МИЛКА ПИНАЛСКА е родена на 5 юли 1965 г. в

МИЛКА ПИНАЛСКА е родена на 5 юли 1965 година в гр. Първомай. Автор на две стихосбирки: " Коан " и " Правопис на мълчанието ". Член на Съюз на българските писатели.

Остани!

Без тебе, знам, ще съм сиротна
за повторно. И този път завинаги!
Една неподредена в цяло стотна,
изнизан вътък от хрумвания и пътеки.

И нищо повече - неподредена
в безупречния темп на нещата,
с остатъци безредна споделеност,
сама в черупката на Същината,

която няма по какъв начин да ме закриля
със стряха от пробити керемиди.
Та ти си най-реалната идилия
и тръгнеш ли, от мене ще си иде

възторгът, с който те познавам
и с който всяко ново утро пиша.
За да останеш, споделям ти: Оставам!
И с цел да дишаш, споделям ти, че вдишвам.

------------------

Към Горната земя

Отива си следващият ми свят. Отива си.
Огромен, стъпва върху дребни точици...
И си чертае невъзможна вероятност -
в смирението някой път да му уточни.
Отива си. И Долната земя ще го прикани
със обещания, развихрени от болежка.
Светът ми, аз... Навярно сме призвани
да сключим обръча на всяка обиколка.
Но от това е тежко. И оловни мрежи
ни смитат в ъгъла с графитени благосъстояния.
Отивам си, пристъпвайки по таралежи,
отнесла в себе си и непознати светотатства.
Зимувам в тях. Не може да е иначе,
когато се разчепквам в синята си рогозка.
Една обич неистово над мене плаче
и аз с живота й света си съизмервам.
Отива си светът ми и аз го възвеличавам
с пропуснатото от божествените речи.
Един най-малко да съумее да се отстоява!
Но май е късно. Твърде късно ми е към този момент.
И прекомерно рано изначало да се заобичам
по този начин, като че този свят... приема моя.
Отива си светът и нямото благовъзпитание
крещи, захвърлено в картините на Гоя.
А в мен е безшумно измежду неслучените изречения.
Опитвам се да изрека, че " Не е почтено! "
Отива си светът ми с детската фикция
на най-красивите ми и неизпети песни.

----------------

Въпрос на душевно пълководство

Настъпила съм Ви инцидентно може би?
О, в случай че по този начин e, аз Ви апелирам, извинете!
Съпреживявам дори оня, дето ме умъртви,
че и му храня, и поя oвцете и конете.

Нали ще трябват за пир и за галоп.
На мен обаче ми е непозната тази олелия.
Войската Ви е с пешки, офицери, топ.
А моята? Ох, моята изгуби се околовръст.

Навярно отново играят бридж и сантасе
и си допиват войните ми n-тата ракия.
А остарялата ми кранта от трънливото пасе.
Ех, бедност войнска, войнска орис.

Не помня да съм вдигала боец за взлом.
Събирам все нестретниците миролюбни.
Оставих си само за себе си патрон.
Сънувате война? Не с мойте войни будни!

Те знаят по какъв начин се носи мир на две рамене
и какъв брой доста значи капката в манерка.
И си допиват времето. Тръбата? Да крещи!
Надигаме се единствено за небесната инспекция.

------------

Щурци

Какво стълпотворение на любовта! Щурци.
А аз за какво съм тук сама, а аз за какво съм..?!
За влюбения и тревите са изискани дворци,
избавително въже му е висенето на косъм.

Но в менe e изтляла към този момент тази сляпа плам
и песента ми гледа в бунар дълбок.
И аз съм тук изгубена - любовен вехтошар,
сред любовите, действителни и присънени.

Минавам през тревите - струни за обич,
и гъливерска самотност в гласа ми натежава.
Не съм щурец на апетит за любовта подготвен...
През песните ходя сама и не преставам

към сухата трева. И аз съм тук, само че и не съм
изопнатата струна на последното си лято.
Стълпотворение на любовта, нахлуващо извън,
се рее из душата ми - щурче недоразпято,

което скрито се сбогува с необятния си хор,
направил си галактика измежду тревата сочна.
За влюбения всичко е постелка. И шир...
А аз от края би трябвало любовта си да стартира.

---------------

Стойности
 
           продължение на диалог

Защо си мислиш, че ми харесва
това показно разсипничество?!
Иде време хората да се изплашен
и да им се отворят за Бог очите.
Не в доволство алчно да лапат
псевдокултура, фасони, хрумвания -
расли на изток, расли на запад...
Не народът с чужбини да се родее,
сякаш на бабите ни ръцете
са го месили от непозната пшеница!
А дядовците ни пазиха и овцете,
и нивите, хорото и ръченицата!
Бащи и майки самотуват днеска,
оставени през девет земи в десета,
тъй като Родината е четен вестник
и е хвърлена на гладнелите псета.
И децата й, с непомерни дрешки,
аргатуват си джобните за закуска,
Уви, повтарят наставнически неточности
сред американско, наше и съветско.
Надмогна ли ги? А на мен ми додея
да се драпа за значимост и имане.
Та колкото ми е останало да пребивавам,
избирам да си заслужа името
с неща, които извън не се виждат.
Не с градежи да блесна безсмислени.
В духовните зидове се зазиждат
единствено най-гладните, голите истини.

---------------

Искаш истината?!

Ще прозвучи грубо
и хубостта на голотата 
няма да гледа умерено,
а наобратно
иззад директния път до нещата.
Като след " едно малко ",
само че тройно.
С леко отпусната челюст
след стиснати зъби,
когато усмивката още 
е необелена ябълка
или е яла отровни гъби
цяла кошница.
И в стомаха към този момент тиктакат
заредени гримаси,
толкоз думи прикрили.
По-добре да не дочакаме
истината
на отрупаните си маси, 
а да станем,
преди и нея да сме напили. 

-----------

Купол

Този купол няма витражи
на готическа катедрала.
Tози купол няма да каже
аз какво съм схванала.
Пеленачески чисто и голо,
пеленачески ярко
скрива всичко излишно долу
по земята на клетвите.
И те прави свободен. Тихо,
без даже да усещаш.
Този купол от стихове
е прозорец за срещане
с по-голямото Аз, над което
може нищо да няма…
Този купол небе е сърцето.
Всичко друго - машинация.