Мариус Донкин: Загърбихме духа и вечното
Мариус Донкин на 13 февруари чества 70 с „ Господин Ибрахим и цветята на Корана “, а с него на огромната сцена в Народния спектакъл ще излезе и създателят на изключителния текст Ерик-Еманюел Шмит. Дуетът им несъмнено ще бъде невероятен – на разнообразни езици, само че в цялостна естетика с безапелационна цел: прослава на духа, който превъзхожда тленното. Разказът на еврейското момче Моисей е за страданието и просветлението, за най-важните уроци за живота и гибелта, които научаваме, когато минимум чакаме. Сред огромните отсъстващи от юбилея ще бъде един от най-скъпите другари на Мариус – Стефан Данаилов. Между двата века двамата играха сезони наред друга велика пиеса на световноизвестния драматург – „ Енигматични вариации “. Шефът на академичната натрупа има най-малко 100 функции в кариерата си, само че облиците на Шмит са основни в нея. Ето какво показа още той в навечерието на рождения си ден.
- Господин Донкин, по какъв начин станахте толкоз близки с Ерик-Еманюел Шмит, та той идва за рождения ви ден?
- Не е прекомерно комфортно да се правиш на доста непосредствен с толкоз изключителна и известна персона. Шмит се появи в интервал, в който започнах да виждам по малко по-различен метод нещата от живота. Някои го назовават помъдряване. Аз го дефинирам като струпване на знание за света посредством биография. Сред опциите за постигане на това знание се оказаха пиесите на Шмит - и посланията в тях. А когато започнеш да работиш тестванията му и да прекарваш посланията освен по пътищата на рациото, а и по тези другите, неведомите пътища, близостта става по-реална. Когато индивидите поддържат връзка в сходен миг, се откриват с други сетива и връзката им е по-особена. Като философия, като схващане се оказахме близки с Шмит – в чувствата, оставащи надалеч от бита. Пътищата, които съм извървял, съответстваха с тези на героите ми от „ Енигматични вариации “ и „ Господин Ибрахим и цветята на Корана “.
- Къде се запознахте?
- Преди повече от десетина години – на интернационалния фестивал на монодрамата, който правех във Варна. Там той ме гледа за първи път в „ Господин Ибрахим “ и сподели, че е доста удовлетворен. След време се видяхме в София – беше пристигнал на посетители за премиера в „ Сълза и смях “. Тогава, през 2016-а, му заговорих за опцията да играем дружно. Казах му, че хората могат да се схващат, даже да не знаят езиците си – в случай че, естествено, приказват на езика на изкуството и предаността към него. Той ми отговори, че е невероятно. После се втренчи в мен и ми рече, че концепцията е задоволително идиотска, с цел да си заслужава опита. Притурих към молбата и дата – да бъде на рождения ми ден. Знаех, че няма да ми откаже. На един различен празник ми прати обръщение, а в този момент ще е онлайн. Щастлив съм. Шмит способства за развиването в моето мислене през последните години. Поставих страхотната му пиеса „ Хотел сред този и оня свят “, въпреки и с непрофесионални артисти. Надявам се посланието ми за различността в идентичното да стигне до Шмит. Това споделих и на Стефан, светла му памет, когато започнахме работа по „ Енигматични вариации “. В тези времена той нахлузваше шапката ниско над очите, вдигаше яката на балтона си, с цел да не го познават по улиците и да го псуват, че е замърсен гнусен болшевик. Сега, когато си отиде, всички споделят, че постоянно са го обичали. Съвсем не беше така през 90-те – бил съм очевидец на извънредно отношение към него. А той страдаше като никой различен. Беше ужасно. Веднъж Мария, жена му, ме спря на „ Евлоги Георгиев “ и „ Графа “ и стартира да плаче. Неистово плачеше, благата, до момента в който ми обясняваше по какъв начин Стефан не желае да вижда никого – даже и нея. Влизал у дома, дърпал пердетата, лягал на дивана и се завивал през глава. Три дни, седмица, месец... Не му беше лек животът на това момче. Та тъкмо тогава отидох и му дадох „ Енигматични вариации “ – да я прочете и в случай че му хареса, да действаме. На другия ден го видях – самичък на масата в кафенето в Народния. Сам сам. Иначе не можеше да се отърве от хора. „ Прочете ли я? “ – „ Да! “, „ Хареса ли ти? “ – „ Да! “. Ами да я качим на професор Васил Стефанов, той да реши какъв да е режисьорът. В оня миг връзките сред сини и червени, сред последователите на едната и другата концепция – в случай че въобще можеше да се приказва за хрумвания - бяха извънредно изострени. Противопоставянето беше ужасно: едните с вяра да трансформират живота си, само че без ясна визия по какъв начин може да се случи, другите – да запазят статутквото и метода си на битие. Оттогава няма смяна – все по този начин сме опълчени, без да знаем коя е концепцията и каква е идеологията. Без да разбираме, че съсипваме действителността ни. Благодарение на това опълчване, доста хора вършат каквото си желаят – не сме съгласни с държанието им, само че не променяме и своето. Защо? Къде е единението? Ще загубим идентичността си като нация. Това е бърз развой, няма връщане обратно. Оставаме без сетивата си за духовното - обърнали сме се към краткотрайното, загърбили сме безконечното. Какво се случва с културата, образованието и религията? Дали не ги унищожаваме?
- Как реагира Стефан Данаилов на вашето предложение?
- Обясних му, че двамата с него – с някои много разнообразни показа и правила за действителността – бихме могли да работим дружно, да живеем дружно, с цел да дадем образец. Той, благият, единствено рече: „ Няма да ни схванат “. Отвърнах му: „ Един в залата да ни разбере, стига ни “. Репетициите минаха с някои неразбории, тъй като не бях склонен с всичко, което искаше от нас режисьорът Христо Христов. Но спектакълът излезе и се трансформира в прекомерно важен за нас двамата. По-късно в изявленията – и аз, и той - казвахме, че сходна пиеса за обич не сме играли, макар че сме влизали в най-емблематичните функции на „ любовната “ драматургия. След началото на „ Енигматични вариации “ връзките ни със Стефан станаха други – доста по-различни от преди. Винаги съм изпитвал голямо почитание към него като към персона. И си мисля, че доста хора не стигнаха до изключителната му дълбочина, някои от тях даже не схванаха, че той я има. И по тази причина си позволяваха всякакви словесни волности.
- Плетяха ли интриги сред вас?
- О, да, несъмнено. Идваха, с цел да ме осведомят какво сякаш бил споделил за мен, отиваха при него, с цел да го убеждават, че съм бил рекъл еди-какво си... Но ние към този момент бяхме толкоз близки, че ги коментирахме с усмивка. Всеки от нас можеше да запита другия „ Вярно ли е? “.
- Спряхте „ Енигматични вариации “ при цялостни зали, при безспорен успех...
- Когато при започване на новия век Стефан влезе в политиката, ми призна, че графикът извънредно му тежи: „ Марчело, не мога повече. Мозъкът ми се натовари с други понятия – боязън ме е някой път да не объркам текста си “. И в „ Енигматични вариации “, и в „ Пигмалион “ играехме очи в очи - и аз виждах всичко в тях: по кое време е заплеснат, по кое време му убягва имитация, по кое време импровизира, по кое време има потребност от помощ, по кое време се майтапи с сътрудник...
Докато бяхме в наедрял проект един за различен, се убедих, че Стефан съблюдава абсолютния морал в специалността. При нас е неписано предписание, че не трябва да отклоняваш вниманието от този, който движи действието в съответния миг. Едно мърдане с глава, изключително на камерна сцена – и край: публиката е излязла от концентрацията. В един от най-важните монолози, в които моят воин Ерих Ларсен в „ Енигматини вариации “ споделя за гибелта на дамата, която и двамата са обичали, Стефан сядаше на бюро с тил към феновете и не мръд-ва-ше. Знаеше, че неговият облик няма да се получи, в случай че не стане моят. В това е силата на груповото изкуство, наречено спектакъл.
- Това обаче е мега нравственос единствено за отдадени и просветени...
- Хора ме срещат по улицата и ми споделят: „ Стефан към този момент го няма. Няма с кого да изиграеш това зрелище “. Даже няма потребност от заглавие.
- Защо „ Господин Ибрахим “ се трансформира във ваша персонална изповед?
- Исках да открия текст, който да отговори на въпроса „ Защо живеем неприятно? “ Обсъждахме с сътрудници, с писатели, с духовници, само че все не успявахме да стигнем до конкретика. Негово светейшество дядо Неофит ми беше дал дебела директория с притчи от Библията – чудех се дали мога да ги трансформира в драматургия, та да стигнат до хората и те да раздвижат мозъците си. И тогава ми попадна „ Господин Ибрахим “ – незабавно го заобичах. Не е зрелище, а диалог сред индивиди – признание. Истината е неговата мощ. Подсказва, че изкуството може да възпитава – посредством философията, посредством историята. Чрез шерването и провокацията – в страстите на другите. Те са главното средство за влияние.
- Какво е да седите под портрета на Иван Вазов?
- Като че ли ме дръжка непрекъснато. Скоро ще стартираме подготовки на „ Нова земя “ – драматизацията по негови разказ за Съединението на България. Ще питаме за какво преди повече от 100 години е имало нещо, което през днешния ден го няма - единението на интелигенцията със силата и силата на народа. Резултатът е Съединението на България. Какъв урок ни е дало? Помним ли го? И какво следва, откакто сме го не запомнили? Вазов написа: „ Театърът е най-прекият път към фена - провокира прочувствена реакция, склонна да те докара до всеотдайност “. Затова да не подценяваме театъра. А да му служим. Ако го караме той да ни служи, всичко ще се обърка и ще стане ужасно. Като ти е обещано от Създателя, като си белязан от него, би трябвало да даваш. Ако не го разбираш, ще има наказване. Ако не схванеш и него, тези към теб ще бъдат осъдени. Прошка няма. Това е Божия искра. А хората, които ръководят страната, би трябвало да се грижат за изкуството. Който е лидер на народа, е задължен служи нему, не на себе си.
- Докато играехте Симеон в паметния тв сериал „ Златният век “, сходни мисли ли ви спохождаха...
- Симеон е роден и подготвян за ролята си на държател в едни други измерения. Той е човек като всички други – сърцето му е от ляво, черният му дроб е от дясно, влюбва се, посещава мястото, където царят върви самичък. Но е друг – вижда напред във вековете, може да си разреши действия, нетипични за интелектуалеца – отнемането на човешки живот. В името на нацията. Как ще го преживее, си е негова работа. Това е цената на месианството.
- Не бяхте ли прекомерно млад за тази роля?
- Бях на 33. Не са малко. Зависи по какъв начин е живял човек, какви поучения е взел. Какво е излъчването на погледа му. То не се учи. Идва от възпитанието на възприятията в учебното заведение на живота. От това дали е попаднал на мястото, за което е роден. Иначе – неприятно.
- Кои са най-горчивите ви сълзи в киното?
- Византийските хронисти пишат, че в борбата при Ахелой цар Симеон два пъти пада под коня си - индивидът се е сражавал дружно с бойците си. Тъкмо за извънредно рисковите каскади пристигнаха експертите – всичко друго си правех самичък. Имаше още много фотоси – нямаше по какъв начин да се продължи, в случай че името ми останеше в каренце. Та за тази сцена трябваше да спънат коня. Моят кон – млад жребец на две години и половина, никой не можеше да го спъне. Доведоха Център - постоянно беше в основната роля – царският, генералският, хайдушкият кон... Бял, хубав. Но към този момент много възрастен. Затова и падна доста неприятно. Счупи врата си. В фрагмента, в който Симеон седи до него и държи главата му, Център умираше в действителност. И аз, и той плачехме. Плачехме дружно, а дъхът му ставаше все по-остър.
- А с вашия кон по какъв начин се спогодихте? Изглеждахте много впечатляващо върху седлото...
- О, яздех всеки божи ден в годината преди началото на фотосите за „ Златният век “. Грижех се моя Регент от заран до вечер – хранех го, поих го, чешех го, миех го... Но с цел да се стигне до там, се опознавахме цялостен месец – доста чифтета, врътканици и галопи му удари, до момента в който ме одобри за другар. Кара, кара, наведе главата – и фрас, фрас. След като се заобичахме, ме усещаше от километър. Неговият бокс беше последният на редицата – надалеч от входа. В момента, в който влизах в конюшната, започваше да цвили. Дори без да чуе гласа ми. Конярите все ми подхвърляха: „ Той те обича повече от нас “. Страхотно животно. За един кадър трябваше да слезем по много страховити урви – подковите му се хлъзгаха, камъните се търкаляха под тях. Абе, напряко не знаех какво да подхваща. Само му споделих: „ Не знам от къде и по какъв начин да минем. Ти решавай, ти избирай “. И му отпуснах юздите. Тръгна и откри точния път, като през няколко минути спираше, с цел да усети утвърждението ми. Но доста ме ревнуваше. Спирах ли да поговоря с някого, никак не беше удовлетворен. На петата минута идваше и започваше да копае в земята и да пръхти. Все едно ми споделяше: „ Тук съм, обърни ми внимание “. Бяхме неразделни.
- Склонен ли сте на взаимни отстъпки в името на специалността?
- Не. Колкото повече минава времето, толкоз по-малко взаимни отстъпки ми се вършат. Има страхотна имитация в „ Зидари “: Човек би трябвало да даде парче месо от себе си, другояче няма смисъл. Вълнуват ме други въпроси - за какво нямаме право на знание по трите съществени тематики: от къде идваме, за какво сме тук и къде отиваме. Случайности няма. Неслучайно нямаме тези отговори. Какво ни липсва? Морал, качества на мозъка, на гениалната система, наречена тяло. Както споделя Шекспир, дамата ражда, разкрачена върху гроб... Но къде отива нетленното? За това би трябвало да се вършат документални сериали... Има изключителни достижения на институти в Щатите и Русия, които ровят, дълбаят, проучват... Но не се приказва. И ние не приказваме. Наскоро бях на делово посещаване в Саудитска Арабия. Стана дума, че през шести век преди новата епоха там е имало писмени знаци. Аз пък споделих, че писмеността на траките е от преди тази ера – точно от нея са взели знаците египтяните и са ги усъвършенствали. Тракийският часовник е по-точен от настоящия. Цялата философия на траките се оглежда в мита за Орфей - любовта може да върне човек от това място, за което нямаме право на знание. А любознанието е най-големият недостатък в зримия свят.
- Какво ви впечатли в Саудитска Арабия?
- Хората занапред работят за след 50 години, когато нефтът ще свърши. Влязохме в неповторима зала в пустинята – цялата в огледала. Отдалеч наподобява като мираж. Невероятна хубост. А вътре – големи зали за спектакъл, концерти, събития. Строят оазиси за спане, храна, занимания – приготвят мощен културен туризъм. Изключително съблюдаване на подчиненост. Когато в България поръчаш на някого да свърши саквото и да било, той постоянно си мисли „ Ти ли ще ми кажеш?! “, а реакцията му е „ Аз не мисля по този начин! “. Имаме ли ние вероятност в каквото и да било 50 години напред? Впечатли ме възприятието им за чест, достолепие, отговорност. Едно от момчетата, които се грижеха за престоя ни, описа, че е приключил в Канада и е отказал да остане там, тъй като майка му е била безапелационна: родината има потребност от него. Българските майки поучават децата си: „ Учи британски, с цел да се махнеш от тази страна “. Може би ни липсва религията.
- Липсва ли ви морето?
- О, несъмнено. То носи друго чувство. Е, сънувам го от време на време... И плуването ми липсва. Направо пострадвам. Физически ми се отразява неприятно. Ето я кутийката с хапчета.
С Емануела Шкодрева в " Осъдени души "
- Господин Донкин, по какъв начин станахте толкоз близки с Ерик-Еманюел Шмит, та той идва за рождения ви ден?
- Не е прекомерно комфортно да се правиш на доста непосредствен с толкоз изключителна и известна персона. Шмит се появи в интервал, в който започнах да виждам по малко по-различен метод нещата от живота. Някои го назовават помъдряване. Аз го дефинирам като струпване на знание за света посредством биография. Сред опциите за постигане на това знание се оказаха пиесите на Шмит - и посланията в тях. А когато започнеш да работиш тестванията му и да прекарваш посланията освен по пътищата на рациото, а и по тези другите, неведомите пътища, близостта става по-реална. Когато индивидите поддържат връзка в сходен миг, се откриват с други сетива и връзката им е по-особена. Като философия, като схващане се оказахме близки с Шмит – в чувствата, оставащи надалеч от бита. Пътищата, които съм извървял, съответстваха с тези на героите ми от „ Енигматични вариации “ и „ Господин Ибрахим и цветята на Корана “.
- Къде се запознахте?
- Преди повече от десетина години – на интернационалния фестивал на монодрамата, който правех във Варна. Там той ме гледа за първи път в „ Господин Ибрахим “ и сподели, че е доста удовлетворен. След време се видяхме в София – беше пристигнал на посетители за премиера в „ Сълза и смях “. Тогава, през 2016-а, му заговорих за опцията да играем дружно. Казах му, че хората могат да се схващат, даже да не знаят езиците си – в случай че, естествено, приказват на езика на изкуството и предаността към него. Той ми отговори, че е невероятно. После се втренчи в мен и ми рече, че концепцията е задоволително идиотска, с цел да си заслужава опита. Притурих към молбата и дата – да бъде на рождения ми ден. Знаех, че няма да ми откаже. На един различен празник ми прати обръщение, а в този момент ще е онлайн. Щастлив съм. Шмит способства за развиването в моето мислене през последните години. Поставих страхотната му пиеса „ Хотел сред този и оня свят “, въпреки и с непрофесионални артисти. Надявам се посланието ми за различността в идентичното да стигне до Шмит. Това споделих и на Стефан, светла му памет, когато започнахме работа по „ Енигматични вариации “. В тези времена той нахлузваше шапката ниско над очите, вдигаше яката на балтона си, с цел да не го познават по улиците и да го псуват, че е замърсен гнусен болшевик. Сега, когато си отиде, всички споделят, че постоянно са го обичали. Съвсем не беше така през 90-те – бил съм очевидец на извънредно отношение към него. А той страдаше като никой различен. Беше ужасно. Веднъж Мария, жена му, ме спря на „ Евлоги Георгиев “ и „ Графа “ и стартира да плаче. Неистово плачеше, благата, до момента в който ми обясняваше по какъв начин Стефан не желае да вижда никого – даже и нея. Влизал у дома, дърпал пердетата, лягал на дивана и се завивал през глава. Три дни, седмица, месец... Не му беше лек животът на това момче. Та тъкмо тогава отидох и му дадох „ Енигматични вариации “ – да я прочете и в случай че му хареса, да действаме. На другия ден го видях – самичък на масата в кафенето в Народния. Сам сам. Иначе не можеше да се отърве от хора. „ Прочете ли я? “ – „ Да! “, „ Хареса ли ти? “ – „ Да! “. Ами да я качим на професор Васил Стефанов, той да реши какъв да е режисьорът. В оня миг връзките сред сини и червени, сред последователите на едната и другата концепция – в случай че въобще можеше да се приказва за хрумвания - бяха извънредно изострени. Противопоставянето беше ужасно: едните с вяра да трансформират живота си, само че без ясна визия по какъв начин може да се случи, другите – да запазят статутквото и метода си на битие. Оттогава няма смяна – все по този начин сме опълчени, без да знаем коя е концепцията и каква е идеологията. Без да разбираме, че съсипваме действителността ни. Благодарение на това опълчване, доста хора вършат каквото си желаят – не сме съгласни с държанието им, само че не променяме и своето. Защо? Къде е единението? Ще загубим идентичността си като нация. Това е бърз развой, няма връщане обратно. Оставаме без сетивата си за духовното - обърнали сме се към краткотрайното, загърбили сме безконечното. Какво се случва с културата, образованието и религията? Дали не ги унищожаваме?
- Как реагира Стефан Данаилов на вашето предложение?
- Обясних му, че двамата с него – с някои много разнообразни показа и правила за действителността – бихме могли да работим дружно, да живеем дружно, с цел да дадем образец. Той, благият, единствено рече: „ Няма да ни схванат “. Отвърнах му: „ Един в залата да ни разбере, стига ни “. Репетициите минаха с някои неразбории, тъй като не бях склонен с всичко, което искаше от нас режисьорът Христо Христов. Но спектакълът излезе и се трансформира в прекомерно важен за нас двамата. По-късно в изявленията – и аз, и той - казвахме, че сходна пиеса за обич не сме играли, макар че сме влизали в най-емблематичните функции на „ любовната “ драматургия. След началото на „ Енигматични вариации “ връзките ни със Стефан станаха други – доста по-различни от преди. Винаги съм изпитвал голямо почитание към него като към персона. И си мисля, че доста хора не стигнаха до изключителната му дълбочина, някои от тях даже не схванаха, че той я има. И по тази причина си позволяваха всякакви словесни волности.
- Плетяха ли интриги сред вас?
- О, да, несъмнено. Идваха, с цел да ме осведомят какво сякаш бил споделил за мен, отиваха при него, с цел да го убеждават, че съм бил рекъл еди-какво си... Но ние към този момент бяхме толкоз близки, че ги коментирахме с усмивка. Всеки от нас можеше да запита другия „ Вярно ли е? “.
- Спряхте „ Енигматични вариации “ при цялостни зали, при безспорен успех...
- Когато при започване на новия век Стефан влезе в политиката, ми призна, че графикът извънредно му тежи: „ Марчело, не мога повече. Мозъкът ми се натовари с други понятия – боязън ме е някой път да не объркам текста си “. И в „ Енигматични вариации “, и в „ Пигмалион “ играехме очи в очи - и аз виждах всичко в тях: по кое време е заплеснат, по кое време му убягва имитация, по кое време импровизира, по кое време има потребност от помощ, по кое време се майтапи с сътрудник...
Докато бяхме в наедрял проект един за различен, се убедих, че Стефан съблюдава абсолютния морал в специалността. При нас е неписано предписание, че не трябва да отклоняваш вниманието от този, който движи действието в съответния миг. Едно мърдане с глава, изключително на камерна сцена – и край: публиката е излязла от концентрацията. В един от най-важните монолози, в които моят воин Ерих Ларсен в „ Енигматини вариации “ споделя за гибелта на дамата, която и двамата са обичали, Стефан сядаше на бюро с тил към феновете и не мръд-ва-ше. Знаеше, че неговият облик няма да се получи, в случай че не стане моят. В това е силата на груповото изкуство, наречено спектакъл.
- Това обаче е мега нравственос единствено за отдадени и просветени...
- Хора ме срещат по улицата и ми споделят: „ Стефан към този момент го няма. Няма с кого да изиграеш това зрелище “. Даже няма потребност от заглавие.
- Защо „ Господин Ибрахим “ се трансформира във ваша персонална изповед?
- Исках да открия текст, който да отговори на въпроса „ Защо живеем неприятно? “ Обсъждахме с сътрудници, с писатели, с духовници, само че все не успявахме да стигнем до конкретика. Негово светейшество дядо Неофит ми беше дал дебела директория с притчи от Библията – чудех се дали мога да ги трансформира в драматургия, та да стигнат до хората и те да раздвижат мозъците си. И тогава ми попадна „ Господин Ибрахим “ – незабавно го заобичах. Не е зрелище, а диалог сред индивиди – признание. Истината е неговата мощ. Подсказва, че изкуството може да възпитава – посредством философията, посредством историята. Чрез шерването и провокацията – в страстите на другите. Те са главното средство за влияние.
- Какво е да седите под портрета на Иван Вазов?
- Като че ли ме дръжка непрекъснато. Скоро ще стартираме подготовки на „ Нова земя “ – драматизацията по негови разказ за Съединението на България. Ще питаме за какво преди повече от 100 години е имало нещо, което през днешния ден го няма - единението на интелигенцията със силата и силата на народа. Резултатът е Съединението на България. Какъв урок ни е дало? Помним ли го? И какво следва, откакто сме го не запомнили? Вазов написа: „ Театърът е най-прекият път към фена - провокира прочувствена реакция, склонна да те докара до всеотдайност “. Затова да не подценяваме театъра. А да му служим. Ако го караме той да ни служи, всичко ще се обърка и ще стане ужасно. Като ти е обещано от Създателя, като си белязан от него, би трябвало да даваш. Ако не го разбираш, ще има наказване. Ако не схванеш и него, тези към теб ще бъдат осъдени. Прошка няма. Това е Божия искра. А хората, които ръководят страната, би трябвало да се грижат за изкуството. Който е лидер на народа, е задължен служи нему, не на себе си.
- Докато играехте Симеон в паметния тв сериал „ Златният век “, сходни мисли ли ви спохождаха...
- Симеон е роден и подготвян за ролята си на държател в едни други измерения. Той е човек като всички други – сърцето му е от ляво, черният му дроб е от дясно, влюбва се, посещава мястото, където царят върви самичък. Но е друг – вижда напред във вековете, може да си разреши действия, нетипични за интелектуалеца – отнемането на човешки живот. В името на нацията. Как ще го преживее, си е негова работа. Това е цената на месианството.
- Не бяхте ли прекомерно млад за тази роля?
- Бях на 33. Не са малко. Зависи по какъв начин е живял човек, какви поучения е взел. Какво е излъчването на погледа му. То не се учи. Идва от възпитанието на възприятията в учебното заведение на живота. От това дали е попаднал на мястото, за което е роден. Иначе – неприятно.
- Кои са най-горчивите ви сълзи в киното?
- Византийските хронисти пишат, че в борбата при Ахелой цар Симеон два пъти пада под коня си - индивидът се е сражавал дружно с бойците си. Тъкмо за извънредно рисковите каскади пристигнаха експертите – всичко друго си правех самичък. Имаше още много фотоси – нямаше по какъв начин да се продължи, в случай че името ми останеше в каренце. Та за тази сцена трябваше да спънат коня. Моят кон – млад жребец на две години и половина, никой не можеше да го спъне. Доведоха Център - постоянно беше в основната роля – царският, генералският, хайдушкият кон... Бял, хубав. Но към този момент много възрастен. Затова и падна доста неприятно. Счупи врата си. В фрагмента, в който Симеон седи до него и държи главата му, Център умираше в действителност. И аз, и той плачехме. Плачехме дружно, а дъхът му ставаше все по-остър.
- А с вашия кон по какъв начин се спогодихте? Изглеждахте много впечатляващо върху седлото...
- О, яздех всеки божи ден в годината преди началото на фотосите за „ Златният век “. Грижех се моя Регент от заран до вечер – хранех го, поих го, чешех го, миех го... Но с цел да се стигне до там, се опознавахме цялостен месец – доста чифтета, врътканици и галопи му удари, до момента в който ме одобри за другар. Кара, кара, наведе главата – и фрас, фрас. След като се заобичахме, ме усещаше от километър. Неговият бокс беше последният на редицата – надалеч от входа. В момента, в който влизах в конюшната, започваше да цвили. Дори без да чуе гласа ми. Конярите все ми подхвърляха: „ Той те обича повече от нас “. Страхотно животно. За един кадър трябваше да слезем по много страховити урви – подковите му се хлъзгаха, камъните се търкаляха под тях. Абе, напряко не знаех какво да подхваща. Само му споделих: „ Не знам от къде и по какъв начин да минем. Ти решавай, ти избирай “. И му отпуснах юздите. Тръгна и откри точния път, като през няколко минути спираше, с цел да усети утвърждението ми. Но доста ме ревнуваше. Спирах ли да поговоря с някого, никак не беше удовлетворен. На петата минута идваше и започваше да копае в земята и да пръхти. Все едно ми споделяше: „ Тук съм, обърни ми внимание “. Бяхме неразделни.
- Склонен ли сте на взаимни отстъпки в името на специалността?
- Не. Колкото повече минава времето, толкоз по-малко взаимни отстъпки ми се вършат. Има страхотна имитация в „ Зидари “: Човек би трябвало да даде парче месо от себе си, другояче няма смисъл. Вълнуват ме други въпроси - за какво нямаме право на знание по трите съществени тематики: от къде идваме, за какво сме тук и къде отиваме. Случайности няма. Неслучайно нямаме тези отговори. Какво ни липсва? Морал, качества на мозъка, на гениалната система, наречена тяло. Както споделя Шекспир, дамата ражда, разкрачена върху гроб... Но къде отива нетленното? За това би трябвало да се вършат документални сериали... Има изключителни достижения на институти в Щатите и Русия, които ровят, дълбаят, проучват... Но не се приказва. И ние не приказваме. Наскоро бях на делово посещаване в Саудитска Арабия. Стана дума, че през шести век преди новата епоха там е имало писмени знаци. Аз пък споделих, че писмеността на траките е от преди тази ера – точно от нея са взели знаците египтяните и са ги усъвършенствали. Тракийският часовник е по-точен от настоящия. Цялата философия на траките се оглежда в мита за Орфей - любовта може да върне човек от това място, за което нямаме право на знание. А любознанието е най-големият недостатък в зримия свят.
- Какво ви впечатли в Саудитска Арабия?
- Хората занапред работят за след 50 години, когато нефтът ще свърши. Влязохме в неповторима зала в пустинята – цялата в огледала. Отдалеч наподобява като мираж. Невероятна хубост. А вътре – големи зали за спектакъл, концерти, събития. Строят оазиси за спане, храна, занимания – приготвят мощен културен туризъм. Изключително съблюдаване на подчиненост. Когато в България поръчаш на някого да свърши саквото и да било, той постоянно си мисли „ Ти ли ще ми кажеш?! “, а реакцията му е „ Аз не мисля по този начин! “. Имаме ли ние вероятност в каквото и да било 50 години напред? Впечатли ме възприятието им за чест, достолепие, отговорност. Едно от момчетата, които се грижеха за престоя ни, описа, че е приключил в Канада и е отказал да остане там, тъй като майка му е била безапелационна: родината има потребност от него. Българските майки поучават децата си: „ Учи британски, с цел да се махнеш от тази страна “. Може би ни липсва религията.
- Липсва ли ви морето?
- О, несъмнено. То носи друго чувство. Е, сънувам го от време на време... И плуването ми липсва. Направо пострадвам. Физически ми се отразява неприятно. Ето я кутийката с хапчета.
С Емануела Шкодрева в " Осъдени души "
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ