Супа от петел |
Милата баба Вера беше елегантна до самия си край. Висока, снажна, с тънка талия. Помня, носеше едно мрачно кафяво манто с доста стегнат колан на кръста. Годините въобще не ѝ личаха, виждах погледите на мъжете, които следяха фигурата ѝ, до момента в който тя и аз, вкопчен в дясната ѝ, ръка пресичахме улиците „ ген. Йосиф Гурко “ и „ Г.С. Раковски “. Стискаше дланта ми да не се изплъзна, тъй като бях своеволен, а аз извръщах главата си, с цел да следя зяпльовците. Повечето пъти ме разхождаше тя, по-рядко дядо.
А той - дядо Вадим беше същият като нея, строен и грациозен. Бяха доста красива двойка. Още помня силуета му - постоянно с филцова шапка, дълго палто, подпираше се на бастун, за който ще опиша по-нататък. Отдолу беше облечен с безконечното си пепитено сако, под него някоя от многото му бели ризи, изгладени безупречно, несъмнено, и със закопчани с ръкавели. Намирам ръкавелите за много забавен аксесоар, въпреки в съвремието ни да е изнемощял към този момент от приложимост. Пазя си обаче един негов чифт, сребърни, с доста забавни кехлибари. Слагам ги от време на време на ризата си, с цел да се усещам за малко в неговата кожа.
Не помня в кой филм беше - всяка година на Коледната вечер, основният воин обуваше един остарял чифт обувки, благосъстоятелност на от дълго време умрелият му дядо. Обувайки ги, искаше да се върне обратно във времето и да се почувства като него въпреки и за малко. Беше го трансформирал в нещо като блага, уважителна традиция. И аз по този начин, единствено че с ръкавелите.
Баба Вера беше довела дядо Вадим от границата със Сърбия. Така са заживели дружно. Всъщност тя го беше прибрала в дома си през 1923 година. Една вечер, домашният ѝ телефон звъннал, на другия край угрижен мъжки глас общително помолил за помощ. Оказал се някакъв човек, прочут на нейна другарка, който си изгубил документите. Тази дама, общата им другарка, минала границата към България с останалите от компанията, а дядо Вадим, естествено, не го пуснали без документи. Не могъл нито да премине, нито да се върне, тъй като го задържали. Преди да го изоставят, приятелите му му дали хартийка с телефонния номер на баба Вера в София. Той позвънил и помолил за помощ една безусловно непозната жена, също емигрантка в непознат град, в непозната страна. Баба Вера беше малко луда - облякла се на тичешком, в това време телефонирала на някакъв някогашен ухажор, изнудила го да ѝ услужи с колата си. Сложила си едно блестящо червило и отпрашила да избавя непознатия от границата. После се оказало, че това е огромната ѝ обич.
Днес виждам фамилните албуми, цялостни с черно-бели фотографии, неподредени от непрестанното им преместване от дом в дом. Някои са срязани на две и едната половина липсва. Разпитвал съм баба Вера за какво са по този начин, разказвала ми е, че първият ѝ мъж, с който избягала от Русия, бил лъжец и хаймана. По пътя направил куп задължения на карти, проиграл всичко, което имали като фамилни скъпоценности. Зарязал я в София без пари и средства и липсващ в… Париж. Дребен шарлатанин, комарджия и безделник. Именно по тази причина, някои от фотографиите бяха изрязани – на тях комарджията го нямаше, по този начин баба Вера го бе изхвърлила от живота си. Преди време рових в Държавния списък и изкопах две негови фотоси. „ Негодяй “ изцяло дава отговор на описанието.
На едната от фотосите дядо Вадим е в коридора на дома, който населявам през днешния ден, зад него се вижда закачалката, викаше и “сеционска ”. От тези закачалки за предверие в средата с кристално, елипсовидно огледало и скоби от ковано желязо, с цел да закачиш чадър. Имаше и място за бастуни, дребни бронзови закачалки за облекла. И най-отгоре тържествуваше рафта за шапки. На тази окачалка постоянно лежаха 5-6 сезонни шапки, за които дядо Вадим споделяше:
“Мило дете, там живеят моите шапки, не ги пипай, апелирам ”.
Аз, несъмнено, скрито ги бях пробвал всичките, достигах ги покатерен върху столче. Много елегантни. Никога не съм виждал дядо да излиза на улицата без да постави една от тях. Не излизаше и без бастун. Или в случай че не вземаше бастун – грабваше един от чадърите. Бастунът обаче беше доста специфичен, махагонов, с ръкохватка от бронзова орлова глава. Деликатна ръкохватка, само че можеше да се развинтва. Отвътре се изваждаше втъкнатия към 35-сантиметров кинжал. Дядо държеше бастуна под мишница. Ходеше изправен, наподобява не му трябваше да се подпира. Шапката в никакъв случай се носеше нахлупена, а леко накривена надясно или в ръката свободна от бастуна.
Докато спомените се връщаха един след различен, от албума изпадна един лист с две фотоси. На първата - другар на дядо, облечен като негово копие. Сетих се, че го срещахме постоянно в неделя и постоянно до Руската църква. Казваше се Саша Дехтарьов, дядо му викаше Шура.
Бил му е сътрудник, доста обичан от децата преподавател в Руската гимназия в Шумен. Когато се разделяхме и Шура бързаше за дома си, с цел да обядва борш, дядо ми разказваше една и съща история за този човек: по какъв начин Дехтарьов бил капитан далечно корабоплаване, управлявал неголямо корабче, което през 1912 година било доста покрай потъващия „ Титаник “. Но, за жалост, по този начин и не съумял да дойде в точния момент, с цел да помогне на падналите в океана, нито до препълнените лодки, оживели от нещастния транспортен съд. Моряците от кораба на Шура претърсвали плуващите на повърхността предмети за избавили се оживели, само че не съумели да извадят нито един жив.
На втората снимка от изпадналия лист се виждаше различен негов другар, в предишното доста богат търговец на кожи, а по-късно – обущар.
Въпреки всички инциденти, той беше останал витален и благополучен човек. Полутъмната му работилничка се намираше в приземния етаж на къща на ъгъла на улиците „ Н. Гогол “ и „ Иван-Асен II “. Старата къща през днешния ден е съборена и там е издигната банка. По подигравка на ориста, всеки ден спирам тъкмо там с колата, оставяйки жена си до адвокатската фирма ѝ в същата банка. Този негов другар се споделяше Пьотр, дядо Вадим му викаше Петенка. Беше доста красноречив повествовател на военни истории от Първата международна война. Докато бяхме там, дядо ми и той си бърбореха, аз ги слушах и се топлех към дребната печка с кюнци.
Още помня миризмата на туткал, вакса, гьон и всякакви гуми, които обущарят използваше за поправката на обувки. Когато клиентите на Петенка влизаха и излизаха, постоянно ставаше едно леко течение, а всичките тези разнообразни аромати, в това число и на пушека от кюмбето, се размесваха, избухваха, след това се стопяваха и оставаха да витаят в дребното помещение. Днес, при редките ми визити на сходни работилници, веднага възкръсват спомените от тези дни с Пьотр, дядо, миризмите на гьон, кожи и кюмбето.
Ароматът на горящи дърва го имаше и в къщи, където сходна дребна печка се мъчеше да затопли две от стаите. Палеше се от ранна есен, та чак до късна пролет. Една есен обаче няма да не помни в никакъв случай - баба към този момент беше доста болна и едва дишаше. Лежеше на огромното легло, в нейната си стая. Питах я по какъв начин е, тя ми отговори, че нищо ѝ няма. Аз бях обичаният ѝ внук и въпреки да не разбирах какво се случва, имах вяра на всяка нейна дума.
- Вера, какво искаш да хапнеш през днешния ден, какво да сготвя? - попита от коридора дядо Вадя. Видях, че държи обувалката в ръка и се подготвя да излиза на открито.
- Супа от петел – едвам пророни тя.
Седнал в коридора видях по какъв начин дядо дори не се пресегна към закачалката за шапки, излезе без да постави една от тях на главата си. Бастунът му с орловата ръкохватка също остана на мястото си до закачалката. Дядо наподобява толкоз бързаше, че не помни да вземе всичко всекидневно.
- Бабо, бабо, от кое място дядо ще вземе петел по това време?! - недоумявах аз.
- От Женския (бел. авт. Женския пазар) - промълви баба.
Това ме успокои и завчас скочих на прилежащия креват. Пружината беше от обичаните ми, от нея ставаше страховит батут. Скачах и нищо не разбирах. Не видях по кое време баба Вера съобщи богу дух.
Разбрах, че нещо е станало, когато вратата се отвори внезапно и влетя дядо Вадя. Беше съумял да откри петел, който висеше надолу с главата и стискаше краката му в дланта си. Без да се събува, той влезе и спря на прага на стаята. Чак тогава престанах да скачам като оглупял. Стояхме и гледахме към леглото на баба. В този миг птицата се окуражи от бездействието на дядо и изпърха с крила. Едно перо от опашката ѝ литна и падна до възглавницата на баба, като че ли с цел да посрещне душата ѝ.
След като баба си отиде, остана единствено уханието на парфюма ѝ. Усещаше се даже през стените на куфарите, цялостни с нейни облекла. Отворихме ги с мама едно лято и раздадохме много от нещата на съседи и непознати от улицата. Все отново запазихме нещо на дъното в последния куфар на баба Вера и той бе спретнат в мазето ми.
След още няколко години го отворих и почтено - нямаше миризма на плесен или мухъл, а на бабиния гальовен парфюм Givenchy. Бях на 8, когато тя си отиде, куфара го отворих след цели 30 години, а ароматът на спомените за нея си беше там.
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици " ул. " Аксаков " 10 и " Нисим ", бул. " В. Левски " 59 или.
А той - дядо Вадим беше същият като нея, строен и грациозен. Бяха доста красива двойка. Още помня силуета му - постоянно с филцова шапка, дълго палто, подпираше се на бастун, за който ще опиша по-нататък. Отдолу беше облечен с безконечното си пепитено сако, под него някоя от многото му бели ризи, изгладени безупречно, несъмнено, и със закопчани с ръкавели. Намирам ръкавелите за много забавен аксесоар, въпреки в съвремието ни да е изнемощял към този момент от приложимост. Пазя си обаче един негов чифт, сребърни, с доста забавни кехлибари. Слагам ги от време на време на ризата си, с цел да се усещам за малко в неговата кожа.
Не помня в кой филм беше - всяка година на Коледната вечер, основният воин обуваше един остарял чифт обувки, благосъстоятелност на от дълго време умрелият му дядо. Обувайки ги, искаше да се върне обратно във времето и да се почувства като него въпреки и за малко. Беше го трансформирал в нещо като блага, уважителна традиция. И аз по този начин, единствено че с ръкавелите.
Баба Вера беше довела дядо Вадим от границата със Сърбия. Така са заживели дружно. Всъщност тя го беше прибрала в дома си през 1923 година. Една вечер, домашният ѝ телефон звъннал, на другия край угрижен мъжки глас общително помолил за помощ. Оказал се някакъв човек, прочут на нейна другарка, който си изгубил документите. Тази дама, общата им другарка, минала границата към България с останалите от компанията, а дядо Вадим, естествено, не го пуснали без документи. Не могъл нито да премине, нито да се върне, тъй като го задържали. Преди да го изоставят, приятелите му му дали хартийка с телефонния номер на баба Вера в София. Той позвънил и помолил за помощ една безусловно непозната жена, също емигрантка в непознат град, в непозната страна. Баба Вера беше малко луда - облякла се на тичешком, в това време телефонирала на някакъв някогашен ухажор, изнудила го да ѝ услужи с колата си. Сложила си едно блестящо червило и отпрашила да избавя непознатия от границата. После се оказало, че това е огромната ѝ обич.
Днес виждам фамилните албуми, цялостни с черно-бели фотографии, неподредени от непрестанното им преместване от дом в дом. Някои са срязани на две и едната половина липсва. Разпитвал съм баба Вера за какво са по този начин, разказвала ми е, че първият ѝ мъж, с който избягала от Русия, бил лъжец и хаймана. По пътя направил куп задължения на карти, проиграл всичко, което имали като фамилни скъпоценности. Зарязал я в София без пари и средства и липсващ в… Париж. Дребен шарлатанин, комарджия и безделник. Именно по тази причина, някои от фотографиите бяха изрязани – на тях комарджията го нямаше, по този начин баба Вера го бе изхвърлила от живота си. Преди време рових в Държавния списък и изкопах две негови фотоси. „ Негодяй “ изцяло дава отговор на описанието.
На едната от фотосите дядо Вадим е в коридора на дома, който населявам през днешния ден, зад него се вижда закачалката, викаше и “сеционска ”. От тези закачалки за предверие в средата с кристално, елипсовидно огледало и скоби от ковано желязо, с цел да закачиш чадър. Имаше и място за бастуни, дребни бронзови закачалки за облекла. И най-отгоре тържествуваше рафта за шапки. На тази окачалка постоянно лежаха 5-6 сезонни шапки, за които дядо Вадим споделяше:
“Мило дете, там живеят моите шапки, не ги пипай, апелирам ”.
Аз, несъмнено, скрито ги бях пробвал всичките, достигах ги покатерен върху столче. Много елегантни. Никога не съм виждал дядо да излиза на улицата без да постави една от тях. Не излизаше и без бастун. Или в случай че не вземаше бастун – грабваше един от чадърите. Бастунът обаче беше доста специфичен, махагонов, с ръкохватка от бронзова орлова глава. Деликатна ръкохватка, само че можеше да се развинтва. Отвътре се изваждаше втъкнатия към 35-сантиметров кинжал. Дядо държеше бастуна под мишница. Ходеше изправен, наподобява не му трябваше да се подпира. Шапката в никакъв случай се носеше нахлупена, а леко накривена надясно или в ръката свободна от бастуна.
Докато спомените се връщаха един след различен, от албума изпадна един лист с две фотоси. На първата - другар на дядо, облечен като негово копие. Сетих се, че го срещахме постоянно в неделя и постоянно до Руската църква. Казваше се Саша Дехтарьов, дядо му викаше Шура.
Бил му е сътрудник, доста обичан от децата преподавател в Руската гимназия в Шумен. Когато се разделяхме и Шура бързаше за дома си, с цел да обядва борш, дядо ми разказваше една и съща история за този човек: по какъв начин Дехтарьов бил капитан далечно корабоплаване, управлявал неголямо корабче, което през 1912 година било доста покрай потъващия „ Титаник “. Но, за жалост, по този начин и не съумял да дойде в точния момент, с цел да помогне на падналите в океана, нито до препълнените лодки, оживели от нещастния транспортен съд. Моряците от кораба на Шура претърсвали плуващите на повърхността предмети за избавили се оживели, само че не съумели да извадят нито един жив.
На втората снимка от изпадналия лист се виждаше различен негов другар, в предишното доста богат търговец на кожи, а по-късно – обущар.
Въпреки всички инциденти, той беше останал витален и благополучен човек. Полутъмната му работилничка се намираше в приземния етаж на къща на ъгъла на улиците „ Н. Гогол “ и „ Иван-Асен II “. Старата къща през днешния ден е съборена и там е издигната банка. По подигравка на ориста, всеки ден спирам тъкмо там с колата, оставяйки жена си до адвокатската фирма ѝ в същата банка. Този негов другар се споделяше Пьотр, дядо Вадим му викаше Петенка. Беше доста красноречив повествовател на военни истории от Първата международна война. Докато бяхме там, дядо ми и той си бърбореха, аз ги слушах и се топлех към дребната печка с кюнци.
Още помня миризмата на туткал, вакса, гьон и всякакви гуми, които обущарят използваше за поправката на обувки. Когато клиентите на Петенка влизаха и излизаха, постоянно ставаше едно леко течение, а всичките тези разнообразни аромати, в това число и на пушека от кюмбето, се размесваха, избухваха, след това се стопяваха и оставаха да витаят в дребното помещение. Днес, при редките ми визити на сходни работилници, веднага възкръсват спомените от тези дни с Пьотр, дядо, миризмите на гьон, кожи и кюмбето.
Ароматът на горящи дърва го имаше и в къщи, където сходна дребна печка се мъчеше да затопли две от стаите. Палеше се от ранна есен, та чак до късна пролет. Една есен обаче няма да не помни в никакъв случай - баба към този момент беше доста болна и едва дишаше. Лежеше на огромното легло, в нейната си стая. Питах я по какъв начин е, тя ми отговори, че нищо ѝ няма. Аз бях обичаният ѝ внук и въпреки да не разбирах какво се случва, имах вяра на всяка нейна дума.
- Вера, какво искаш да хапнеш през днешния ден, какво да сготвя? - попита от коридора дядо Вадя. Видях, че държи обувалката в ръка и се подготвя да излиза на открито.
- Супа от петел – едвам пророни тя.
Седнал в коридора видях по какъв начин дядо дори не се пресегна към закачалката за шапки, излезе без да постави една от тях на главата си. Бастунът му с орловата ръкохватка също остана на мястото си до закачалката. Дядо наподобява толкоз бързаше, че не помни да вземе всичко всекидневно.
- Бабо, бабо, от кое място дядо ще вземе петел по това време?! - недоумявах аз.
- От Женския (бел. авт. Женския пазар) - промълви баба.
Това ме успокои и завчас скочих на прилежащия креват. Пружината беше от обичаните ми, от нея ставаше страховит батут. Скачах и нищо не разбирах. Не видях по кое време баба Вера съобщи богу дух.
Разбрах, че нещо е станало, когато вратата се отвори внезапно и влетя дядо Вадя. Беше съумял да откри петел, който висеше надолу с главата и стискаше краката му в дланта си. Без да се събува, той влезе и спря на прага на стаята. Чак тогава престанах да скачам като оглупял. Стояхме и гледахме към леглото на баба. В този миг птицата се окуражи от бездействието на дядо и изпърха с крила. Едно перо от опашката ѝ литна и падна до възглавницата на баба, като че ли с цел да посрещне душата ѝ.
След като баба си отиде, остана единствено уханието на парфюма ѝ. Усещаше се даже през стените на куфарите, цялостни с нейни облекла. Отворихме ги с мама едно лято и раздадохме много от нещата на съседи и непознати от улицата. Все отново запазихме нещо на дъното в последния куфар на баба Вера и той бе спретнат в мазето ми.
След още няколко години го отворих и почтено - нямаше миризма на плесен или мухъл, а на бабиния гальовен парфюм Givenchy. Бях на 8, когато тя си отиде, куфара го отворих след цели 30 години, а ароматът на спомените за нея си беше там.
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици " ул. " Аксаков " 10 и " Нисим ", бул. " В. Левски " 59 или.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ