В търсене на Любов: Воля за самота
.
Любовта се разграничава от влюбеността по своята уникалност. Влюбеността е възприятие на подражателство, разигравано по остарялата формула: „ Не е по-зле от другите “.
Всеки, който се е влюбвал, знае това, всеки, който е обичал, усеща какъв брой неприсъщо е подражанието за любовта.
Любовта не наподобява на нищо друго.
Ние обичаме само неповторимата персона, без да се стремим да я съпоставяме с какъвто и да било блян, самата тази персона съставлява Идеал.
В един миг изпитваме отмалялост от влюбеността, желаем обич. Чувството на самотност, обхванало ни след края на влюбеността, от ден на ден ни потиска.
Стремим се да намерим в любовта това, от което сме били лишени преди нея.
Преди всичко ни се желае Абсолютното Преодоляване на самотата.
Любовта ни наподобява като единственото възприятие, способно да я победи.
Вече виждаме милионите пръски, на които се разрушава самотата, дъгата, подбудена от слънчевата светлина в тези капки, и се хвърляме във водите на любовта, без да мислим за нещо и без да подражаваме някому – освен това възвишаващо рухване ставаме самите себе си.
Любовта ни подарява с удивителното възприятие да откриваме себе си.
Не желаеме да изглеждаме, желаеме да бъдем.
Любовта ни освобождава от голям брой комплекси, измежду руините на всекидневното изпъква истинният Аз, и удивени не се познаваме.
Любовта ни връща към нас самите; същото възприятие биха могли да изпитат Адам и Ева, възвърнати в Рая.
Творчеството, подбудено от любовта, постоянно надвишава границите на субективната значителност. То е прекомерно екзистенциално с напрежение и свободно, с цел да си остане в пространството на екзистенцията на влюбената двойка.
Творчеството на влюбения принадлежи единствено на него, творчеството на любещия принадлежи на обичаната и на целия свят.
Любовта ни съединява с целия свят ни и прави значими за целия свят.
Любовта нормално се разграничава от влюбеността по своята дълготрайност – до края на живота.
Това обаче не е напълно по този начин. В възприятието на обич ни се открива Вечността.
Пред нас се разтваря не просто живот до напреднала възраст и предпочитание да остареем с обичания или обичаната, а жаждата за безконечна младост и живот след гибелта.
Самото възприятие на обич към този момент ни демонстрира, че безсмъртието на душата е не хубав знак, фиктивен от боящи се от гибелта, а действителност, претърпяна от хора, които се обичат.
Назип Хамитов
из „ Самотата на мъжа и на дамата “
