Да не забравяме вкуса към живота. Думи за Мюриел Барбери |
Миналото лято претърпях нещо любопитно. На пръв взор нищожно, то ме накара да изпитам възприятието да си признат измежду общността от четящи – поради сплотяващия добър усет и празнуването на стойностната литература.
Седях на една скамейка на сянка в Докторската градинка и чаках моята другарка – може би най-хубавата ми тук, в този град. Беше август и жегата си вършеше работата – да напряга сензитивните, а на останалите да подухва мисли за море и сладолед. Не помня да съм мислила за нещо съответно – аз съм от сензитивните, които горещото опустошава. В един миг обаче погледът, концентрацията и съзнанието ми бяха извикани и приковани напред, пред мен. Една жена – цветна, безредно забързана и на тип бодра – мина около мен.
Нищо изключително, ще си кажеш. Да, само че това свежо и пърхащо кълбо от лилави шалове, зелени обеци и дълга коса, която се разстила навсякъде, вървеше и четеше. Точно по този начин. Вървеше по алеята, а в ръката пред очите си държеше книгата, от която четеше. И една загадъчно-улисана усмивка се изписваше на лицето ѝ, до момента в който крачеше под сянката на огромните борове, засадени настрана.
Жената четеше „ И розата сама да е “ от Мюриел Барбери. Бях видяла това издание – ново и стилно завършено – на витрината на една книжарница в Троян седмица по-рано и го бях купила на мига. Прочетох романа бързо, може би със същото въодушевление като цветната жена, която можеше да се спъне, да падне или най-малко да се блъсне в някой юноша с тротинетка.
После моята другарка пристигна. Говорихме малко, само че компактно. Помня, че доста желаех да ѝ споделя, че за пръв път в живота си съм прочела нещо за Япония, което да ме накара да изпитам благосклонности към тази страна. Но до момента в който аз не разбирам цялата суетност по Страната на изгряващото слънце и за мен тя е просто далечна и странна, обичаната ми модерна френска писателка е свършила прелестна работа – като човек на думите, като естет, тънък ценител и ерудит.
Доколкото познавам Барбери – а тя не дава изявленията постоянно и въобще страни от несъразмерната публичност; нейната литературна работа е толкоз изящна и вълнуваща, че съвсем не се нуждаем да надникваме в бита ѝ – когато тя написва първите два романа, които се трансформират в бестселъри, се отдръпва точно в Япония (и в Холандия). Там евентуално получава огромното, секващо дъха ентусиазъм: японската тематика. Но на това вълшебно място се крие и от шума, от задължението да задоволяваш глада за разголване на феновете, даже от задължението да написа. Защото не по обвързване пишат положителните писатели.
Иначе усетът ѝ си остава същият. Същият оня усет към живота – по френски, измежду положително вино, апетитна храна, красиви пейзажи и стойностни другарства. И в случай че ме попиташ дали това е най-важното, сигурно, откакто съм прочела множеството романи на Мюриел Барбери, ще отговоря изрично „ да “. Защото какво друго е животът, в случай че не всички тези простички наслади, с които прокарваме горчивината.
Но за това по-късно. Сега ще отбележа, че последната издадена у нас книга на Барбери, „ И розата сама да е “ („ Сиела “, 2021 година, преведена от френски от Евелина Пенева и с корица, нарисувана от Дамян Дамянов), наблюдава историята на млада жена, чийто татко, който не е виждала в никакъв случай, умира в Япония, където е живял през последните години от живота си. Наследството, което я намира след гибелта му, е в действителност нещо доста любопитно. Заможен човек като него би могъл да обезпечи материално дните на детето си – воден от гузна съвет или от някакво закъсняло бащинско възприятие. Но той я отпраща към човек, който да ѝ опише. Да ѝ опише за нейния татко, за изкуството, до което приживе той се допира, за Япония с цялата ѝ мъдрост и хубост.
И откакто към този момент болката е непосредственост и доверие, а скръбта – съзидание, може да се появи и любовта. Но ще оставя на вас да откриете цялата развръзка.
„ Лакомството “ („ Факел експрес “, 2015 г.; превод на Александра Велева) е първата творба на Мюриел Барбери. За нея тя споделя, в диалог по време на Софийския интернационален книжовен фестивал през 2021 година, че – парафразирам – я е написала с лекост (за разлика от идващите книги, в които е обръщала доста повече внимание на сюжета и структурата, влагайки голяма централизация и повече усилия). Честно казано, откакто я прочетох, в мен никога не остана и помен от възприятие за безнаказаност. Романът е богат и величествен, и нито някакъв кич, нито небрежността са оставили следи в него. Вакханалия от усети, вкус за извисяване и хармония – посред този подтекст откриваме основния воин – фамозния кулинарен критик Пиер Артан. Заварваме го в края на живота му, на смъртния одър, в напрегнат опит да си спомни най-най-най-любимия си усет. Дали това е хлябът, дали това е ароматът на липата в юлските вечери, препечените филийки с масло, майонезата, виното и уискито…, или доматът в градината на вуйна му, или сладоледът и портокаловото сорбе? Знам единствено, че в случай че търсиш най-хубавото опрощение да си хапнеш нещо вкусно, засукано, ароматно и не толкоз потребно, този разказ би могъл да бъде идеалното пояснение на обстоятелството, че все по-често посещаваш дребните симпатични гурме заведения за хранене в центъра.
След диалог с издателя ѝ, на Мюриел Барбери ѝ хрумва да задълбочи облика на портиерката от „ Лакомството “. Защо една портиерка да не употребява витиевати изрази като дукеса? Защо тя да не чете Маркс, екзистенциалистите и редица други философи? Ето по какъв начин се ражда единият от двата основни герои в международния шлагер „ Елегантността на таралежа “ (издадена у нас и от „ Факел експрес “, и от „ Сиела “). Другият е младото и будно момиче от кооперацията, което възнамерява своето самоубийство. Изненадващо е отсъствието на мрак, а в случай че има някаква тежина, то тя е елегантна и зряла. И никога самоцелна.
Още информация за „ Елегантността на таралежа “. Препоръчвам този разказ на всеки четец, който няма да ми повярва, в случай че заявя, че съществуват модерни създатели, които залагат на интелектуалното, без да оставят възприятие за предумишленост, превзетост или празнина.
И още. „ Златни коне, „ елфски препоръки в стеснен кръг ”, „ опустошителни вихри ”, какви ли не инциденти и тествания – и на първо място необикновено обединение с природата и света на изкуството, магии, почтени само за приключенията на Алиса и на Хари Потър... “, споделят в „ Льо Паризиен “ във връзка романа „ Животът на елфите “, появил се на международната литературна сцена през 2015 година, а у нас – година по-късно. Не имам вяра в тази творба да отсъстват и огромните стихии, които карат сензитивното перо на пишещия да протяга ръка към основаването на по-близки или имагинерни светове.
Мюриел Барбери е родена през 1969 година в Казабланка, Мароко. Първата година от живота си прекарва в София, където родителите ѝ са назначени като учители по френски език. Оттогава не е идвала у нас, само че се надява ориста да ѝ даде този късмет. Завършва лицея „ Лаканал “ в Со, а след това придобива тапия по философия от Висшето учебно заведение за филантропични науки „ Екол нормал “ в Париж. Преподава, написа и обича.
Седях на една скамейка на сянка в Докторската градинка и чаках моята другарка – може би най-хубавата ми тук, в този град. Беше август и жегата си вършеше работата – да напряга сензитивните, а на останалите да подухва мисли за море и сладолед. Не помня да съм мислила за нещо съответно – аз съм от сензитивните, които горещото опустошава. В един миг обаче погледът, концентрацията и съзнанието ми бяха извикани и приковани напред, пред мен. Една жена – цветна, безредно забързана и на тип бодра – мина около мен.
Нищо изключително, ще си кажеш. Да, само че това свежо и пърхащо кълбо от лилави шалове, зелени обеци и дълга коса, която се разстила навсякъде, вървеше и четеше. Точно по този начин. Вървеше по алеята, а в ръката пред очите си държеше книгата, от която четеше. И една загадъчно-улисана усмивка се изписваше на лицето ѝ, до момента в който крачеше под сянката на огромните борове, засадени настрана.
Жената четеше „ И розата сама да е “ от Мюриел Барбери. Бях видяла това издание – ново и стилно завършено – на витрината на една книжарница в Троян седмица по-рано и го бях купила на мига. Прочетох романа бързо, може би със същото въодушевление като цветната жена, която можеше да се спъне, да падне или най-малко да се блъсне в някой юноша с тротинетка.
После моята другарка пристигна. Говорихме малко, само че компактно. Помня, че доста желаех да ѝ споделя, че за пръв път в живота си съм прочела нещо за Япония, което да ме накара да изпитам благосклонности към тази страна. Но до момента в който аз не разбирам цялата суетност по Страната на изгряващото слънце и за мен тя е просто далечна и странна, обичаната ми модерна френска писателка е свършила прелестна работа – като човек на думите, като естет, тънък ценител и ерудит.
Доколкото познавам Барбери – а тя не дава изявленията постоянно и въобще страни от несъразмерната публичност; нейната литературна работа е толкоз изящна и вълнуваща, че съвсем не се нуждаем да надникваме в бита ѝ – когато тя написва първите два романа, които се трансформират в бестселъри, се отдръпва точно в Япония (и в Холандия). Там евентуално получава огромното, секващо дъха ентусиазъм: японската тематика. Но на това вълшебно място се крие и от шума, от задължението да задоволяваш глада за разголване на феновете, даже от задължението да написа. Защото не по обвързване пишат положителните писатели.
Иначе усетът ѝ си остава същият. Същият оня усет към живота – по френски, измежду положително вино, апетитна храна, красиви пейзажи и стойностни другарства. И в случай че ме попиташ дали това е най-важното, сигурно, откакто съм прочела множеството романи на Мюриел Барбери, ще отговоря изрично „ да “. Защото какво друго е животът, в случай че не всички тези простички наслади, с които прокарваме горчивината.
Но за това по-късно. Сега ще отбележа, че последната издадена у нас книга на Барбери, „ И розата сама да е “ („ Сиела “, 2021 година, преведена от френски от Евелина Пенева и с корица, нарисувана от Дамян Дамянов), наблюдава историята на млада жена, чийто татко, който не е виждала в никакъв случай, умира в Япония, където е живял през последните години от живота си. Наследството, което я намира след гибелта му, е в действителност нещо доста любопитно. Заможен човек като него би могъл да обезпечи материално дните на детето си – воден от гузна съвет или от някакво закъсняло бащинско възприятие. Но той я отпраща към човек, който да ѝ опише. Да ѝ опише за нейния татко, за изкуството, до което приживе той се допира, за Япония с цялата ѝ мъдрост и хубост.
И откакто към този момент болката е непосредственост и доверие, а скръбта – съзидание, може да се появи и любовта. Но ще оставя на вас да откриете цялата развръзка.
„ Лакомството “ („ Факел експрес “, 2015 г.; превод на Александра Велева) е първата творба на Мюриел Барбери. За нея тя споделя, в диалог по време на Софийския интернационален книжовен фестивал през 2021 година, че – парафразирам – я е написала с лекост (за разлика от идващите книги, в които е обръщала доста повече внимание на сюжета и структурата, влагайки голяма централизация и повече усилия). Честно казано, откакто я прочетох, в мен никога не остана и помен от възприятие за безнаказаност. Романът е богат и величествен, и нито някакъв кич, нито небрежността са оставили следи в него. Вакханалия от усети, вкус за извисяване и хармония – посред този подтекст откриваме основния воин – фамозния кулинарен критик Пиер Артан. Заварваме го в края на живота му, на смъртния одър, в напрегнат опит да си спомни най-най-най-любимия си усет. Дали това е хлябът, дали това е ароматът на липата в юлските вечери, препечените филийки с масло, майонезата, виното и уискито…, или доматът в градината на вуйна му, или сладоледът и портокаловото сорбе? Знам единствено, че в случай че търсиш най-хубавото опрощение да си хапнеш нещо вкусно, засукано, ароматно и не толкоз потребно, този разказ би могъл да бъде идеалното пояснение на обстоятелството, че все по-често посещаваш дребните симпатични гурме заведения за хранене в центъра.
След диалог с издателя ѝ, на Мюриел Барбери ѝ хрумва да задълбочи облика на портиерката от „ Лакомството “. Защо една портиерка да не употребява витиевати изрази като дукеса? Защо тя да не чете Маркс, екзистенциалистите и редица други философи? Ето по какъв начин се ражда единият от двата основни герои в международния шлагер „ Елегантността на таралежа “ (издадена у нас и от „ Факел експрес “, и от „ Сиела “). Другият е младото и будно момиче от кооперацията, което възнамерява своето самоубийство. Изненадващо е отсъствието на мрак, а в случай че има някаква тежина, то тя е елегантна и зряла. И никога самоцелна.
Още информация за „ Елегантността на таралежа “. Препоръчвам този разказ на всеки четец, който няма да ми повярва, в случай че заявя, че съществуват модерни създатели, които залагат на интелектуалното, без да оставят възприятие за предумишленост, превзетост или празнина.
И още. „ Златни коне, „ елфски препоръки в стеснен кръг ”, „ опустошителни вихри ”, какви ли не инциденти и тествания – и на първо място необикновено обединение с природата и света на изкуството, магии, почтени само за приключенията на Алиса и на Хари Потър... “, споделят в „ Льо Паризиен “ във връзка романа „ Животът на елфите “, появил се на международната литературна сцена през 2015 година, а у нас – година по-късно. Не имам вяра в тази творба да отсъстват и огромните стихии, които карат сензитивното перо на пишещия да протяга ръка към основаването на по-близки или имагинерни светове.
Мюриел Барбери е родена през 1969 година в Казабланка, Мароко. Първата година от живота си прекарва в София, където родителите ѝ са назначени като учители по френски език. Оттогава не е идвала у нас, само че се надява ориста да ѝ даде този късмет. Завършва лицея „ Лаканал “ в Со, а след това придобива тапия по философия от Висшето учебно заведение за филантропични науки „ Екол нормал “ в Париж. Преподава, написа и обича.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ