Отвъд границите: Маргарита Желязкова: Светът е твърде малък, за да го делим
Маргарита Желязкова живее в чужбина от близо 30 години. Днес тя е учител в Университета в Твенте и претендент за общински консултант в град Енсхеде, Холандия. За обвързаността сред политиката и образованието, пътуването, силата на водата и любовта към планината, в “Отвъд границите ” ви представяме лекар Маргарита Желязкова.
Политиката Аз съм на четвърто място, първа жена в листата. Този път ще е доста забавно, в общинския съвет ще влезе партията на Вилдерс (Геерт Вилдерс, водач на холандските популисти – б.а.), ще влезе и една турска партия – DENK, както и няколко местни обединения.
В тази цветна група в общинския съвет на Енсхеде може да откри място и една българка. Маргарита Желязкова живее в града, намиращ се на границата сред Нидерландия и Германия, от 1998 година, две десетилетие по-късно взема решение да се кандидатира за общински консултант от листата на демократичната групировка Демократи 66.
Как протича акцията и какъв е тонът на дебата?
Тук тече развой на децентрализация и от ден на ден функционалности се трансферират към общините. Много ми се желае да има висока интензивност. На последните общински избори гласувалите бяха 40%, което е ужасно малко. В момента тече една акция “Подписвам за 80 ”, която цели да реализира 80% интензивност на изборите.
Макар интензивността да е ниска, хората употребяват опцията за пренареждане на листите или така наречен преференции. За Маргарита това има огромно значение, тя разчита на поддръжката и на българите в Енсхеде, които могат да гласоподават на месните избори, даже и да не са холандски жители.
Специално при нас нещата са доста изострени. Енсхеде е един от първите градове, които са приели така наречен гастарбайтери. Тук има доста мигранти, най-голямата черква на кюрдите в Европа е при нас. Имаме и доста турци, сирийски бежанци. По принцип нещата постоянно са били доста мирни и толерантни. Миналата година имаше митинг против построяването на нова джамия, само че болшинството от протестиращите пристигнаха от Германия, огромна част бяха представители на Алтернатива за Германия (крайнодясна евроскептична партия – б.а.), по една процедура с рейсове, която ние добре познаваме (смее се). Така че обстановката е изострена при нас, по тази причина и заключителният спор на 20 март, който ще се излъчва по националната телевизия, ще бъде от нашия град.
Маргарита също е взела участие в телевизионни диспути, единият от тях – с министърката на образованието.
Миналата седмица участвах в спор онлайн, предстоят ми още четири (интервюто е взето в края на февруари – б.а). Тук акцията е доста динамична, а стратегия - наситена. На 14 март да вземем за пример всяка партия ще има опцията в границите на половин час да се показа и онлайн хората могат да задават въпроси. Всичко това се излъчва.
Образованието Образованието и политиката си бяха свързани за мен. Много желаех да схвана по какъв начин е направена политиката. Затова отидох да изучавам политология. Завърших там и след това отпътувах за Холандия.
Мястото е Ню Йорк, годината е 1990. Маргарита е приключила “Философия ” в България и е преподавала “Обществознание ”. Докато работи върху докторантурата си, Желязната завеса пада и тя взема решение да замине зад Океана. Завършва програмата “Философия за деца ” в Университета “Рутгерс ”, Ню Джърси, преди да се насочи и към политологията.
Това е една стратегия, която оказва помощ на учители да учат философия и сериозно мислене с деца в доста ранна възраст - на 5-6 години. Тази стратегия през днешния ден, с мой принос, е публикувана и в България, към този момент е специализация във Факултета по философия към Софийския университетПътуването и “Голямата ябълка ” Летях през Лондон и полетът ми закъсня, тъй че имах късмет да прегледам летище “Хийтроу ”, което и тогава беше голямо. Беше доста чисто и приветливо, само че е леко неприятно, когато човек няма пари. А аз нямах пари, несъмнено. Около 6 часа стоях там и резултатът беше, че стигнах в Щатите доста късно, дойдох (на летище Джон Ф. Кенеди, Ню Йорк – б.а.) и този, който трябваше да ме посрещне там, ме беше не запомнил. Така че първото ми тестване беше да схвана по какъв начин работи телефон с монети. Накрая на терминала остана единствено едно момче от Ямайка, което работеше на летището, той заставам с мен и от самото начало говореше някакви неща, доста другарски, само че аз нищо не разбирах (смее се). Само кимах. Говореше ми с някакъв безразсъден акцент, само че беше доста ухилен и доброжелателен.
За Ню Йорк Маргарита приказва с необикновен заряд, описвайки силата, която самият град ѝ е дал.
Ню Йорк е място, в което си заслужава да живееш. Но в един миг усещаш по какъв начин цялата тази сила, която си получил от града, той стартира да я изсмуква назад. Така че не знам какво щеше да е, в случай че бях траяла да пребивавам там. Сега слушам, че климатът там се е трансформирал доста и не е това, което беше. Аз бях в Съединени американски щати, когато избраха Бил Клинтън. Това бяха други години. Тогава Анита Хил, доста преди #MeToo, си разреши да упрекна претендента за арбитър във Върховния съд в непочтено държание. След това Моника Люински. Беше доста забавно да си там.
Първите познанства в Съединени американски щати са с сътрудници, с група канадци поддържат контакт и до през днешния ден. Описва метода, по който хората в Канада гледат на нещата от живота, като доста непосредствен до европейския. Записва се и на хор, там се среща с доста хора, които “иначе няма по какъв начин да срещна ”.
Това, че е от Европа буди удивление, даже и да има някои географски неясноти.
Като им споделяха, че съм от България, хората си мислеха, че е град. (смее се) Питаха ме дали съм виждала пералня. Повечето си нямаха никаква концепция за България. Знаеха, че някъде сред Букурещ и Будапеща има нещо такова, но къде тъкмо. Но пък бяха постоянно възхитени, като схванат, че си европеец. В южните щати, в случай че чуят акцент, незабавно вземат решение, че си британец. Но там е доста друго. Разликата сред Ню Йорк и южните щати е доста по-голяма, в сравнение с сред България и Холандия да вземем за пример.
В първите дни в Съединени американски щати съумява да се запознае и с българин.
Видях в другия кампус името му и взех решение да се свържа с него, пратих му имейл, в зората на електроните пощи, бях доста горда. Той ми се обади и ми описа следната история: Беше там на специализация и има такава традиция в Съединени американски щати професорите да канят студентите в магистърските и PhD стратегии на вечеря. Поканили го и него. И професорът го питал “А ти от кое място си? Ааа, България, ами аз съм бил там преди доста време. Имам доста хубави мемоари. Развеждаха ни напред-назад, само че не можехме да си приказваме с хората, те не знаеха доста британски, а и не ни даваха. И в един миг видяхме едни деца до един блок, които играеха баскетбол. И те говореха британски. ” И нашият човек му дал отговор: “Аз съм едно от тези деца ”. Светът е в действителност дребен.
Новият дом и водатаНие не тръгнахме да бягаме или безусловно да емигрираме. Аз отпътувах, тъй като към този момент можеше. Исках да отида в Щатите, с цел да видя какво е. Учих там три години, срещнах човек, с който желаех да си продължа пътя и той ме докара в Холандия. За Холандия не знаех доста, с изключение на дървените обувки и лалетата (смее се). Мъжът ми тогава се майтапеше с мен, че Холандия е толкоз гъсто заселена, че като пристигна нов човек, би трябвало да бутнат някой в морето. Те са 17 милиона, а територията е към 1/3 от българската, а и една огромна част от нея е тресавище. От тази позиция, тук в никакъв случай не можеш да бъдеш самичък. И може би това изяснява толерантността в тази страна. Хората би трябвало да се схващат, тъй като живеят толкоз близо един до различен. А другата причина е водата или по-скоро общата битка с нея. 30% от територията на страната е отвоювана от морето. Управлението на водата тук е делегирано на специфичен орган, има си обособени избори за него.
Водата несъмнено има огромна роля и във фолклора.
Най-популярният им фолклорен воин тук е Sinterklaas. Той идва на пети декември. Това е Свети Никола, който по някакви незнайни аргументи живее в Испания. И като реши да си чества рождения ден, идва на транспортен съд в Холандия и носи на децата дарове. На този транспортен съд има цялостен екип от Черни Петровци. Този фолклор включа водата, включва и колонизаторската история на Холандия. В момента е сериозен диалог по този въпрос, дали тези Черни Петровци би трябвало да са черни, тъй като те са плебеи.
Коя разлика ти прави най-силно усещане в културен проект?
Нашата музика да вземем за пример не може да бъде съпоставена с тукашната. Холандия е страна на словото. Тук имат една мелодия и най-малко 10 текста. В България има един текст и всяко село си има лична мелодия. Тук, като стане въпрос за някоя ария, споделят “Много хубаво, но какво значат думите? ”. Това е обвързвано и с протестантската традиция.
А в обществен?
Ние постоянно споделяме, че българинът на работа мисли за отмора, а на отмора мисли за работа. Тук салдото сред персоналния и професионалния живот е по-добър. Хората се трудят доста, само че сега, в който работният ден завърши и се седне в заведение за по бира, диалогът за работа завършва. Може да е имало остри диспути, кавги даже, само че това към този момент не се разисква, работният ден е завършил. Има и нещо друго, което мен първоначално доста ме изненада. Тук е изцяло обикновено някой сътрудник да напише и разпрати един доста просторен мейл, в който да изясни за здравословните проблеми на жена си, хората това желаят да го знаят, не от любознание, а тъй като е значимо. Това е огромна разлика с американците, там, каквито и проблеми да имаш, би трябвало да си на работа и да действаш.
Как стартира да преподаваш?
Първо трябваше да науча езика. В Холандия може и единствено с британски, само че ненапълно. Ако искаш в действителност тук да се чувстваш вкъщи си, би трябвало да научиш езика. Първата ми работа беше в Министерство на образованието и беше по-скоро консултантка. С такива планове се занимавах 4-5 години. После започнах в Енсхеде в един център за проучване на висшето обучение. Постепенно потеглих към преподаването, оказа се, че това ми харесва повече и преди 10 години направихме една стратегия за образование на учители по обществознание (вУниверситета в Твенте – б.а.). Работя и в постмастърски стратегии с хора, които към този момент практикуват и преподават. При тях е напълно друго, тъй като те са хора с доста опит. В нашия университет съвсем всички магистърски стратегии са на британски, само че моите са на холандски.
Холандският език е много необикновен.
Холандският е доста идиоматичен език. Произношението също е доста мъчно. На мен най-голямото ми достижение е, когато ми кажат, че пристигам от Белгия. Защото те приказват малко по-меко. Докарам ли го до такава степен, значи добре. Но в действителност, както и в България, има пъклен доста пословици. Разни изрази, за които би трябвало да знаеш цяла история, с цел да схванеш от кое място идва. Напимер, когато някой е замесен в нещо неприятно и се държи гузно, споделят, че има масло на главата. Като го нагрее слънцето, лъсва и потича. А в случай че примерно не си квалифициран за нещо и си проличи, значи си паднал през кошницата. Идва от специфичната кошница с дупка, която мери яйцата. Малките пропадат... Моят обичан е " ik ben druk als een potje met pieren ", безусловно: разтревожен съм, ангажиран съм, като буркан с червеи. То това си е малко механизъм за изключване. Ако го сравниш с американския британски, който е съвсем изцяло изчистен от такава идиоматика. Той е доста по либерален от тази позиция, тъй като всеки го приказва и го приказва както си желае. Езикът е повлиян и от географските дадености. Тук има пъклен доста думи за реки, дребни и огромни, поточета и така нататък, само че има единствено една дума за планина – berg. Много е равно тук, планината е нещо, което несъмнено ми липсва. България и планината Вече съм живяла по-дълго в чужбина, в сравнение с в България, неотдавна си дадох сметка. А за България? (прави пауза) Ето ги Родопите зад мен.
Какво ти липсва?
Свърши ми лютеницата. Който идва, да ми донесе. (смее се) Много неща липсват, липсва ми общуването на родния език. Въпреки че тук си имаме общественост, дори през вчерашния ден си говорихме да се съберем. Три пъти към този момент успяхме да организираме секция за изборите. Има доста студенти от България, има доста хора, които работят в IT бранша. Също по този начин преди тук имаше българин, учител по пиано в Консерваторията, Христо Илиев, по тази причина има и доста музиканти и сега може би най-хубавите диригенти и пианисти са българи. Има доста българи. Имаме си и български дюнер (смее се).
Къде си израснала?
Родена съм в Пловдив, израснала съм в Елхово. Баща ми е основател на музея в Елхово (Етнографско-археологически музей – б.а.), майка ми също работеше там, първо като учител в гимназията, след това в музея. Роднините ми в този момент са в Стара Загора. Баба ми е от Беломорска Тракия, бежанци са от там, където през днешния ден е Александруполис.
Маргарита има двойно поданство, само че следи интензивно протичащото се в България. Участва в митинги и разнообразни акции, дейна е по публични въпроси.
Ние си оставаме българи, където и да сме. Аз имам семейство и другари в България. Но даже да одобрявам, че аз към този момент съм и с нидерландско поданство, светът е прекомерно дребен, с цел да го разделяме с граници. Не можем да си мислим, че каквото и да става в България, няма да ни засегне и тук. Когато гори у съседите, не може да гледаш встрани. Младите хора живеят в Париж, в Лондон, не във Франция, в Англия. Тези граници за тях са доста размити. Не е значимо къде си, значимо е къде ти е сърцето. Ние сме свързани с България, тя ни е направила това, което сме. И да виждаш по какъв начин там едни хора вършат неща, които с генерации не могат да бъдат оправени. Не можеш да си мълчиш. Тук има и доста хора, които не знаят нищо за България. На тях също им изяснявам, описвам им там какво става, по какъв начин се развиват процесите, за какво това би трябвало да съставлява интерес и за самите холандци.
Тя остава оптимист – както за България, по този начин и за Европейския съюз и концепция. Затова е взела и решението да влезе в политиката.
Знам, че тук институциите работят. Знам, че в случай че вляза в общинския съвет, това не е някаква фасада, а фактически се взимат решения. Бих желала да пристигна ден в България, когато и там е по този начин. Аз съм оптимист за всичко. Виждам, че има едно ново потомство, което има напълно различен нрав. Надявам се, те да трансформират нещата. Това са и хората, които са на открито.ГраницитеНашето потомство е изхабило толкоз доста сила, с цел да преодолява страховете си. Поне 15 години ми лиши да спре да ми тупти сърцето, когато прекосявам границата. Да не си споделям “Ей, в този момент нещо ще стане, ще пристигна някой да ми забрани, да ме уличи в нещо ”. С този боязън ние сме израснали, той е надълбоко затвърден.
Кое беше първото ти излизане в чужбина?
Беше с хор в Будапеща. Чудесно беше, най-много спонтанните концерти. Бяхме в един ресторант, където имаше женитба. Музикантите, разбрали-недоразбрали, взеха решение, че сме руснаци и почнаха да свирят “Катюша ”, а пък унгарците не бяха доста щастливи от това. И ние взехме решение да покажем, че не сме и почнахме да пеем български песни, надпявахме се, присъединихме се към сватбата и по този начин.
Кое е мястото, което си посетила и си усетила като най-далечно от теб?
Аз обичам доста да пътувам, само че единствената дестинация, където се усещах не на мястото си, беше Бангкок. За първи път в живота си се радвах да се кача в самолета и да се прибера.
Изпускала ли си полет?
Не, само че са ми губили багажа по невероятни места. Имам един куфар от доста години, който е пътувал на най-малко два пъти повече места от мен. Даже един път го бяха изгубили в Гуадалахара, Мексико. И тогава ми се обадиха и ми споделиха “Сигурна ли си, че куфарът ти е червен, а не е зелен ”. На испански очевидно е зелен (смее се).
Имаш ли боязън от някое транспортно средство?
Аз си оставам малко страхлива на колело, което е проблем тук, тъй като всички карат колелета и карат безумно. Смеехме се, тъй като аз да вземем за пример не мога да карам колело без контра. И си открих, добре, че сме покрай Германия. Но тук градското обмисляне се прави по този начин, че да е комфортно с колело. Има и курсове за имигранти. Децата в учебно заведение обаче държат изпит още на девет години. А за тези, които имат проблеми с равновесието, имат триколки. Но е обикновено, в случай че всичките 17 милиона се качим на коли, ще се издушим.
Снимки: Личен списък
Политиката Аз съм на четвърто място, първа жена в листата. Този път ще е доста забавно, в общинския съвет ще влезе партията на Вилдерс (Геерт Вилдерс, водач на холандските популисти – б.а.), ще влезе и една турска партия – DENK, както и няколко местни обединения. В тази цветна група в общинския съвет на Енсхеде може да откри място и една българка. Маргарита Желязкова живее в града, намиращ се на границата сред Нидерландия и Германия, от 1998 година, две десетилетие по-късно взема решение да се кандидатира за общински консултант от листата на демократичната групировка Демократи 66.
Как протича акцията и какъв е тонът на дебата?
Тук тече развой на децентрализация и от ден на ден функционалности се трансферират към общините. Много ми се желае да има висока интензивност. На последните общински избори гласувалите бяха 40%, което е ужасно малко. В момента тече една акция “Подписвам за 80 ”, която цели да реализира 80% интензивност на изборите.
Макар интензивността да е ниска, хората употребяват опцията за пренареждане на листите или така наречен преференции. За Маргарита това има огромно значение, тя разчита на поддръжката и на българите в Енсхеде, които могат да гласоподават на месните избори, даже и да не са холандски жители.
Специално при нас нещата са доста изострени. Енсхеде е един от първите градове, които са приели така наречен гастарбайтери. Тук има доста мигранти, най-голямата черква на кюрдите в Европа е при нас. Имаме и доста турци, сирийски бежанци. По принцип нещата постоянно са били доста мирни и толерантни. Миналата година имаше митинг против построяването на нова джамия, само че болшинството от протестиращите пристигнаха от Германия, огромна част бяха представители на Алтернатива за Германия (крайнодясна евроскептична партия – б.а.), по една процедура с рейсове, която ние добре познаваме (смее се). Така че обстановката е изострена при нас, по тази причина и заключителният спор на 20 март, който ще се излъчва по националната телевизия, ще бъде от нашия град.
Маргарита също е взела участие в телевизионни диспути, единият от тях – с министърката на образованието.
Миналата седмица участвах в спор онлайн, предстоят ми още четири (интервюто е взето в края на февруари – б.а). Тук акцията е доста динамична, а стратегия - наситена. На 14 март да вземем за пример всяка партия ще има опцията в границите на половин час да се показа и онлайн хората могат да задават въпроси. Всичко това се излъчва.
Образованието Образованието и политиката си бяха свързани за мен. Много желаех да схвана по какъв начин е направена политиката. Затова отидох да изучавам политология. Завърших там и след това отпътувах за Холандия.
Мястото е Ню Йорк, годината е 1990. Маргарита е приключила “Философия ” в България и е преподавала “Обществознание ”. Докато работи върху докторантурата си, Желязната завеса пада и тя взема решение да замине зад Океана. Завършва програмата “Философия за деца ” в Университета “Рутгерс ”, Ню Джърси, преди да се насочи и към политологията.
Това е една стратегия, която оказва помощ на учители да учат философия и сериозно мислене с деца в доста ранна възраст - на 5-6 години. Тази стратегия през днешния ден, с мой принос, е публикувана и в България, към този момент е специализация във Факултета по философия към Софийския университетПътуването и “Голямата ябълка ” Летях през Лондон и полетът ми закъсня, тъй че имах късмет да прегледам летище “Хийтроу ”, което и тогава беше голямо. Беше доста чисто и приветливо, само че е леко неприятно, когато човек няма пари. А аз нямах пари, несъмнено. Около 6 часа стоях там и резултатът беше, че стигнах в Щатите доста късно, дойдох (на летище Джон Ф. Кенеди, Ню Йорк – б.а.) и този, който трябваше да ме посрещне там, ме беше не запомнил. Така че първото ми тестване беше да схвана по какъв начин работи телефон с монети. Накрая на терминала остана единствено едно момче от Ямайка, което работеше на летището, той заставам с мен и от самото начало говореше някакви неща, доста другарски, само че аз нищо не разбирах (смее се). Само кимах. Говореше ми с някакъв безразсъден акцент, само че беше доста ухилен и доброжелателен.
За Ню Йорк Маргарита приказва с необикновен заряд, описвайки силата, която самият град ѝ е дал.
Ню Йорк е място, в което си заслужава да живееш. Но в един миг усещаш по какъв начин цялата тази сила, която си получил от града, той стартира да я изсмуква назад. Така че не знам какво щеше да е, в случай че бях траяла да пребивавам там. Сега слушам, че климатът там се е трансформирал доста и не е това, което беше. Аз бях в Съединени американски щати, когато избраха Бил Клинтън. Това бяха други години. Тогава Анита Хил, доста преди #MeToo, си разреши да упрекна претендента за арбитър във Върховния съд в непочтено държание. След това Моника Люински. Беше доста забавно да си там.
Първите познанства в Съединени американски щати са с сътрудници, с група канадци поддържат контакт и до през днешния ден. Описва метода, по който хората в Канада гледат на нещата от живота, като доста непосредствен до европейския. Записва се и на хор, там се среща с доста хора, които “иначе няма по какъв начин да срещна ”.
Това, че е от Европа буди удивление, даже и да има някои географски неясноти.
Като им споделяха, че съм от България, хората си мислеха, че е град. (смее се) Питаха ме дали съм виждала пералня. Повечето си нямаха никаква концепция за България. Знаеха, че някъде сред Букурещ и Будапеща има нещо такова, но къде тъкмо. Но пък бяха постоянно възхитени, като схванат, че си европеец. В южните щати, в случай че чуят акцент, незабавно вземат решение, че си британец. Но там е доста друго. Разликата сред Ню Йорк и южните щати е доста по-голяма, в сравнение с сред България и Холандия да вземем за пример.
В първите дни в Съединени американски щати съумява да се запознае и с българин.
Видях в другия кампус името му и взех решение да се свържа с него, пратих му имейл, в зората на електроните пощи, бях доста горда. Той ми се обади и ми описа следната история: Беше там на специализация и има такава традиция в Съединени американски щати професорите да канят студентите в магистърските и PhD стратегии на вечеря. Поканили го и него. И професорът го питал “А ти от кое място си? Ааа, България, ами аз съм бил там преди доста време. Имам доста хубави мемоари. Развеждаха ни напред-назад, само че не можехме да си приказваме с хората, те не знаеха доста британски, а и не ни даваха. И в един миг видяхме едни деца до един блок, които играеха баскетбол. И те говореха британски. ” И нашият човек му дал отговор: “Аз съм едно от тези деца ”. Светът е в действителност дребен.
Новият дом и водатаНие не тръгнахме да бягаме или безусловно да емигрираме. Аз отпътувах, тъй като към този момент можеше. Исках да отида в Щатите, с цел да видя какво е. Учих там три години, срещнах човек, с който желаех да си продължа пътя и той ме докара в Холандия. За Холандия не знаех доста, с изключение на дървените обувки и лалетата (смее се). Мъжът ми тогава се майтапеше с мен, че Холандия е толкоз гъсто заселена, че като пристигна нов човек, би трябвало да бутнат някой в морето. Те са 17 милиона, а територията е към 1/3 от българската, а и една огромна част от нея е тресавище. От тази позиция, тук в никакъв случай не можеш да бъдеш самичък. И може би това изяснява толерантността в тази страна. Хората би трябвало да се схващат, тъй като живеят толкоз близо един до различен. А другата причина е водата или по-скоро общата битка с нея. 30% от територията на страната е отвоювана от морето. Управлението на водата тук е делегирано на специфичен орган, има си обособени избори за него.
Водата несъмнено има огромна роля и във фолклора.
Най-популярният им фолклорен воин тук е Sinterklaas. Той идва на пети декември. Това е Свети Никола, който по някакви незнайни аргументи живее в Испания. И като реши да си чества рождения ден, идва на транспортен съд в Холандия и носи на децата дарове. На този транспортен съд има цялостен екип от Черни Петровци. Този фолклор включа водата, включва и колонизаторската история на Холандия. В момента е сериозен диалог по този въпрос, дали тези Черни Петровци би трябвало да са черни, тъй като те са плебеи.
Коя разлика ти прави най-силно усещане в културен проект?
Нашата музика да вземем за пример не може да бъде съпоставена с тукашната. Холандия е страна на словото. Тук имат една мелодия и най-малко 10 текста. В България има един текст и всяко село си има лична мелодия. Тук, като стане въпрос за някоя ария, споделят “Много хубаво, но какво значат думите? ”. Това е обвързвано и с протестантската традиция.
А в обществен?
Ние постоянно споделяме, че българинът на работа мисли за отмора, а на отмора мисли за работа. Тук салдото сред персоналния и професионалния живот е по-добър. Хората се трудят доста, само че сега, в който работният ден завърши и се седне в заведение за по бира, диалогът за работа завършва. Може да е имало остри диспути, кавги даже, само че това към този момент не се разисква, работният ден е завършил. Има и нещо друго, което мен първоначално доста ме изненада. Тук е изцяло обикновено някой сътрудник да напише и разпрати един доста просторен мейл, в който да изясни за здравословните проблеми на жена си, хората това желаят да го знаят, не от любознание, а тъй като е значимо. Това е огромна разлика с американците, там, каквито и проблеми да имаш, би трябвало да си на работа и да действаш.
Как стартира да преподаваш?
Първо трябваше да науча езика. В Холандия може и единствено с британски, само че ненапълно. Ако искаш в действителност тук да се чувстваш вкъщи си, би трябвало да научиш езика. Първата ми работа беше в Министерство на образованието и беше по-скоро консултантка. С такива планове се занимавах 4-5 години. После започнах в Енсхеде в един център за проучване на висшето обучение. Постепенно потеглих към преподаването, оказа се, че това ми харесва повече и преди 10 години направихме една стратегия за образование на учители по обществознание (вУниверситета в Твенте – б.а.). Работя и в постмастърски стратегии с хора, които към този момент практикуват и преподават. При тях е напълно друго, тъй като те са хора с доста опит. В нашия университет съвсем всички магистърски стратегии са на британски, само че моите са на холандски.
Холандският език е много необикновен.
Холандският е доста идиоматичен език. Произношението също е доста мъчно. На мен най-голямото ми достижение е, когато ми кажат, че пристигам от Белгия. Защото те приказват малко по-меко. Докарам ли го до такава степен, значи добре. Но в действителност, както и в България, има пъклен доста пословици. Разни изрази, за които би трябвало да знаеш цяла история, с цел да схванеш от кое място идва. Напимер, когато някой е замесен в нещо неприятно и се държи гузно, споделят, че има масло на главата. Като го нагрее слънцето, лъсва и потича. А в случай че примерно не си квалифициран за нещо и си проличи, значи си паднал през кошницата. Идва от специфичната кошница с дупка, която мери яйцата. Малките пропадат... Моят обичан е " ik ben druk als een potje met pieren ", безусловно: разтревожен съм, ангажиран съм, като буркан с червеи. То това си е малко механизъм за изключване. Ако го сравниш с американския британски, който е съвсем изцяло изчистен от такава идиоматика. Той е доста по либерален от тази позиция, тъй като всеки го приказва и го приказва както си желае. Езикът е повлиян и от географските дадености. Тук има пъклен доста думи за реки, дребни и огромни, поточета и така нататък, само че има единствено една дума за планина – berg. Много е равно тук, планината е нещо, което несъмнено ми липсва. България и планината Вече съм живяла по-дълго в чужбина, в сравнение с в България, неотдавна си дадох сметка. А за България? (прави пауза) Ето ги Родопите зад мен.
Какво ти липсва?
Свърши ми лютеницата. Който идва, да ми донесе. (смее се) Много неща липсват, липсва ми общуването на родния език. Въпреки че тук си имаме общественост, дори през вчерашния ден си говорихме да се съберем. Три пъти към този момент успяхме да организираме секция за изборите. Има доста студенти от България, има доста хора, които работят в IT бранша. Също по този начин преди тук имаше българин, учител по пиано в Консерваторията, Христо Илиев, по тази причина има и доста музиканти и сега може би най-хубавите диригенти и пианисти са българи. Има доста българи. Имаме си и български дюнер (смее се).
Къде си израснала?
Родена съм в Пловдив, израснала съм в Елхово. Баща ми е основател на музея в Елхово (Етнографско-археологически музей – б.а.), майка ми също работеше там, първо като учител в гимназията, след това в музея. Роднините ми в този момент са в Стара Загора. Баба ми е от Беломорска Тракия, бежанци са от там, където през днешния ден е Александруполис.
Маргарита има двойно поданство, само че следи интензивно протичащото се в България. Участва в митинги и разнообразни акции, дейна е по публични въпроси.
Ние си оставаме българи, където и да сме. Аз имам семейство и другари в България. Но даже да одобрявам, че аз към този момент съм и с нидерландско поданство, светът е прекомерно дребен, с цел да го разделяме с граници. Не можем да си мислим, че каквото и да става в България, няма да ни засегне и тук. Когато гори у съседите, не може да гледаш встрани. Младите хора живеят в Париж, в Лондон, не във Франция, в Англия. Тези граници за тях са доста размити. Не е значимо къде си, значимо е къде ти е сърцето. Ние сме свързани с България, тя ни е направила това, което сме. И да виждаш по какъв начин там едни хора вършат неща, които с генерации не могат да бъдат оправени. Не можеш да си мълчиш. Тук има и доста хора, които не знаят нищо за България. На тях също им изяснявам, описвам им там какво става, по какъв начин се развиват процесите, за какво това би трябвало да съставлява интерес и за самите холандци.
Тя остава оптимист – както за България, по този начин и за Европейския съюз и концепция. Затова е взела и решението да влезе в политиката.
Знам, че тук институциите работят. Знам, че в случай че вляза в общинския съвет, това не е някаква фасада, а фактически се взимат решения. Бих желала да пристигна ден в България, когато и там е по този начин. Аз съм оптимист за всичко. Виждам, че има едно ново потомство, което има напълно различен нрав. Надявам се, те да трансформират нещата. Това са и хората, които са на открито.ГраницитеНашето потомство е изхабило толкоз доста сила, с цел да преодолява страховете си. Поне 15 години ми лиши да спре да ми тупти сърцето, когато прекосявам границата. Да не си споделям “Ей, в този момент нещо ще стане, ще пристигна някой да ми забрани, да ме уличи в нещо ”. С този боязън ние сме израснали, той е надълбоко затвърден.
Кое беше първото ти излизане в чужбина?
Беше с хор в Будапеща. Чудесно беше, най-много спонтанните концерти. Бяхме в един ресторант, където имаше женитба. Музикантите, разбрали-недоразбрали, взеха решение, че сме руснаци и почнаха да свирят “Катюша ”, а пък унгарците не бяха доста щастливи от това. И ние взехме решение да покажем, че не сме и почнахме да пеем български песни, надпявахме се, присъединихме се към сватбата и по този начин.
Кое е мястото, което си посетила и си усетила като най-далечно от теб?
Аз обичам доста да пътувам, само че единствената дестинация, където се усещах не на мястото си, беше Бангкок. За първи път в живота си се радвах да се кача в самолета и да се прибера.
Изпускала ли си полет?
Не, само че са ми губили багажа по невероятни места. Имам един куфар от доста години, който е пътувал на най-малко два пъти повече места от мен. Даже един път го бяха изгубили в Гуадалахара, Мексико. И тогава ми се обадиха и ми споделиха “Сигурна ли си, че куфарът ти е червен, а не е зелен ”. На испански очевидно е зелен (смее се).
Имаш ли боязън от някое транспортно средство?
Аз си оставам малко страхлива на колело, което е проблем тук, тъй като всички карат колелета и карат безумно. Смеехме се, тъй като аз да вземем за пример не мога да карам колело без контра. И си открих, добре, че сме покрай Германия. Но тук градското обмисляне се прави по този начин, че да е комфортно с колело. Има и курсове за имигранти. Децата в учебно заведение обаче държат изпит още на девет години. А за тези, които имат проблеми с равновесието, имат триколки. Но е обикновено, в случай че всичките 17 милиона се качим на коли, ще се издушим.
Снимки: Личен списък
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ