Този, който вкусва насладата от постигнатия успех, не е мъдър; този, който изчаква подходящия момент, не е почтен ♥ ДЖУАН ДЗЪ
Мъдростта на древнокитайския мъдрец и мъдрец, уважаван като един от създателите на Даоистката школа, паралелно с Лао Дзъ
Най-великият учител
Истинският Човек от древността не е негодувал против бедността, не се е възгордявал от изобилието и не е обмислял делата си. Бидейки подобен, той е можел да изкачи височините, без да се изплаши, можел е да се потопи във водата, без да се измокри, можел е да влезе в огъня, без да се изгори. Знанието му можело да го изведе по стръмния път на Дао.
Истинският Човек от древността спял без сънища и се събуждал без грижи. Хранел се без удоволствие, а дъхът му идвал от дълбочините в него. Истинският човек дишал с гърдите си – множеството мъже дишали с гърлото си; премазани и свързани, те тежко произнасяли, сякаш бълвайки думите. Дълбоки в своите пристрастености и стремежи, те били плитки в проявленията на Небето.
Истинският Човек от древността не знаел нищо за любовта към живота; не знаел нищо за ненавистта към гибелта. Появявал се сред хората безразличен и се оттеглял незабележимо; пристигал пламенно, изчезвал бързо и това било всичко, което се знае за него. Не забравял от къде е тръгнал, не се опитвал да разбере къде ще стигне. Получавал нещо и извличал от него приятност, забравял за него и го прибирал назад. Под това разбирам да не използваш мозъка, с цел да отблъснеш Дао, да не използваш индивида, с цел да доближиш Небето до себе си. Този назовавам Истинския Човек.
И защото той е подобен, мозъкът му не помни, лицето му е умерено, челото му е необятно. Той е необщителен като есента, ароматен като пролетта, а насладата и гневът му се простират над четирите сезона. Следва това, което е заслужено по отношение на нещата и никой не знае лимита му. Затова, когато влъхва събере войската, може да покори народите, само че няма да загуби сърцата на хората.
Неговата благотворителност изсипва даровете върху 10 хиляди генерации, само че той не изпитва обич към хората. Ето за какво този, който вкусва насладата от постигнатия триумф, не е умен. Той, който разкрива възприятията си, не е милосърден. Този, който изчаква подобаващия миг, не е честен човек. Този, който не помирява в себе си изгодата и неизгодата, не е признателен. Този, който се грижи за държанието и за славата си и по този метод изпада в илюзия, не е просветен. А този, който погубва самичък себе и е лишен от истината, няма въздействие над хората.
Такъв бил Истинският Човек от предишното – държанието му било благородно и не се принизявал. Имал тип на извънредно безпаричен, само че не приемал нищо. Понасял почтено укорите, само че без твърдоглавие, бил необхватен в празнотата си, само че не го показвал пред другите. Благ и умен, той имал тип на благополучен, с нежелаещо сърце, той можел да преодолее сигурните неща. Отегчен, давал израз на това възприятие – отдъхвайки, той търсел покой в своето качество. Изпълнен с самообладание, той изглеждал да е част от света; извисявайки се самотно, нямало нещо, което да го спре. Потъвайки в усамотение, той явно избирал самичък да прекърши себе си.
За него наказванията са телесното, обичаите са крилата, мъдростта е навременното, добродетелта е рационалното. Тъй като наказванията нараняват единствено тялото му, той позволява гибелта с лекост. Тъй като преглежда обичаите като крила, той леко следва света. Тъй като мъдростта за него е навременното, има неща, които не може да не прави. Тъй като преглежда добродетелта като рационалното, той бил човек с два крайници, изкачващ се до върха на стръмнината.
Това, което умъртвява живота, не умира; това, което поражда живота, не живее.
Ето какво е то: не съществува нищо, което да отпраща, и нищо, което да посреща; нищо, което да унищожава и нищо, което да довършва. Името му е „ Мир в Битката “. След борбата то реализира съвършенство.
Из „ Джуандзъ “ (Основните текстове на Джуан Джоу), изд. Екстрем
Изображение: Zhuangzi (莊子), c. 369 BC - c. 286 BC, zh.wikipedia.org
