Когато майка ми остави всичко на сестра ми, аз си тръгнах. След години животът й поднесе изненада
Майка ми постъпи доста незаслужено, когато раздели наследството. Тя преписа цялото си имущество на сестра ми с аргумента, че ще изживее последните си години с нея.
„ Тя ще ме гледа, тя заслужава “, сподели ми майка ми, а аз останах с празни ръце и зяпнала уста.
Разбира се, бях учуден и доста сърдит от това решение. Аз бях нейният огромен наследник и постоянно съм я подкрепял. Тогава се скарахме грубо. Заради младостта и нелепостта си споделих доста неща, наскърбих се и си потеглих.
Изнесох се от у дома и реалокирах се в прилежащ град. Там срещнах Надежда. Влюбихме се и скоро се оженихме. Започнахме да живеем при родителите й. Посрещнаха ме доста задушевно, като личен наследник.
Много се привързах и към тъста и тъщата. Те са доста благи и интелигентни хора. Тогава отпътувах за чужбина да печеля някой лев и да спестя. Работих крепко няколко години.
Построихме огромна, уютна къща с задоволително място за всички. През това време обичаната ми жена забременя. Роди ни се прелестна щерка, която беше кръстена Мая на месеца, в който се роди.
Живеехме доста умерено. Жена ми дълги години ме убеждаваше да се помиря със фамилията си, само че аз не се съгласих. За което в действителност съжалявах. Но не можех да не помни по какъв начин постъпиха с мен. Не бях приказвал с майка си и сестра си повече от 10 години.
Тогава се случи най-лошото. Тъща ми умря. Надежда претърпя тежко загубата, аз също бях доста печален. Катерина бе станала като втора майка за мен.
Когато погребението завърши, Надя ненадейно ми сподели: „ Загубата на околните боли. Днес са тук, на следващия ден към този момент не. Няма ли да съжаляваш, в случай че в никакъв случай не се помириш с майка си? “
Думите й като че ли ме удариха с влажен парцал. Замислих се. Припомних си какъв брой доста ми липсва майка ми и заплаках.
„ Права си “ – отвърнах – „ Време е да се помирим “.
Купихме вкусни неща за ястие и отидохме на село. Бързо открих къщата, в която израснах. За моя изненада обаче ми отвори непозната жена.
Когато започнахме да я разпитваме, тя сподели, че е купила тази къща от дълго време, а някогашната господарка живее в къщата насреща. Погледнах къщата насреща.
Беше мъчно да я нарека къща. Беше по-скоро барака с заслон. Майка ми живееше в доста неприятни условия. Оказа се, че сестра ми продала къщата и сама отпътувала за чужбина.
В очите на майка ми се четяха смесени усеща. Радваше се да ме види, само че личеше и че е гузна поради решението си в предишното.
„ Сине, надявах се някой ден да дойдеш. Отдавна желаех да ти задам един въпрос, който ме изяждаше – ще ми простиш ли? “ – попита ме тя през сълзи.
Разбира се, че й простих.
Стана ми жалост за майка ми и я взехме да живее с нас. Тя обожава да гледа внучка си и да бъде потребна в семейството. Радваме се на всеки ден дружно и изцяло сме не запомнили предишното.
