Майсторът на перото и риболова Петър Бойчев написа „Голям шл...
Майсторът на перото и на риболова Петър Бойчев издаде дебютната си книга „ Голям шлем “. Роденият в Хасково публицист, работил във всички огромни столични редакции, е описал 29 претърпени от него истории.
Изданието е с карикатури на Иван Кутузов-Кути, Чавдар Николов, Ивайло Нинов и Илиян Савков. Художник-дизайнер е Георги Кирилов.
„ Добре би било тази книга, с изключение на от приятелите на Бойчев, да бъде прочетена и от още доста умни хора, които наложително би трябвало да имат възприятие за комизъм, другояче няма да усетят насладата от самоиронията на рядко свежия текст. Реших да ревизира това мое наблюдаване и прочетох на един от умните хора, които за жал не са дарени с възприятие за комизъм (а множеството към мен са такива), няколко от случките на Бойчев. Той пък взе, че се разсмя, което ме накара да си помисля, че случките на Бойчев могат да трансформират и душата на обособения човек. Ето, даже единствено за това си заслужава издаването на тези рядко свежи и първокласни истории.
Четете и наздраве! “ Това е написал в предговора към „ Голям шлем “ различен корифей на словото и публицистиката – Чавдар Крумов.
Със единодушието на създателя Петър Бойчев публикуваме една от историите в неговата книга.
Битката ми с Делчо Тайната
Започнах с летящ старт в „ Хасковска естрада “, страхотни дописки, репортажи, абе роди се звезда. Но още първия месец го закъсах. Първо с Военна болница. Имах другар, сътрудник бриджор, Недко Петров. Баща му беше почитан лекар там. И аз предлагам на планьорка репортаж от Военна болница. Главният, Митко Василев, ми споделя - иди при Делчо Тайната. Отивам в кабинета му и споделям за концепцията. Той ме гледа като безумен, аз съм малоумният. И ме стартира, абе момче, ти знаеш ли, че преди малко издаде държавна загадка! Аз мигам на парцали. Ти знаеш ли, че където има Военна болница има щаб на дивизия! И врагът незабавно ще го разбере. Марш оттука! И аз се прибирам на планьорката. Половината ме гледат скръбно, другата половина се хилят под мустак.
Втората ни среща беше още по-зловеща. Зина Добрева, шефката ми, ме праща на репортаж, Великденски, на димитровградската гара. И ми заръчва – желая свежи истории, същински. И аз потеглям надъхан да върша огромна, същинска публицистика. Закотвям се на пети коловоз и стартирам да дебна за свежи истории. Ама то цялостна досада. Мъкнат едни чанти, влизат-излизат от влака, нищо забавно. А времето лети, би трябвало да се връщам и да пиша. И започнах да си изобретявам. Първо една старица, която мъкне кошница с яйца, спъва се на релсите и потроши всичко. И заридава, благата. Абсолютна драма. Това обаче не ми беше задоволително и спретнах и един екшън. Двама другари носят по една стомна с ракия. И стартират да ги пробват коя е по-добра. Ама доста се разгорещяват, скарват се и най-после се сбиват. Идва милиция, прибра ги и те си изпускат влака. Даже ми пристигна оттова и заглавие – Великден в ареста. Добре ми се получи Но още нещо трябваше. Мелодрама. И си измислих по какъв начин млада майка се мъчи да прекара количката с бебето през коловозите, а не може, и аз се мятам и й оказвам помощ, влачим я дружно и най-после я качваме във влака. Това беше към този момент напряко Айзенщайн. Можех да спра, само че създателят в мене беше към този момент неукротим. И направих и един любовен сюжет. Полковник изпраща млада госпожица, мисля първо, че му е щерка. Но преди да тръгне влакът, тя му се хвърля на раменете и буйно го целуна. И след това скача във влака. От прозореца му праща въздушни целувки, а полковникът й отдава чест. И влакът, пуф-паф, тръгва. Майкооо, безспорен Фелини. От това по-свежо и същинско здраве му кажи. И удовлетворен и горделив пипвам моя трен за Хасково и се прибирам в редакцията да си пиша неповторимия репортаж.
Една вметка. В соца титулните, първите страници на всички дописки, бяха разграфени. Трябваше да има подписите на редактор, зав.-отдел, зам.-главен редактор, основен редактор и накря Делчо Тайната, индивидът на Държавна сигурност, който отговаряше за Държавната загадка.
През Тодорка Николова минах леко, похвали ме. Зина също ме окуражи – абе, ти си бил доста добър! Ама ми махна бабичката. Била доста красива история, но тъжна, не вървяла около празниците. Феликс Попов също хареса репортажа, само че махна пияниците. Трябва ни, вика, нещо по-трезво за празниците. Не би трябвало да акцентираме такива образци в живота. Трябва да ги прикриваме. Това беше по-модерно мислене. Зина споделяше напряко – да ги громим! Тя беше от по-старото потомство. Главният Митко Василев беше напряко очарован – страховит си, продължавай все по този начин! Не знам по какъв начин си хванал историята с полковника, толкоз е същинска! Направо ме разплака.
Величествено се прибирам в стаята. Това е качеството, крещя си, колкото и да режат живата плът, все остава. Изведнъж слушам, че Феликс ми вика – ей, не си минал през Делчо! И се връщам. Влизам с репортажа, към този момент орязан. Той чете остатъка и внезапно се разкрещя – абе момче, ти сътрудник подбудител ли си! От един месец си тука, трети проблем ми създаваш! Аз усетих, че е за полковника и започнах да фъфля, че е било доста красиво. Какво му е красивото, бе келеш! Ти знаеш ли, че щом е полковник тука има щаб на дивизия! Ама още по-страшното е, че си писал Пети коловоз! Това значи, че гарата има минимум пет коловоза. Това отново е издаване на държавна загадка. Не знам к`во ш`та пра`им. Аз направих обезверен опит да спася офицера – не може ли да е старши лейтенант? Марш оттука! – беше отговорът.
Аз си потеглих с подкосени крайници и сакат репортаж след борбата с явната и тайната власт в редакцията. Остана ми единствено ала-балата и бутането на количката. Ама пък се сетих по пътя към стаята – добре, че ме домързя и останах на пети коловоз. Първоначално смятах да дебна от последния, девети. Тогава Делчо Тайната напряко щеше да ме простреля.
Изданието е с карикатури на Иван Кутузов-Кути, Чавдар Николов, Ивайло Нинов и Илиян Савков. Художник-дизайнер е Георги Кирилов.
„ Добре би било тази книга, с изключение на от приятелите на Бойчев, да бъде прочетена и от още доста умни хора, които наложително би трябвало да имат възприятие за комизъм, другояче няма да усетят насладата от самоиронията на рядко свежия текст. Реших да ревизира това мое наблюдаване и прочетох на един от умните хора, които за жал не са дарени с възприятие за комизъм (а множеството към мен са такива), няколко от случките на Бойчев. Той пък взе, че се разсмя, което ме накара да си помисля, че случките на Бойчев могат да трансформират и душата на обособения човек. Ето, даже единствено за това си заслужава издаването на тези рядко свежи и първокласни истории.
Четете и наздраве! “ Това е написал в предговора към „ Голям шлем “ различен корифей на словото и публицистиката – Чавдар Крумов.
Със единодушието на създателя Петър Бойчев публикуваме една от историите в неговата книга.
Битката ми с Делчо Тайната
Започнах с летящ старт в „ Хасковска естрада “, страхотни дописки, репортажи, абе роди се звезда. Но още първия месец го закъсах. Първо с Военна болница. Имах другар, сътрудник бриджор, Недко Петров. Баща му беше почитан лекар там. И аз предлагам на планьорка репортаж от Военна болница. Главният, Митко Василев, ми споделя - иди при Делчо Тайната. Отивам в кабинета му и споделям за концепцията. Той ме гледа като безумен, аз съм малоумният. И ме стартира, абе момче, ти знаеш ли, че преди малко издаде държавна загадка! Аз мигам на парцали. Ти знаеш ли, че където има Военна болница има щаб на дивизия! И врагът незабавно ще го разбере. Марш оттука! И аз се прибирам на планьорката. Половината ме гледат скръбно, другата половина се хилят под мустак.
Втората ни среща беше още по-зловеща. Зина Добрева, шефката ми, ме праща на репортаж, Великденски, на димитровградската гара. И ми заръчва – желая свежи истории, същински. И аз потеглям надъхан да върша огромна, същинска публицистика. Закотвям се на пети коловоз и стартирам да дебна за свежи истории. Ама то цялостна досада. Мъкнат едни чанти, влизат-излизат от влака, нищо забавно. А времето лети, би трябвало да се връщам и да пиша. И започнах да си изобретявам. Първо една старица, която мъкне кошница с яйца, спъва се на релсите и потроши всичко. И заридава, благата. Абсолютна драма. Това обаче не ми беше задоволително и спретнах и един екшън. Двама другари носят по една стомна с ракия. И стартират да ги пробват коя е по-добра. Ама доста се разгорещяват, скарват се и най-после се сбиват. Идва милиция, прибра ги и те си изпускат влака. Даже ми пристигна оттова и заглавие – Великден в ареста. Добре ми се получи Но още нещо трябваше. Мелодрама. И си измислих по какъв начин млада майка се мъчи да прекара количката с бебето през коловозите, а не може, и аз се мятам и й оказвам помощ, влачим я дружно и най-после я качваме във влака. Това беше към този момент напряко Айзенщайн. Можех да спра, само че създателят в мене беше към този момент неукротим. И направих и един любовен сюжет. Полковник изпраща млада госпожица, мисля първо, че му е щерка. Но преди да тръгне влакът, тя му се хвърля на раменете и буйно го целуна. И след това скача във влака. От прозореца му праща въздушни целувки, а полковникът й отдава чест. И влакът, пуф-паф, тръгва. Майкооо, безспорен Фелини. От това по-свежо и същинско здраве му кажи. И удовлетворен и горделив пипвам моя трен за Хасково и се прибирам в редакцията да си пиша неповторимия репортаж.
Една вметка. В соца титулните, първите страници на всички дописки, бяха разграфени. Трябваше да има подписите на редактор, зав.-отдел, зам.-главен редактор, основен редактор и накря Делчо Тайната, индивидът на Държавна сигурност, който отговаряше за Държавната загадка.
През Тодорка Николова минах леко, похвали ме. Зина също ме окуражи – абе, ти си бил доста добър! Ама ми махна бабичката. Била доста красива история, но тъжна, не вървяла около празниците. Феликс Попов също хареса репортажа, само че махна пияниците. Трябва ни, вика, нещо по-трезво за празниците. Не би трябвало да акцентираме такива образци в живота. Трябва да ги прикриваме. Това беше по-модерно мислене. Зина споделяше напряко – да ги громим! Тя беше от по-старото потомство. Главният Митко Василев беше напряко очарован – страховит си, продължавай все по този начин! Не знам по какъв начин си хванал историята с полковника, толкоз е същинска! Направо ме разплака.
Величествено се прибирам в стаята. Това е качеството, крещя си, колкото и да режат живата плът, все остава. Изведнъж слушам, че Феликс ми вика – ей, не си минал през Делчо! И се връщам. Влизам с репортажа, към този момент орязан. Той чете остатъка и внезапно се разкрещя – абе момче, ти сътрудник подбудител ли си! От един месец си тука, трети проблем ми създаваш! Аз усетих, че е за полковника и започнах да фъфля, че е било доста красиво. Какво му е красивото, бе келеш! Ти знаеш ли, че щом е полковник тука има щаб на дивизия! Ама още по-страшното е, че си писал Пети коловоз! Това значи, че гарата има минимум пет коловоза. Това отново е издаване на държавна загадка. Не знам к`во ш`та пра`им. Аз направих обезверен опит да спася офицера – не може ли да е старши лейтенант? Марш оттука! – беше отговорът.
Аз си потеглих с подкосени крайници и сакат репортаж след борбата с явната и тайната власт в редакцията. Остана ми единствено ала-балата и бутането на количката. Ама пък се сетих по пътя към стаята – добре, че ме домързя и останах на пети коловоз. Първоначално смятах да дебна от последния, девети. Тогава Делчо Тайната напряко щеше да ме простреля.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ