърния скок "?
- Тази мотивация не е занапред, ами от доста от дълго време, може би към този момент 14 години - още когато разбрах, че желая да скачам висок скок. Целта ми е да съм най-хубавата в бранша, само че по метода, по който аз желая.
- Вече си в клуб "Два метра ". Уютно ли се чувстваш там? Това психическа граница ли е или просто следващото ходило нагоре?
- Двата метра бяха фантазия, само че не безспорна, по-скоро следващото ходило нагоре. Не мога да си разреша да се усещам уютно, тъй като желая да скачам доста над 2 метра. Но пък мога доста да им се веселя.
- България има големи обичаи в скока на височина. Това задължава ли, оказва помощ ли?
- Със сигурност оказва помощ. Дълг на всеки огромен състезател е да покаже на тези след него, че фантазиите се сбъдват, че всичко е допустимо. Щом те могат, и аз мога, щом аз мога, и различен ще може.
- Рекордът на Стефка Костадинова към този момент толкоз години е неосъществим. Имаш ли упоритости към него?
- Мечти, упоритости, копнежи, мераци имам доста. Обичам да скачам и знам, че мога да дам максимума от себе си.
- Кое е по-важно за теб: купата или резултатът?
- Зависи къде и по кое време. На огромния конгрес - купата, на всяко друго съревнование - резултатът.
- Какви качества би трябвало да има една състезателка в скока на височина, с цел да е измежду най-хубавите?
- Леката атлетика е самостоятелен спорт. Според мен е неверно да се търсят универсални формули и да се поставят калъпи. Но, несъмнено, има основа и тя е да притежаваш нужните физически качества, да искаш да скачаш и да намериш точния за теб треньор. Можеш да си най-успешен единствено в случай че си откровено себе си, в случай че работиш върху най-хубавата версия на себе си. Всъщност е много простичко.
- Какво е за теб спортът? Тежка работа и ограничения или наслаждение?
- Спортът за мен е изкуство. Той ме предизвика. Носи ми независимост и смисъл. Високият скок прави живота ми по-красив. Имам щастието да съм намерила нещо, в което мога да бъда безспорна. Когато самичък избереш призванието си, компликации и ограничения не може да има, тъй като това е почтен, умишлен избор.
- Казваш, че високият скок е изкуство. Съгласен съм с теб. Изкуството обаче има потребност от ентусиазъм. Кое те въодушевява, с цел да направиш майсторски скок?
- Неслучайно високото спортно майсторство пленява публиката. То се показва в чистотата на придвижванията, която носи хубост и неспокойствие. Във високия скок съвършенството се крие в летенето. Един прецизен опит те понася във въздуха. Именно любознанието, стремежът към превъзмогване на гравитацията, границите и стандартите ми носят ентусиазъм и разтуха.
- Чувствителна ли си? Кое може да те разплаче?
- Чувствителна съм, всичко може да ме разплаче - от човек до изгрева.
- Ще разкажеш ли на нашите читатели по какъв начин стартира пътят ти? Ти си от спортно семейство: майка ти и татко ти са извести спринтьори, национални състезатели в най-силните години на този спорт у нас. Това ли дефинира твоя избор?
- Уважението ми към леката атлетика, може да се каже, беше неминуем избор, защото израснах по стадионите. Аз я разбирах, познавах треньорите и състезателите, бях очевидец на целия развой. Но не мисля, че заобичах атлетиката заради неналичието на опция. Родителите ми постоянно се стараеха да съм оптимално заета и да се развъртвам и в други области.
Всичко беше на игра, такава беше първата ми подготовка, тогава бях на 7. Така и за първи път, на 14 години, пробвах да се "помятам " на скочището за висок скок. Когато на идващия ден завоювах първото си съревнование, към този момент знаех, че ще бъда най-хубавата в света. Малко по-късно започнах да упражнявам професионално. Подготвях се при Лили Видева. Работихме дружно 10 години. Научих доста от нея, помагахме си и се грижехме една за друга, по тази причина и бяхме сполучливи. Следващата стъпка, която направих, беше да отпътува да упражнявам в Холандия, при настоящия ми треньор Рини Ван Лееуин. С него сме екип, имаме вяра си и споделяме общи показа за скока. Имаме една цел и работим в синхрон.
- А за какво избра скока на височина?
- Всъщност не знам, не ми трябваха особени аргументи, просто ми харесваше. Хлапетата си знаят най-добре.
- Най-трудният миг в твоята кариера до този миг - травмата на глезена и последвалата интервенция. Вярваше ли, че ще се върнеш още веднъж и ще побеждаваш?
- Да, това беше най-трудният за мен миг, тъй като освен че доста дълго не можех да скачам, само че и ми споделяха, че надали ще мога. Справих се с помощта на любовта ми към скока, тя ми даде търпението и желанието за работа. Благодарение на любовта и грижата на доста хора. Моето семейство, приятелите ми, които постоянно са до мен. Бойко и Марги, които ме върнаха на пистата. Българската федерация по лека атлетика, която ми даде доверието си да отпътува за Холандия. Много съм си вярвала, по тази причина и слабите резултати не ме плашеха тогава. Когато скачах по 1.85 м, си споделях, че мога да скачам и 2 метра.
- Силен човек ли си?
- Понякога - да, от време на време - не.
- Няма по какъв начин да не поговорим за избора ти да отидеш да тренираш в Холандия. Как се реши на такава стъпка? Холандия не е измежду водещите страни в скока на височина.
- Заминах за Холандия, тъй като желаех да упражнявам при Рини. Година преди заминаването ми скачах на съревнование на стадиона, където в този момент упражнявам. Тогава имаше и симпозиум за висок скок, който от любознание посетих. Рини говореше за високия скок и показваше извършения на група деца, методът му ми се стори доста забавен. Така първият човек, за който се сетих, когато с Лили преустановихме работата си дружно, беше Рини. Писах му имейл от две фрази: дали желае да ми помогне да скоча 2 метра? Той ми отговори с едно: заповядай! Така за седмица си стегнах багажа и отпътувах за Холандия. Беше тъкмо толкоз елементарно.
- Съвсем сама в непозната страна. Трудно ли ти беше?
- Не беше доста мъчно, тъй като спортното семейство е еднообразно в целия свят. Неслучайно спортът унищожава граници: и човешки, и суверенни. Там открих преподавател и другари. Никога не разрешиха да се усещам непозната. Сама взимам решенията си и нося отговорност за тях, а и когато знаеш, че постоянно можеш да се прибереш, няма нищо ужасно.
Най-трудното нещо е неналичието на околните ми, фамилията и приятелките ми. Липсва ми София - родният ми град, киселото мляко и сиренето, планините. А пък всичко друго си имам там.
- Доколкото имам наблюдения, холандците са с друг нрав от нашия. Успя ли да се впишеш в живота там или в случай че перифразираме известната ария на Стинг, си оставаш "една българка в Холандия "?
- В Холандия се майтапим, че аз ставам малко холандка, а те - малко българи.
- Знам, че доста обичаш да четеш книги в свободното време. Коя е обичаната ти книга?
- Първата, която в този момент ми идва мислено, е "Освободеният " на Урсула Ле Гуин.
- Позитивен човек ли си? Кое те стимулира да успееш?
- Понякога съм положителна, от време на време - не. Вече не ми е нужно да се стимулирам, тъй като върша това, което обичам и желая.
- За какво мечтае Мирела Демирева: в бранша и отвън него?
- Мечтая да скоча международен връх, да развия високия скок и да го разпространявам. Всичко друго си имам.
- А имаш ли лозунг, обичана мисъл?
- Любима мисъл нямам, нито пък лозунг, който да ползвам универсално, защото всеки един миг е друг, аз съм друга. Но пък ще споделя обръщение, за което се сещам, обръщение, което един доста безценен приятел ми беше пратил: Птичка кацнала на дърво, в никакъв случай не се опасява, че клонът ще се счупи, тъй като вярата й не е в клона, а в личните й криле.