Миналата седмица Манол Пейков възрази срещу неприличния език на Костадин

Миналата седмица Манол Пейков възрази против неприличния език на Костадин Костадинов, добавяйки, че би могъл да го назова " Късоп*шков ", т.е. " пишещ къси букви ". Проявата на Пейков беше посрещната всеобщо с екстаз и поздравления. Стефан Попов не е склонен. Ето за какво.

„ Браво, Маноле! За пръв път от доста време се усещам показан. “

Така възкликна писателят Захари Карабашлиев предходната сряда. Във Facebook, къде другаде. Със Захари сме в хубави връзки от години. Аз реагирах незабавно на този пост с нещо като: „ Това са дебелашки изцепки “. Последва титаничното възмездие на „ градската десница “ . След половин ден присъединяване в безсмислена, само че гореща като кремиковска пещ препирня, смъкнах всичките си постове.

И почнах да си задавам въпроси. В недъгав хегелиански жанр, настрана от пламтящите барикади на Facebook. Започваш от непосредствени усещания, усъмняваш се в тях, минаваш към структурни аспекти (опосредено, както се споделя в филантропичното знание) и към характерности на средата.

Преди всичко, аз не мога да изрека сходно нещо, а отсам и непосредствената ми реакция . Идвам от консервативно семейство, в което по този начин не можеше да се приказва. И освен вътре в него не се говореше по този начин от генерации, само че се образуваха табута на никое място да не се приказва по този начин. Разбира се на улицата, в казармата, някъде докъм 18-19-годишна възраст сме дрънкали всевъзможни простотии и мръсотии, това е неизбежно. Но със залеза на пубертета те се изпариха.

Това е непосредствена реакция. Тя няма легитимност. При второ вглеждане се възнамерявам за клишетата на „ градската десница “. В нея постоянно означават дали се „ чувстваш показан “ и по-често, по силата на общото мрънкане, по какъв начин не се чувстваш. Та да отметна този въпрос, засягащ възторга, че, видиш ли, „ най-накрая се усещам показан “.
Политическото посланичество се образува по метод, който изнапред го запраща оттатък всевъзможни твои персонални чувства.
Как се чувстваш ти самият, самостоятелно, няма нищо общо с никакво посланичество. Политическото посланичество се образува по метод, който изнапред го запраща оттатък всевъзможни твои персонални чувства. Можеш да се чувстваш непредставен, а да си. А може да се чувстваш показан и да не си. Хората, които гласоподават отрицателно, протестно, или с илюзиите, че „ Възраждане “ ще избави страната, евентуално се „ усещат “ показани. Така че „ Браво, Маноле “ е еуфорична фраза, екстаз, само че представителството е друго нещо. Ето тук за повторно се разминавам с „ градската десница “, за която е значимо „ по какъв начин се усеща “. В случая тя се „ усеща показана “, а в действителност е за момент отмъстена; само че и двете нямат значение за представителството.

Да минем нататък. Какво споделя фразата на Манол Пейков ? „ Късоп*шков “, последван от предизвестие, че и „ ние можем като вас “, а най-после и заканата „ имам безпределно въображение “ (има се поради забележителният гений за произвеждане на сходни фрази). Колко да е безпределно това въображение, което прибягва до безкрайните запаси на пролетарските квартали („ Ючбунар “, споделяше баба ми, а аз не знам има ли сходно нещо, то беше метафора) или казармата от дълбокия соц. Моя близка, огромна българска актриса, чу записа и незабавно сподели: „ Да бе, огромно въображение “. Хрумна ми по какъв начин 2001 година Кобургготски споделя „ 800 дни “, а Иван Костов скача и с „ безпределно въображение “ отсича „ Не, 700 “.

Фразата на Манол Пейков и езиковото въображение за скандал, провокация, офанзива и прочие са от разнообразни светове. Езикът, който се помпа с думи от секс-долницата, не се нуждае от никакво въображение, това е естественото пошло говорене . До него се прибягва, когато не виждаш различен запас. За тези, които считат, че приказвам някакви завладяни мекотелни неща, ще прибавя, че ден след този кух скандал слушах по какъв начин приказва Петко Георгиев в „ Панорама “. Чуйте това говорене. Ще припомня и уличния театър, който България ще помни, до момента в който има памет – Найо Тицин в бяла усмирителна риза с маска на Волен Сидеров пред Народното събрание, подскачащ радостно като Моцарт на Форман. Или радикалната акция в „ Росенец “, с която „ Да, България “ се роди като важен фактор.

Мога да изреждам доста сходни акции. Самото име „ Копейкин “ е измежду тях. Но за какво „ Копейкин “ през днешния ден е тривиално, а някои считат че човечецът по този начин си се споделя? Защото единствено дни са нужни, с цел да падне градусът на сензацията от една дума. Какво прибавя господин Пейков към името „ Копейкин “? Един момент в Народното събрание, поради който хора от „ градската десница “ се „ усещат показани “. Два дни по-късно неочакваният оргазъм на представителното въображение се стопи, няма го.

Дотук за персоналната реакция, „ усещам се показан “ и самата фраза. Но нещата не завършват тук. Напротив, отсам стартират. При оценка на политически изречения е нужно още едно уголемение, което е решаващо. То визира така наречен прагматика на изявленията . Ако кажеш „ Аз съм Хамлет, Принц датски “ на сцената, примерно в постановката на Явор Гърдев отпреди 10 години, вършиш си работата, проблем няма. Но в случай че след представлението излезеш на улицата и продължиш трескаво да твърдиш „ Аз съм Хамлет, Принц на Дания “ има късмет да пиете по една бира с гр