Ина Иванова: Пиша писмо до безметежния Пловдив, в който довчера живеех с любов
Мечтаете ли си, веднага, да запалите колата и да потеглите към обичания Пловдив? Липсват ли ви калдъръмените улици на Стария град, пъстрата басма на хората от Капана, зелените шапки на тепетата? Копнежът ни по Пловдив е и предпочитание още веднъж да се завърнем в лоното на оня прочут свят, чиито стъпки още отекват зад затворените ни порти. Помолихме Ина Иванова, момиче влюбено във вятъра, думите, езика на изкуството и своя град, да ни върне още веднъж това " чувство за Пловдив ".
Ина Иванова е създател на сборниците с разкази “Право на избор и други проклетии ” (изд. „ Арс ”, 2009), " Името на неделята ” (изд. „ Жанет 45 ”, 2012) и „ Летящ акордеон ” (изд. „ Жанет 45, 2014), романа „ Кар танеси ” (електронна книга) и стихосбирката „ дребни букви ” (изд. „ Жанет 45 ”, 2016), " Криле от папиемаше " (изд. " Жанет 45 ", 2019).
***
Стоим – всеки в дома си. Сред подводните камъни на метода, по който мислим света. „ С обич и отвращение ”, по балконите и пред отворените прозорци. В очакване на идващите ограничения, с предусещане за необратимост, с вяра, че след това няма да забравим.
Март двайсет двайсет е свят на пауза, свят в локдаун. Навън цъфтят дърветата и мирише сладостно, а ние сме поканени да влезем в себе си. Да поразгледаме в тишина, да инвентаризираме, да измием камъчетата, донесени от пътувания и събрани в купички. Да гледаме през прозореца – през моя се виждат Родопите, по здрач са мастиленосини, въздухът над тях – златист от приближаващия залез. И в случай че това, което пропускахме, тичайки по всички страни, е вглъбението, през днешния ден можем да си го позволим.
Времето е компактно като вода.
Търся всекидневно слънчеви зайчета, изучавам се да бъда слънчево зайче.
Мълча повече, доста мълча и доста чувам музика. Гледам балетни и театрални спектакли в Мрежата. Не е същото, само че е избавително.
Рея се и си поисквам идващият път да помним по-дълго, че без персоналното си време за високо изкуство сме погубени.
Вън пролетта избухва. Наблюдаваме (ли) по-жадно.
Разпнати сме сред импулсите си за тревога и взаимопомощ. Сякаш започваме да осъзнаваме - оставени сме да вършим избори, които се отнасят и до другите. Дори можем да го вербализираме без боязън да звучи кухо и клиширано. Защото постепенно, като че ли макар себе си, започваме да разбираме – ние сме светът.
Малко преди пролетното равноденствие напущаме нормалните пътеки на всекидневието и меко прохождаме по затревените терени на другото.
Междувременно въздухът става по-чист, шоколадът – по-вкусен, тротоарите примамливо необятни, момиче и момче се държат за ръце в латексови ръкавици и гледката е мъчително-красива, съвсем не виждам деца.
Позволяваме си да излизаме за малко и не всеки ден.
Имате ли чувството, че живеем във филм?
Празните улици на Пловдив са опустошително грациозен, само че някак застрашителен фон. Някой е стартирал сюжет, който всеки от нас дописва. Времето се движи във всички направления.
Писмо: на безметежния Пловдив, в който живеехме единствено до предходната седмица – с обич.
Останалото – както постоянно – следва.
5 значими книги, които разкриват тайните на индивида и неговото битие
Ина Иванова е създател на сборниците с разкази “Право на избор и други проклетии ” (изд. „ Арс ”, 2009), " Името на неделята ” (изд. „ Жанет 45 ”, 2012) и „ Летящ акордеон ” (изд. „ Жанет 45, 2014), романа „ Кар танеси ” (електронна книга) и стихосбирката „ дребни букви ” (изд. „ Жанет 45 ”, 2016), " Криле от папиемаше " (изд. " Жанет 45 ", 2019).
***
Стоим – всеки в дома си. Сред подводните камъни на метода, по който мислим света. „ С обич и отвращение ”, по балконите и пред отворените прозорци. В очакване на идващите ограничения, с предусещане за необратимост, с вяра, че след това няма да забравим.
Март двайсет двайсет е свят на пауза, свят в локдаун. Навън цъфтят дърветата и мирише сладостно, а ние сме поканени да влезем в себе си. Да поразгледаме в тишина, да инвентаризираме, да измием камъчетата, донесени от пътувания и събрани в купички. Да гледаме през прозореца – през моя се виждат Родопите, по здрач са мастиленосини, въздухът над тях – златист от приближаващия залез. И в случай че това, което пропускахме, тичайки по всички страни, е вглъбението, през днешния ден можем да си го позволим.
Времето е компактно като вода.
Търся всекидневно слънчеви зайчета, изучавам се да бъда слънчево зайче.
Мълча повече, доста мълча и доста чувам музика. Гледам балетни и театрални спектакли в Мрежата. Не е същото, само че е избавително.
Рея се и си поисквам идващият път да помним по-дълго, че без персоналното си време за високо изкуство сме погубени.
Вън пролетта избухва. Наблюдаваме (ли) по-жадно.
Разпнати сме сред импулсите си за тревога и взаимопомощ. Сякаш започваме да осъзнаваме - оставени сме да вършим избори, които се отнасят и до другите. Дори можем да го вербализираме без боязън да звучи кухо и клиширано. Защото постепенно, като че ли макар себе си, започваме да разбираме – ние сме светът.
Малко преди пролетното равноденствие напущаме нормалните пътеки на всекидневието и меко прохождаме по затревените терени на другото.
Междувременно въздухът става по-чист, шоколадът – по-вкусен, тротоарите примамливо необятни, момиче и момче се държат за ръце в латексови ръкавици и гледката е мъчително-красива, съвсем не виждам деца.
Позволяваме си да излизаме за малко и не всеки ден.
Имате ли чувството, че живеем във филм?
Празните улици на Пловдив са опустошително грациозен, само че някак застрашителен фон. Някой е стартирал сюжет, който всеки от нас дописва. Времето се движи във всички направления.
Писмо: на безметежния Пловдив, в който живеехме единствено до предходната седмица – с обич.
Останалото – както постоянно – следва.
5 значими книги, които разкриват тайните на индивида и неговото битие
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ