Любовта, желанието да обичаш и да бъдеш обичан, е най-важното

Любовта, желанието да обичаш и да бъдеш обичан, е най-важното в живота за депресивния човек. Тук той може да развие своите най-хубави страни, тук в същото време се крият най-големите закани за него. Гореописаното прави разбираемо за какво той стига до рецесии най-много в партньорските връзки.

Напреженията, стълкновенията и споровете в тях са мъчителни, даже непоносими за него, те нормално го обременяват повече, в сравнение с е обикновено, тъй като задействат страха му от загуба.

Непонятно за него, таман домогванията му до колегата водят до рецесии, тъй като другият се пробва да се освободи от здравото сграбчване. На тези опити депресивният реагира с суматоха, с дълбоки депресии и в своя боязън от време на време протяга ръка към изнудване, към закани и даже опит за самоубийство.

Трудно му е да си показа, че за разлика от него сътрудникът не изпитва същата нужда от непосредственост, на която депресивният не може задоволително да се насити. Затова той претърпява потребността на другия от отдалеченост като липса на отзивчивост или като знак, че към този момент не е обичан.

Способността за вчувстващо се идентифициране — или затова за това, да обхванат с обич и благосклонност един различен човек в неговата същина и да го съпреживяват в трансцендиращо присъединяване — е изключително присъща за депресивните хора и е едно от техните най-хубави качества. Истински изживяна, тя е същностен детайл на всяка обич, даже на всяка демонстрация на човещина.

Тяхната подготвеност за идентифициране може да доближи чак до медиално вчувстване, в което фактически е снета разделящата Аз и Ти граница — изконният блян както на всички обичащи, по този начин и на мистиците, в разтварящата граници трансценденция да станат ведно с божественото или със сътворението; в това единство те може би неумишлено се надяват да открият още веднъж, само че към този момент на едно по-високо ниво, безграничната съгласуваност с майката в най-ранното детство.

Ранният ни опит с майката е от решаващо значение за развиването на нашата дарба да обичаме.

Здравият човек със податливост към депресии носи в себе си мощна дарба да обича, подготвеност за отдаване и жертване, дарба да устоява с колегата си на трудности; той може да даде протекция, възприятие за съгласуваност и безусловна поддръжка.

В любовната връзка на по-тежко повредения депресивен човек доминира страхът от загуба; поради това при него се стига до по-сложни, истински депресивни партньорски връзки.

Двете най-често срещани форми наподобяват по следния метод: депресивният пробва да живее като че ли единствено посредством колегата, в цялостна идентификация с него. Така фактически се реализира най-голямата непосредственост.

Сякаш човек е станал другият, престанал е да бъде отделено от него създание, да има собствен личен живот. Той мисли и усеща като него, отгатва желанията му, „ прочита ги в очите му “; знае какво другият отхвърля, какво му пречи и го отстранява от пътя му; той възприема неговите възгледи и споделя неговите отзиви — в резюме живее по този начин, като че ли даже едно друго мислене, друго мнение, различен усет, въобще едно различаване-от-другия и биване-самия-себе-си би било рисково и би провокирало страха от загуба. Така депресивният се разтваря напълно в колегата и живее със съзнанието за пожертвувателна обич и безкористност.

Истинността или неистинността на тази обич личи по това, дали човек желае да избегне „ въртенето към себе си “ и обвързвания с него боязън от загуба, или макар съзнанието за застрашеността на всяко обичане може да даде на себе си и на другия независимост за лично развиване и все пак да рискува да го обича.

Тук като че ли се абсолютизира максимата „ където си ти, там и аз “. За колегата една такава връзка в доста връзки в действителност е удобна; който обаче чака от партньорството освен това от това, да откри в другия ехтене на самия себе си или един постоянно подготвен да обслужва дух, ще бъде отчаян.

Нещо сходно се случва и тогава, когато поради страха от загуба човек дотолкоз се отхвърля от себе си, че на практика още веднъж се трансформира в дете.

В разследване на това той трансферира върху колегата всичко, което в действителност би могъл и би трябвало да прави самичък, става все по-зависим и беззащитен, изхождайки от визията, че другият би се чувствал непотребен, в случай че депресивният е по-самостоятелен; той (депресивният) даже има вяра, че най-сигурното средство да задържи другия е неговата лична нужда от помощ.

Така човек неумишлено повтаря в партньорството отношението майка-дете или баща-дете — напълно не са малко браковете, които наподобяват по този метод.

Подобно стоят нещата и с хората, които, овдовели, незабавно се женят наново, макар че по своему са обичали умрелия сътрудник: те имат прекомерно малко личен живот и могат да се настроят и приспособят към всеки нов сътрудник — най-важното е да не остават сами.

Това, което се цели по този метод, припомня на симбиоза, на снемане на разделящата Аз и Ти граница. Човек се стреми към обединение, в което Аз и Ти към този момент не се разграничават и в което, по думите на един депресивен, „ към този момент не се знае къде свършваш самият ти и къде стартира другият “.

Най-добре би било, в случай че човек напълно се разтвори в другия или го „ погълне от обич “, тъй че вечно да участва в него или вечно да го носи в себе си. И в двата случая казусът се състои в това, че ти или самичък избягваш индивидуацията, или не я разрешаваш на другия.

Често партньорските връзки протичат под формата на: „ фактът, че аз те обичам, не те визира по никакъв метод. “

Това е величествен опит да се предотврати страхът от загуба: сътрудникът може да се държи както си желае — в последна сметка човек обича своето възприятие към него повече, в сравнение с самия него и в този момент е подвластен само от себе си и от своята подготвеност да обича; по този начин можеш до постигнеш безкрайност и неделимост.

По-трудна е другата форма на депресивни партньорски връзки, изнудващата обич. Тя обича да се предрешава като свръхзагриженост, зад която се крие жаждата за владичество, подбудена също от страха от загуба.

Не реализира ли човек това, което желае да реализира, той протяга ръка към по-драстични средства, към закани за самоубийство и на първо място пробуждане на възприятие за виновност у партньора; в случай че и това не е задоволително, то човек изпада в дълбока меланхолия и обезсърчение.

Изказвания от рода на „ Щом към този момент не ме обичаш, не желая повече да пребивавам “ обременяват колегата с отговорността, че от неговото държание зависи живота на другия.

Ако той е прекомерно мек и податлив към възприятие за виновност, в случай че не успее да прозре обстановката, тук могат да се разиграят нещастия, от които няма излаз, ако взаимното заплитане към този момент е доста надълбоко.

Така се стига до онази връзка, която човек поддържа единствено от боязън, съчувствие и възприятие за виновност, под чиято повърхнина тлеят ненавист и стремежи за гибел. Болестта също може да се употребява като оръжие за изнудване и да води до сходни нещастия.

Тук още веднъж се убеждаваме, че страховете и споровете на депресивните хора съдържат нещо общовалидно: колкото по-дълбоко обичаме, толкоз повече има какво да губим и измежду застрашеността на човешкия живот ние всички търсим парченце протекция, която се надяваме да намерим най-много в любовта. Но ние видяхме, че избягването на индивидуацията не ни подсигурява против страха от загуба.

Напротив: тъй като заобикаляме нещо отредено ни, ние констелираме таман това, което бихме желали да предотвратим. Към биването-партньор спада една креативна отдалеченост, която дава опция и на двамата да бъдат самите себе си, да се развиват в посока към самите себе си.

Истинско партньорство е допустимо единствено сред два самостойни индивида, а не в връзки на взаимозависимост, в които единият бива трансфорат в обект.

Именно този, който не се осмелява да бъде самоинициативен сътрудник, е изложен на заплахата от загуба: заради зависимостта и незадоволителното почитание към себе си той рискува да изгуби уважението на другия и по този метод провокира хората да го считат за „ незаслужаващ изключително внимание “.

Този, който, въпреки това, се пробва да трансформира колегата в малолетно дете, би трябвало да чака, че другият все в миналото ще изиска да се освободи и на собствен ред да бъде взет насериозно, или че границата на приемливост на колегата ще бъде прекрачена и любовта ще се трансформира в ненавист.

Освен в случай че двамата не споделят една обща невроза, което е отношение на застоялост, без вероятности за развиване, нормално едно съвсем безусловно повтаряне на връзки от детството.

За депресивния човек сексуалността е по-маловажна от обич, отзивчивост и деликатност. Веднъж получили ги, те обилно се раздават и в телесното, тук те също умеят да се вчувстват и споделят настройката, че в любовта няма граници за разрешено и непозволено.

В случаите на огромна взаимозависимост можем да срещнем всички вероятни форми на мазохизъм, даже робство, зад което не рядко стои визията, че единствената опция да задържиш колегата е, като напълно се подчиниш на волята му.

Колко независимост или обязаност са нужни на обособения човек, какъв брой може или не може да понесе, в никакъв случай не се взема решение с повсеместен регламент; тук всеки би трябвало да откри подобаващото за него решение.

Хората сами по себе си, техните заложби, техните витални истории и обществени обстановки са прекомерно разнообразни, с цел да можем да сложим годни за всички условия за партньорство, а отклоняващите се от тях да осъдим като неправилни или неприятни.

Ние би трябвало да демонстрираме най-малко толкоз човешко схващане един към различен, че да почитаме и далечни за нас форми на любов; другояче прекомерно елементарно осъждаме таман тези, които още в детството си са претърпели прочувствени неналичия, тъй че мъчно могат да намерят пътя към една зряла обич, и в този момент даже биват наказвани за това.

из „ Основни форми на боязън “

Фриц Риман е роден на 15 септември 1902 година в Кемниц, Германия. Съосновател е през 1946 година на Института за психически проучвания и психотерапия в Мюнхен, който през 1974 е преименуван на „ Академия за психоанализа и психотерапия “.

Първоначално той е единствения учащ аналитик в института и за доста години единствения фройдист. От 1956 до 1967 е учащ шеф.

Той е и почетен член на Академията по психоанализа в Ню Йорк.

Умира на 24 август 1979 година в Мюнхен на 76-годишна възраст.