Не обичам детето си... - I
Майка, която не обича личното си дете! В визиите ни изниква обликът на асоциална жена, която кардинално не изпитва естествени човешки усеща. Или мащеха, която щеш не щеш би трябвало да отглежда непознато дете. Но това може да бъде най-обичайна и неизпъкваща с нищо от останалите мама. Тя извършва съзнателно всички рекомендации на педиатъра, купува играчки на детето си, даже му пее приспивни песнички през нощта. И за това, че изпитва не обич, а по-скоро неспокойствие, се досещат единствено двама – тя самата и мъничето. Защото децата, още от момента на раждането си, са способни да улавят майчините усеща по интонацията на гласа, погледа, чувството от докосването и целувките. Те, несъмнено няма с какво да съпоставят и не знаят дали би могло да бъде другояче. Всички ние хората обаче, още с появяването си на този свят, сме настроени за обич. Затова всяко дете жадува да получава от своята майка внимание и деликатност, даже да бъде най-прекрасното създание в нейните очи.
Малчуганите, към които се отнасят точно по този начин, порастват радостни и спокойни. Те усещат убеденост, отбрана и са подготвени да се доверят на света. Необичаните деца, в противен случай, нормално са взискателни, капризни и раздразнителни. За тях постоянно можем да чуем: „ Покой нямам от него. Сит е, облечен е - не мога да си обясня какво още желае! ” Това, което не им доближава е внимание и милувки, само че не официални, а същински. Не се успокояват даже, когато ги вземат на ръце, тъй като ласките от възприятие за дълг напълно не са същите като ласките от обич.
На майките обаче също не им е елементарно. Съзнанието, че не обичат личното си дете поражда в тях куп комплицирани и спорни усеща. На първо място ги изтезава голямата виновност („ Той е толкоз мъничък и с нищо не го е заслужил ”) и недоволството от себе си („ Какво се случва с мен, всяка естествена жена би трябвало да обича детето си ”) към които се прибавят възприятието за невъзможност („ Ужасно е, само че не мога да го трансформира ”) и паниката („ Ами какво ще стане от тук нататък, когато детето порасте ”). Социалните правила задължават дамата да бъде любяща майка и осъждат всяка, която признава студенината на своите усеща. За това за майчината нелюбов не е признато да се приказва искрено. Това самопризнание е мъчно даже пред самия себе си, само че отваря път пред въпросът, за какво се е получило по този начин?
Ако не беше ти...
Децата не постоянно са част от нашите проекти и в от време на време се появяват „ напълно не на време ”. Това обаче не значи автоматизирано, че ще порастват необичани – множеството майки (макар и след време) се оказват доста признателни на този подарък от ориста. Но, в случай че раждането на детето повлияе на живота им негативно (проваля кариерата, образованието им или връзката с обичания човек), тя стартира да възприема дребното създание като причина за всичките си беди. Жената може умишлено да схваща, какъв брой неуместни са сходни обвинявания, само че визиите, какъв брой по-различен би бил живота й без тази „ съдбовна неточност ”, се оказват по-силни. Просто изкушението да трансферират повода за своите неудачи върху някои различен, се оказва прекомерно огромно.
Продължава:
Не обичам детето си... - II
Малчуганите, към които се отнасят точно по този начин, порастват радостни и спокойни. Те усещат убеденост, отбрана и са подготвени да се доверят на света. Необичаните деца, в противен случай, нормално са взискателни, капризни и раздразнителни. За тях постоянно можем да чуем: „ Покой нямам от него. Сит е, облечен е - не мога да си обясня какво още желае! ” Това, което не им доближава е внимание и милувки, само че не официални, а същински. Не се успокояват даже, когато ги вземат на ръце, тъй като ласките от възприятие за дълг напълно не са същите като ласките от обич.
На майките обаче също не им е елементарно. Съзнанието, че не обичат личното си дете поражда в тях куп комплицирани и спорни усеща. На първо място ги изтезава голямата виновност („ Той е толкоз мъничък и с нищо не го е заслужил ”) и недоволството от себе си („ Какво се случва с мен, всяка естествена жена би трябвало да обича детето си ”) към които се прибавят възприятието за невъзможност („ Ужасно е, само че не мога да го трансформира ”) и паниката („ Ами какво ще стане от тук нататък, когато детето порасте ”). Социалните правила задължават дамата да бъде любяща майка и осъждат всяка, която признава студенината на своите усеща. За това за майчината нелюбов не е признато да се приказва искрено. Това самопризнание е мъчно даже пред самия себе си, само че отваря път пред въпросът, за какво се е получило по този начин?
Ако не беше ти...
Децата не постоянно са част от нашите проекти и в от време на време се появяват „ напълно не на време ”. Това обаче не значи автоматизирано, че ще порастват необичани – множеството майки (макар и след време) се оказват доста признателни на този подарък от ориста. Но, в случай че раждането на детето повлияе на живота им негативно (проваля кариерата, образованието им или връзката с обичания човек), тя стартира да възприема дребното създание като причина за всичките си беди. Жената може умишлено да схваща, какъв брой неуместни са сходни обвинявания, само че визиите, какъв брой по-различен би бил живота й без тази „ съдбовна неточност ”, се оказват по-силни. Просто изкушението да трансферират повода за своите неудачи върху някои различен, се оказва прекомерно огромно.
Продължава:
Не обичам детето си... - II Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ