Мария Касимова - Моасе: Прекрачвам стената и продължавам нататък
Мария Касимова - Моасе е публицист, публицист, специалист по етикет и протокол. Това е късата ѝ визитка, а когато я попитах по какъв начин желае да я показва, тя се засмя и отговори:
„ Напоследък ми харесва доста да ме показват като драскач и повествовател на истории. Това сплотява и журналистическото ми любознание, и желанието ми да излизам от журналистическата форма и да описвам истории, и пътешественическото възприятие у мен. Така че драскач на истории е добре.
Мария е човек, който като че ли не можеш да изненадаш с въпрос, тъй като зад топлите ѝ усмихнати очи има дълбочината и мъдростта на претърпяното. В същото време няма и диря от предпочитание да се защищити от въпроси, което биха я наранили или пък не биха ѝ харесали. Седим и си приказваме за живота, пътуванията, любовта, щастието, сбъднатите и несбъднатите фантазии, спокойни и доброжелателни в един ранен неделен следобяд.
Защо реши да напуснеш България?
Tова решение не беше мое и не беше премислено. Аз постоянно съм била подготвена да пребивавам някъде другаде. Просто тъй като обичам да променям места. Мисля, че като се закотвиш на едно място губиш от това, което животът може да ти предложи. А и аз съм авантюрист по принцип, харесва ми да променям, не се обвързвам към места и предмети. Привързвам се единствено към хора. Но това, което ме подтикна да напусна България беше брачният партньор ми, тъй като той живя тук с мен три години и не можа да свикне и ми сподели: „ Остави Мария, и дупките по улиците, и политическата обстановка и неуредиците, само че за какво хората са толкоз груби, за какво не въстават, когато нещо не е наред, за какво не си оказват помощ? “ Нямах отговор на тези въпроси и усещах, че той става все по-изнервен, а около него и аз и си споделих, както той пристигна поради мен в България, по този начин в този момент аз би трябвало да отида с него, където пожелае той. И по този начин взехме решение да заминем.
Кога се случи това?
Юни, 2015-а година. Ние тръгнахме отсам с една дребна кола, две кучета и напълно малко багаж. Основният ни багаж отпътува за остров Менорка, където брачният партньор ми купи една къща, в която живеем и до през днешния ден. Нашата издръжка в този момент е лятото да даваме тази къща чартърен и да се грижим за туристите, които идват там.
Къде е този остров?
Остров Менорка… хм, аз постоянно съм била отлична ученичка, само че научих за този остров година, преди да се преместя там. Всъщност това е дребната сестра на остров Майорка, по тази причина и по този начин се споделя – Менорка. В непосредственост до Ибиса и Форментера. Но споделят, че на Менорка са най-хубавите плажове. По хубави от тези на Ибиса и Майорка взети дружно. Там има плажове с черен, червен, бял пясък, има с подобен като на нашето Черноморие, има каменист – с дребни и с едри, и с високи скали … какъвто плаж си пожелаеш, можеш да го откриеш на този дребен остров. Това е феноменално напряко. Да не повярваш, че природата може да сътвори такова многообразие на толкоз малко място. Много хубаво и забавно място, умерено, замряло някъде в ранните деветдесет на предишния век. Няма огромни търговски вериги, няма мощна глобализация, няма презастрояване. Много разнообразни хора като народност. И сякаш това беше, а и към момента е мястото, от което нуждая се. Там, където ние живеем, е на най-високата точка на острова, представете си едно парче земя посред морето, което парче земя е дълго към 60 километра и необятно 25. Това най-високо място, което за локалните е съвсем планина, за мен е просто малко нагорнище, което се обхожда с мудна крачка за 10 минути. (Тук стартира да се смее и не стопира, до момента в който продължава да разказва) Но те, когато се качват там, поставят шапки, шалове, съществено е ситуацията – върви се на планина… (Започваме да се смеем и двете)… Та очарованието на това нагорнище е, че горе има излишък от един манастир, една черква и едно кафене с огромна тераса. И като погледнеш от тази тераса, виждаш целия остров, всичките му краища и се чувстваш като стъпил на речен камък в буйна река на един крайник. И в този миг животът ти е голям и международен, макар дребното място, тъй като животът ни се случва вътре в нас, а не отвън нас. Всъщност това мое пренасяне от огромното, от континента на това малко островче ме накара да схвана, че мащабът е вътре във всеки от нас и той е през въображението и стремежите. Какво слагаш в куфара си? Преди пътувах с доста багаж, но доста – куфари да искаш. Сега пътувам единствено с дамската си чанта. Вътре има чифт долни дрехи за всеки случай, един парфюм, тъй като обичам хубавите аромати, малко грим, зарядните за телефона и компютъра и това е целият ми багаж, и нищо не ми липсва.
Има ли нещо, което постоянно носиш със себе си, амулет да вземем за пример?
О, да, дa (усмихва се някак игриво, само че и свенливо и продължава) дори в този момент, в случай че бръкна в чантата си, в нея имам клоунски нос. Нося си на всички места клоунски нос, дунапренен, червен, подарък ми е от бате Енчо. Когато ми го даваше, ми сподели – постоянно си го носи. И най-драматичното нещо да ти се случи, да вземем за пример да кажеш, светът свършва, като си сложиш носа и няма да ти се коства толкоз драматично…
Човек не би трябвало да се взима толкоз на съществено?
Абсолютно! Аз това и на децата си споделям – в случай че би трябвало да ти дам един съвет, самоиронизирай се в този живот.
До твоя остров пътуват с изключение на самолети, евентуално и фериботи? Има ли я тази романтика, с която нормално фериботите са показани във филмите?
Ох, по какъв начин ще те отчайвам... (започва да се смее) Е, в действителност може и да има романтика в това да пориш вълните с един голям рейс … (и двете прихваме в смях и Мария продължава...) Мен по-скоро ме зарежда силата, която участва, когато корабите се товарят с коли, камиони, хората щъкат по всички страни, местят се, предвкусват пътуването. Това ми харесва доста на корабите. Иначе, тъй като до моя остров пътуването е дълго, към осем часа, ние си взимаме каюта. И тъй като пътуваме с кучетата, а те са на настрана място, та вървим да ги разхождаме по два пъти, даже и на тази преносима водна повърхнина имаме някаква работа да вършим. Колкото до каютите, те са доста необичайно място сред казарма и хотел, в които се опитваме да си създадем някакъв уют. Сега се сещам за едно мое доста смешно прекарване. Навремето с моя другар Георги Тошев като студенти бяхме в Белгия, Лиеш. И там спахме в едно корабче. Бяхме в обща каюта, която беше ситуирана безусловно под водата. И от илюминатора се виждаха единствено мътните води на реката. Беше много потискащо, само че ние, с цел да се развеселим, щом влезехме в каютата и започвахме да си пеем: „ Земля в илюминаторе, Земля в илюминаторе… “ (тук Мария през смях стартира да пее с трагичен глас песента от кино лентата, след това се поуспокоява и казва) Та, до през днешния ден, когато се кача на транспортен съд, все тази сцена ми се появява пред очите и въображаемо стартирам да си пея „ Земля в илюминаторе…
Има ли превоз, който не харесваш? Ох, какъв брой ненавиждам самолети, в случай, че хвърча от деветмесечно бебе. Мразя ги самолетите, тъй като полетите до острова са или доста късни, или доста ранни. С едни огромни паузи от осем, от време на време дванадесет часа по летищата. Но пък по този начин се научих да пребивавам на летищата. Много добре знам какво се продава там като храна, на по-голямата част от летищата познавам и магазините и дори ми се е случвало да си поръчвам нещо да ме чака в магазин на летището, когато ще се връщам през него. Например по този начин поръчах една блуза на летището в Париж, да ме чака на летището в Барселона, трябваше ми за подарък за една другарка. И освен. Преди да открият специфични кътове, където можеш да си заредиш компютъра или телефона, знаех къде се намира всеки контакт на по-големите летища в Европа, тъй като постоянно ми се постанова при престои да си зареждам техниката там. Всъщност в този момент като се замисля, май не е толкоз неприятно да пътуваш със аероплан и ще ти кажа за какво. Защото на летищата хората наподобяват по-щастливи. Там рядко ще видиш тъжни индивиди. Може да бързат или да купуват дарове, само че хората са положителни там, тъй като са на ничия земя. Земята на летищата е на всички. Минаваш, заминаваш, не оставяш нищо след себе си, и тази връзка е красива. На мен ми харесва.
Къде сядаш – до пътеката или прозореца?
Преди сядах до прозореца. Аз му споделям “синдрома на неотдавна пътуващите ”. Сега сядам до пътеката, по чисто на практика аргументи.
Може ли да назовем пътешестване, това, с което се занимаваш в този момент – курсовете по етикет и протокол, които водиш?
Да. То стартира от в. „ Капитал “, където имах своя графа, само че след това по финансови аргументи тя спря. Заминах за Брюксел и там започнах съществено образование по етикет и протокол.
Ти си учила етикет и протокол и в Лондон – меката на етикета, положителното образование. Как се почувства там?
Когато прекрачих прага на буржоазния, древен апартамент, където се организираше това образование, аз бях стъписана, несъмнено. В групата ми имаше всевъзможни хора – от арабските страни, американци, скандинавци, аз бях единствената от Източна Европа, само че за моя изненада към мен нямаше никакви предубеждения. Напротив. Имаха интерес по какъв начин стоят нещата при нас, по какъв начин ние сервира да вземем за пример храната си, с какво я комбинираме. Така че, нямаше никакъв фатализъм към мен. Дори разбрах, че ние тук в България имаме едно много европейско образование. Но в действителност това беше пътешестване, на което най-важната му част беше да научаваш нови неща за традициите, навиците и етикета на хора от другите култури.
Има ли място по света, където си се сблъсквала с фатализъм, че идваш от България?
Най-големия по отношение на мен съм срещнала на острова, където пребивавам. Там е цялостно с британци. Още първоначално, когато отидох там един ден, една от тях, до момента в който се запознаваше с мен, първо доста се учуди, че наподобявам обикновено, по този начин както наподобявам и ме попита: „ Ама вие в действителност ли сте българка? “ Аз споделям, че съм, а тя: „ Ама там сте родена и там сте живели? “ Аз – да, там съм родена и там съм живяла. Тя: „ Брей, доста забавно, изобщо не наподобявате на българка “. И аз я попитах по какъв начин съгласно нея наподобяват българите. А тя ми сподели, че съгласно нея сме черни, мръсни с бради и мустаци… Аз ѝ отговорих да отиде в България и да види сама. Тогава тя реши да нападна и ми сподели: „ О, вие сте българка, значи можете да убиете човек с чадър. “ Е, тогава към този момент се разсмях и ѝ отговорих: „ Знаете ли, аз мога да го убия и с думи “. Оттогава тя ме заобикаля и в никакъв случай не се приближава до мен. Но пък за другите хора съм нещо като локалната енциклопедия. Защото си извоювах името на човек, който може да оцелява във всевъзможни обстановки. Ако някой сменя гума, идва и ме пита по какъв начин, в случай че някой ще боядисва с латекс, отново при мен тича… И си давам сметка, че България ме е научила на всичко това, тъй като тя е като подготвителен лагер – сама отгледах децата си, оправях се с кола, деца, специалност, всичко и нямах никакъв избор. Просто се научих да правя всичко сама. И някой като каже, че животът на емигранта е тежък напряко не му имам вяра, тъй като тук всичко е толкоз елементарно, не може да се съпостави с България по никакъв метод.
Има ли пътешестване, което помниш като неповторимо?
О, да! Да! Преди въобще да се свържа с Франция и Париж, аз постоянно съм знаела, че в този град нещо ме чака. И това го знам от дете. Баща ми пътуваше доста със Сатиричния спектакъл. И през 1976-а бяха отпътували за Франция. Когато баща се върна, помня по какъв начин майка го чакаше, по какъв начин той идва с такси. Ние живеехме в панелен блок с безпределно дълъг кулоар. И помня, по какъв начин се отваря външната врата, аз се затичвам от единия завършек на коридора, бях с бели чорапки, търча към него, хвърлям се на врата му, той ми се радва и ми подава една дребна кутийка. В нея имаше детелинка, а в нея лика на Дева Мария. Бижу, което ми беше купил от църквата „ Парижката Света Богородица “. Когато ми го даваше ми сподели, че би трябвало да отида в този град, тъй като е прелестен. И че в случай че отида в Париж, там сигурно иска ми се случи нещо магично. От тогава, всякога, когато съм била в Париж все чаках да ми се случи това магично нещо в този любовен град. И имах възприятието, че тази обич стои и ме чака някъде там. Защото аз доста обичам любовта. Не стоя на пътя ѝ, даже и да ме наранява, щом по този начин е решила, значи по този начин би трябвало. И ето на, след двадесет години това се случи. Намерих любовта там – моят брачен партньор.
Искаш да кажеш, че в действителност най-хубавото ти пътешестване е било това бягане по коридора към баща ти, когато се е върнал от Париж?
Много си права. Не се бях замисляла по този метод, само че е по този начин. Това е в действителност най-хубавото ми пътешестване, тъй като то ми даде едно огромно заричане, което се сбъдна.
Има ли фантазии, които не са стигнали до теб или пък са ти се случили, когато към този момент не ги искаш?
Да. Много желаех да стана актриса. Кандидатствах във ВИТИЗ три години. Накрая ме одобриха кукловодство. Аз учих там две седмици и открих, че това не е нещото, което съм си представяла. Трудно взех решението, само че един ден излязох оттова и в никакъв случай повече не се върнах. Даже пратих моя другарка да ми вземе документите. Много пъти съм се питала дали не сгреших и дали не изгубих от това решение, само че към този момент съм сигурна, че не съм. Защото през днешния ден аз също съм пред хора, играя по някакъв метод и с специалността, която имам и през публикациите, които пиша, и през книгата ми. Сега дори имам план, от текстовете, които съм написала, да се направи „ One Woman Show “. Веднъж да се изиграе, за мен ще е задоволително. И това би било реализиране на детската ми фантазия да бъда актриса.
Обикновено питат хората от какво ги е боязън, само че преди да те попитам това, на мен ми се желае да те попитам от какво не те е боязън?
От това да се разгадавам. В книгата си го върша и не се тормозя кой какво ще си каже. Няма потребност да пазим емоционалността си. За къде да я пазим? Какво ще го върша това сърце, в случай че съм го запазила от хубавите и неприятните неща, които могат да му се случат? Какво като един ден умра със крепко сърце – нищо не претърпяло? Какво ли не му се е случвало на моето сърце. Разбиваха го, обиждаха го, само че то, благото си е там и си е единствено моето сърце. Единственият метод да ги имаме нашите сърца е да ги обгръщаме с положително и откровеност. И макар тези ми убеждения, си давам сметка, че имам още какво да науча за добрината и искреността.
А от какво те е боязън?
От това да не полудея и околните ми да би трябвало да се грижат за някакви останки от мен.
Какво е независимост?
Свободата е да избереш от какво да зависиш. Свободата е като щастието. Ти до момента в който вървиш към него и се стремиш, и го чакаш, и го търсиш, в един миг се оказва, че то е в самото пътешестване.
В какво вярваш?
Знаеш ли, аз прелестно си давам сметка какъв брой съм ранима и какво се случва към мен. Но и знам коя съм, какво съм постигнала, какви борби съм спечелила и по тази причина доста повече се одобрявам през днешния ден. Научих се да одобрявам загубите и да напущам обстановки, които не мога да понеса. Особено, когато се изправям против хора-стени. Научих се, че не мога да чакам всеки човек да разрушава стените както аз желая. Ако някой желае да е от другата страна на тухлите на една стена, дано си стои там, аз не мога никого да извлача принудително от мястото му. Аз прескачам стената и не преставам нататък. И това е здравословно, даже доста. Затова имам вяра в положителния край. Знам, че каквото и да се случва към мен, в случай че не е положително, значи не е краят, тъй като краят постоянно би трябвало да е добър.
„ Напоследък ми харесва доста да ме показват като драскач и повествовател на истории. Това сплотява и журналистическото ми любознание, и желанието ми да излизам от журналистическата форма и да описвам истории, и пътешественическото възприятие у мен. Така че драскач на истории е добре. Мария е човек, който като че ли не можеш да изненадаш с въпрос, тъй като зад топлите ѝ усмихнати очи има дълбочината и мъдростта на претърпяното. В същото време няма и диря от предпочитание да се защищити от въпроси, което биха я наранили или пък не биха ѝ харесали. Седим и си приказваме за живота, пътуванията, любовта, щастието, сбъднатите и несбъднатите фантазии, спокойни и доброжелателни в един ранен неделен следобяд.
Защо реши да напуснеш България?
Tова решение не беше мое и не беше премислено. Аз постоянно съм била подготвена да пребивавам някъде другаде. Просто тъй като обичам да променям места. Мисля, че като се закотвиш на едно място губиш от това, което животът може да ти предложи. А и аз съм авантюрист по принцип, харесва ми да променям, не се обвързвам към места и предмети. Привързвам се единствено към хора. Но това, което ме подтикна да напусна България беше брачният партньор ми, тъй като той живя тук с мен три години и не можа да свикне и ми сподели: „ Остави Мария, и дупките по улиците, и политическата обстановка и неуредиците, само че за какво хората са толкоз груби, за какво не въстават, когато нещо не е наред, за какво не си оказват помощ? “ Нямах отговор на тези въпроси и усещах, че той става все по-изнервен, а около него и аз и си споделих, както той пристигна поради мен в България, по този начин в този момент аз би трябвало да отида с него, където пожелае той. И по този начин взехме решение да заминем.
Кога се случи това?
Юни, 2015-а година. Ние тръгнахме отсам с една дребна кола, две кучета и напълно малко багаж. Основният ни багаж отпътува за остров Менорка, където брачният партньор ми купи една къща, в която живеем и до през днешния ден. Нашата издръжка в този момент е лятото да даваме тази къща чартърен и да се грижим за туристите, които идват там.
Къде е този остров?
Остров Менорка… хм, аз постоянно съм била отлична ученичка, само че научих за този остров година, преди да се преместя там. Всъщност това е дребната сестра на остров Майорка, по тази причина и по този начин се споделя – Менорка. В непосредственост до Ибиса и Форментера. Но споделят, че на Менорка са най-хубавите плажове. По хубави от тези на Ибиса и Майорка взети дружно. Там има плажове с черен, червен, бял пясък, има с подобен като на нашето Черноморие, има каменист – с дребни и с едри, и с високи скали … какъвто плаж си пожелаеш, можеш да го откриеш на този дребен остров. Това е феноменално напряко. Да не повярваш, че природата може да сътвори такова многообразие на толкоз малко място. Много хубаво и забавно място, умерено, замряло някъде в ранните деветдесет на предишния век. Няма огромни търговски вериги, няма мощна глобализация, няма презастрояване. Много разнообразни хора като народност. И сякаш това беше, а и към момента е мястото, от което нуждая се. Там, където ние живеем, е на най-високата точка на острова, представете си едно парче земя посред морето, което парче земя е дълго към 60 километра и необятно 25. Това най-високо място, което за локалните е съвсем планина, за мен е просто малко нагорнище, което се обхожда с мудна крачка за 10 минути. (Тук стартира да се смее и не стопира, до момента в който продължава да разказва) Но те, когато се качват там, поставят шапки, шалове, съществено е ситуацията – върви се на планина… (Започваме да се смеем и двете)… Та очарованието на това нагорнище е, че горе има излишък от един манастир, една черква и едно кафене с огромна тераса. И като погледнеш от тази тераса, виждаш целия остров, всичките му краища и се чувстваш като стъпил на речен камък в буйна река на един крайник. И в този миг животът ти е голям и международен, макар дребното място, тъй като животът ни се случва вътре в нас, а не отвън нас. Всъщност това мое пренасяне от огромното, от континента на това малко островче ме накара да схвана, че мащабът е вътре във всеки от нас и той е през въображението и стремежите. Какво слагаш в куфара си? Преди пътувах с доста багаж, но доста – куфари да искаш. Сега пътувам единствено с дамската си чанта. Вътре има чифт долни дрехи за всеки случай, един парфюм, тъй като обичам хубавите аромати, малко грим, зарядните за телефона и компютъра и това е целият ми багаж, и нищо не ми липсва.
Има ли нещо, което постоянно носиш със себе си, амулет да вземем за пример?
О, да, дa (усмихва се някак игриво, само че и свенливо и продължава) дори в този момент, в случай че бръкна в чантата си, в нея имам клоунски нос. Нося си на всички места клоунски нос, дунапренен, червен, подарък ми е от бате Енчо. Когато ми го даваше, ми сподели – постоянно си го носи. И най-драматичното нещо да ти се случи, да вземем за пример да кажеш, светът свършва, като си сложиш носа и няма да ти се коства толкоз драматично…
Човек не би трябвало да се взима толкоз на съществено?
Абсолютно! Аз това и на децата си споделям – в случай че би трябвало да ти дам един съвет, самоиронизирай се в този живот.
До твоя остров пътуват с изключение на самолети, евентуално и фериботи? Има ли я тази романтика, с която нормално фериботите са показани във филмите?
Ох, по какъв начин ще те отчайвам... (започва да се смее) Е, в действителност може и да има романтика в това да пориш вълните с един голям рейс … (и двете прихваме в смях и Мария продължава...) Мен по-скоро ме зарежда силата, която участва, когато корабите се товарят с коли, камиони, хората щъкат по всички страни, местят се, предвкусват пътуването. Това ми харесва доста на корабите. Иначе, тъй като до моя остров пътуването е дълго, към осем часа, ние си взимаме каюта. И тъй като пътуваме с кучетата, а те са на настрана място, та вървим да ги разхождаме по два пъти, даже и на тази преносима водна повърхнина имаме някаква работа да вършим. Колкото до каютите, те са доста необичайно място сред казарма и хотел, в които се опитваме да си създадем някакъв уют. Сега се сещам за едно мое доста смешно прекарване. Навремето с моя другар Георги Тошев като студенти бяхме в Белгия, Лиеш. И там спахме в едно корабче. Бяхме в обща каюта, която беше ситуирана безусловно под водата. И от илюминатора се виждаха единствено мътните води на реката. Беше много потискащо, само че ние, с цел да се развеселим, щом влезехме в каютата и започвахме да си пеем: „ Земля в илюминаторе, Земля в илюминаторе… “ (тук Мария през смях стартира да пее с трагичен глас песента от кино лентата, след това се поуспокоява и казва) Та, до през днешния ден, когато се кача на транспортен съд, все тази сцена ми се появява пред очите и въображаемо стартирам да си пея „ Земля в илюминаторе…
Има ли превоз, който не харесваш? Ох, какъв брой ненавиждам самолети, в случай, че хвърча от деветмесечно бебе. Мразя ги самолетите, тъй като полетите до острова са или доста късни, или доста ранни. С едни огромни паузи от осем, от време на време дванадесет часа по летищата. Но пък по този начин се научих да пребивавам на летищата. Много добре знам какво се продава там като храна, на по-голямата част от летищата познавам и магазините и дори ми се е случвало да си поръчвам нещо да ме чака в магазин на летището, когато ще се връщам през него. Например по този начин поръчах една блуза на летището в Париж, да ме чака на летището в Барселона, трябваше ми за подарък за една другарка. И освен. Преди да открият специфични кътове, където можеш да си заредиш компютъра или телефона, знаех къде се намира всеки контакт на по-големите летища в Европа, тъй като постоянно ми се постанова при престои да си зареждам техниката там. Всъщност в този момент като се замисля, май не е толкоз неприятно да пътуваш със аероплан и ще ти кажа за какво. Защото на летищата хората наподобяват по-щастливи. Там рядко ще видиш тъжни индивиди. Може да бързат или да купуват дарове, само че хората са положителни там, тъй като са на ничия земя. Земята на летищата е на всички. Минаваш, заминаваш, не оставяш нищо след себе си, и тази връзка е красива. На мен ми харесва.
Къде сядаш – до пътеката или прозореца?
Преди сядах до прозореца. Аз му споделям “синдрома на неотдавна пътуващите ”. Сега сядам до пътеката, по чисто на практика аргументи.
Може ли да назовем пътешестване, това, с което се занимаваш в този момент – курсовете по етикет и протокол, които водиш?
Да. То стартира от в. „ Капитал “, където имах своя графа, само че след това по финансови аргументи тя спря. Заминах за Брюксел и там започнах съществено образование по етикет и протокол.
Ти си учила етикет и протокол и в Лондон – меката на етикета, положителното образование. Как се почувства там?
Когато прекрачих прага на буржоазния, древен апартамент, където се организираше това образование, аз бях стъписана, несъмнено. В групата ми имаше всевъзможни хора – от арабските страни, американци, скандинавци, аз бях единствената от Източна Европа, само че за моя изненада към мен нямаше никакви предубеждения. Напротив. Имаха интерес по какъв начин стоят нещата при нас, по какъв начин ние сервира да вземем за пример храната си, с какво я комбинираме. Така че, нямаше никакъв фатализъм към мен. Дори разбрах, че ние тук в България имаме едно много европейско образование. Но в действителност това беше пътешестване, на което най-важната му част беше да научаваш нови неща за традициите, навиците и етикета на хора от другите култури.
Има ли място по света, където си се сблъсквала с фатализъм, че идваш от България?
Най-големия по отношение на мен съм срещнала на острова, където пребивавам. Там е цялостно с британци. Още първоначално, когато отидох там един ден, една от тях, до момента в който се запознаваше с мен, първо доста се учуди, че наподобявам обикновено, по този начин както наподобявам и ме попита: „ Ама вие в действителност ли сте българка? “ Аз споделям, че съм, а тя: „ Ама там сте родена и там сте живели? “ Аз – да, там съм родена и там съм живяла. Тя: „ Брей, доста забавно, изобщо не наподобявате на българка “. И аз я попитах по какъв начин съгласно нея наподобяват българите. А тя ми сподели, че съгласно нея сме черни, мръсни с бради и мустаци… Аз ѝ отговорих да отиде в България и да види сама. Тогава тя реши да нападна и ми сподели: „ О, вие сте българка, значи можете да убиете човек с чадър. “ Е, тогава към този момент се разсмях и ѝ отговорих: „ Знаете ли, аз мога да го убия и с думи “. Оттогава тя ме заобикаля и в никакъв случай не се приближава до мен. Но пък за другите хора съм нещо като локалната енциклопедия. Защото си извоювах името на човек, който може да оцелява във всевъзможни обстановки. Ако някой сменя гума, идва и ме пита по какъв начин, в случай че някой ще боядисва с латекс, отново при мен тича… И си давам сметка, че България ме е научила на всичко това, тъй като тя е като подготвителен лагер – сама отгледах децата си, оправях се с кола, деца, специалност, всичко и нямах никакъв избор. Просто се научих да правя всичко сама. И някой като каже, че животът на емигранта е тежък напряко не му имам вяра, тъй като тук всичко е толкоз елементарно, не може да се съпостави с България по никакъв метод.
Има ли пътешестване, което помниш като неповторимо?
О, да! Да! Преди въобще да се свържа с Франция и Париж, аз постоянно съм знаела, че в този град нещо ме чака. И това го знам от дете. Баща ми пътуваше доста със Сатиричния спектакъл. И през 1976-а бяха отпътували за Франция. Когато баща се върна, помня по какъв начин майка го чакаше, по какъв начин той идва с такси. Ние живеехме в панелен блок с безпределно дълъг кулоар. И помня, по какъв начин се отваря външната врата, аз се затичвам от единия завършек на коридора, бях с бели чорапки, търча към него, хвърлям се на врата му, той ми се радва и ми подава една дребна кутийка. В нея имаше детелинка, а в нея лика на Дева Мария. Бижу, което ми беше купил от църквата „ Парижката Света Богородица “. Когато ми го даваше ми сподели, че би трябвало да отида в този град, тъй като е прелестен. И че в случай че отида в Париж, там сигурно иска ми се случи нещо магично. От тогава, всякога, когато съм била в Париж все чаках да ми се случи това магично нещо в този любовен град. И имах възприятието, че тази обич стои и ме чака някъде там. Защото аз доста обичам любовта. Не стоя на пътя ѝ, даже и да ме наранява, щом по този начин е решила, значи по този начин би трябвало. И ето на, след двадесет години това се случи. Намерих любовта там – моят брачен партньор.
Искаш да кажеш, че в действителност най-хубавото ти пътешестване е било това бягане по коридора към баща ти, когато се е върнал от Париж?
Много си права. Не се бях замисляла по този метод, само че е по този начин. Това е в действителност най-хубавото ми пътешестване, тъй като то ми даде едно огромно заричане, което се сбъдна.
Има ли фантазии, които не са стигнали до теб или пък са ти се случили, когато към този момент не ги искаш?
Да. Много желаех да стана актриса. Кандидатствах във ВИТИЗ три години. Накрая ме одобриха кукловодство. Аз учих там две седмици и открих, че това не е нещото, което съм си представяла. Трудно взех решението, само че един ден излязох оттова и в никакъв случай повече не се върнах. Даже пратих моя другарка да ми вземе документите. Много пъти съм се питала дали не сгреших и дали не изгубих от това решение, само че към този момент съм сигурна, че не съм. Защото през днешния ден аз също съм пред хора, играя по някакъв метод и с специалността, която имам и през публикациите, които пиша, и през книгата ми. Сега дори имам план, от текстовете, които съм написала, да се направи „ One Woman Show “. Веднъж да се изиграе, за мен ще е задоволително. И това би било реализиране на детската ми фантазия да бъда актриса.
Обикновено питат хората от какво ги е боязън, само че преди да те попитам това, на мен ми се желае да те попитам от какво не те е боязън?
От това да се разгадавам. В книгата си го върша и не се тормозя кой какво ще си каже. Няма потребност да пазим емоционалността си. За къде да я пазим? Какво ще го върша това сърце, в случай че съм го запазила от хубавите и неприятните неща, които могат да му се случат? Какво като един ден умра със крепко сърце – нищо не претърпяло? Какво ли не му се е случвало на моето сърце. Разбиваха го, обиждаха го, само че то, благото си е там и си е единствено моето сърце. Единственият метод да ги имаме нашите сърца е да ги обгръщаме с положително и откровеност. И макар тези ми убеждения, си давам сметка, че имам още какво да науча за добрината и искреността.
А от какво те е боязън?
От това да не полудея и околните ми да би трябвало да се грижат за някакви останки от мен.
Какво е независимост?
Свободата е да избереш от какво да зависиш. Свободата е като щастието. Ти до момента в който вървиш към него и се стремиш, и го чакаш, и го търсиш, в един миг се оказва, че то е в самото пътешестване.
В какво вярваш?
Знаеш ли, аз прелестно си давам сметка какъв брой съм ранима и какво се случва към мен. Но и знам коя съм, какво съм постигнала, какви борби съм спечелила и по тази причина доста повече се одобрявам през днешния ден. Научих се да одобрявам загубите и да напущам обстановки, които не мога да понеса. Особено, когато се изправям против хора-стени. Научих се, че не мога да чакам всеки човек да разрушава стените както аз желая. Ако някой желае да е от другата страна на тухлите на една стена, дано си стои там, аз не мога никого да извлача принудително от мястото му. Аз прескачам стената и не преставам нататък. И това е здравословно, даже доста. Затова имам вяра в положителния край. Знам, че каквото и да се случва към мен, в случай че не е положително, значи не е краят, тъй като краят постоянно би трябвало да е добър.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ