Плакало цялото село. Вълкът с последни сили довлякъл момчето при хората
Малко сибирско селце, до гъста гора, чийто край не се вижда. В това село живеел и дребният петгодишен Колян и единственият му другар – вълкът на име Сивчо. Те били родени в един и същи ден.
Местният пийнал простак Толик донесъл „ кученцето “ на кръщенетo на Коля. Родителите не смеели да откажат подаръка в подобен ден.
Взели кученцето, дали на Толик бутилка и всички били удовлетворени. Разбира се, тогава никой не можел да си намерения, че кученцето ще се окаже вълк.
Минало време… Коля и Сивчо пораснали. „ Неразделни другари “ – по този начин ги наричали селяните.
Където бил Коля, там бил и Сивчо, където е Сиечо, там търсете момчето.
Една есен обаче се случила неволя.
Роднини от града пристигнали на рождения ден на майката на Коля. Вълкът, несъмнено, бил вързан за верига и момчето било доста смутено, тъй като имало напълно разнообразни проекти за този ден.
Родителите, заети с гостите, забелязали изгубването на момчето едвам следобяд. Претърсили цялото село, никой не видял Коля. Само един остарял берач на гъби го бил видял сутринта покрай гората, само че не бил сигурен тъкмо, защото зрението му към този момент не е същото…
Родителите търсили в покрайнините на гората, само че не го намерили. Междувременно се стъмнило. Селяните почнали да се събират в къщата на момчето.
Някой къде на смешка къде насериозно споделил да отвържат вълка: „ Оставете го да огледа, макар че е неефикасно, въпреки всичко не е куче… “.
Вълкът, освободен от веригата, се втурнал към гората и липсващ в гъсталака. Хората се разделили и почнали на групи да търсят момчето.
Минавало третото денонощие от изгубването на Коля. В двора на празна къща лежал вълкът, до него, сключил ръце, лежал изтощеният Коля, мръсни части облекла едвам покривали дребното, нежно, изподрано тяло на момчето.
Видял ги същият остарял гъбар, който се разхождал наоколо.
Веднага се събрало цялото село, извикали кола за спешна помощ, намерили родителите им в гората. Сивчо останал да лежи в средата на двора.
Подутият врат на вълка говорел, че най-вероятно е бил ухапан от усойница. Откъм гората се простирала пътека по влажната земя. Сивчо, към този момент обречен на смърт, с последните си сили, бил завлякъл приятеля си при хората.
Последното, което видели, били хора с бели престилки и подутият от захапване крайник на момчето. Вълкът се опитал да го оближе, само че силите го напуснали. Той си отишъл от този свят благополучен, знаел, че най-хубавият му другар ще живее.
Хората били потресени от човешката постъпка на вълка. Те плачели, цялото село плачело. Сивчо бил заровен в края на селото покрай огромен дъб. Селяните издигнали хубав монумент на гроба на вълка.
Днес, към този момент порасналият Николай, идвайки в родния си край, първо отива да посети гроба на най-хубавия си другар. Той сяда до него и споделя на Сивчо новините от живота си.
