Любовта има много лица и някои от тях са откровено

Любовта има доста лица и някои от тях са искрено неприятни, патологични. Румънският режисьор Калин Петер Нетцер прелестно знае това и се пробва да изследва точно тези аспекти на връзките сред хората. Предишният му филм –  (2013), награден с огромната премия на, разказваше за любовта на една майка към сина й палач, който тя се опитваше да оневини. Новият филм на Нетцер изследва друга особеност, този път в една елементарна двойка – взаимната взаимозависимост сред двама души, които по този начин и не виждат онази граница на неприемливото, която не трябва да прекосяваме даже с най-близките си. За българския фен румънското кино (а и ) са необикновен феномен – съвпаденията с родния обичай и нрав са на процедура стопроцентови. Ето за какво доста от сцените във кино лентата, които за непознатия фен биха изглеждали екзотично или неясно, за нас са до болежка познати. Панелни жилища с чугунени радиатори, гоблени по стените и китайски кич в хола; претъпкани чакални в незабавното поделение със заети доктори, които нищо не обясняват; любопитни родители, които се месят във всичко и дават пари на децата си безусловно до момента в който са живи; дълги опашки пред църквата, с цел да бъдат целунати мощите на някой светия, потвърдено целебни… Всички тези съставки са налице във кино лентата, само че все пак той е комплициран, по-дълъг от нужното и прекомерно пояснителен.

Ана (Диана Кавалиоти) и Тома (Мирча Постелнику) са млади и се обичат. Те учат литература в университета и към този момент имат смътни проекти за взаимно бъдеще. И двамата имат проблеми в фамилиите си – Ана има доведен татко и в никакъв случай не е виждала родния си, а майката на Тома е била на път да избяга с любовника си в Германия, само че не е посмяла. Въпреки фамилните различия родителите на Ана и Тома не са разведени. Хората от тяхното потомство в Румъния (а и тук) не се развеждат. Ана изпитва пристъпи на суматоха, плаче без причина и от напълно млада пие всевъзможни медикаменти. Въпреки това за Тома е доста значимо да остане с нея. И двамата с Ана като че ли желаят да си потвърдят, че са по-различни от родителите си, че могат да се оправят с връзката си и да задържат обичта си.

Изведнъж във кино лентата се появяват подиуми от бъдещето, когато Ана и Тома са към този момент семейство, тя е съумяла и добре печелеща бизнес дама, той е незает ревностен брачен партньор, който гледа детето. Ролите са разменени – Ана е естествена, той е истерик.

Всичко това изцяло ненужно е разхвърляно с визитите на Тома при психоаналитика му и диалозите с него, както и с една изповед в църквата, където свещеникът се оказва най-мъдрият и проникновен човек в целия филм.

Филмът е ужасно сниман (от неизменимия оператор на Нетцер още от студентските години Андрей Бутича) и прелестно изигран – Диана Кавалиоти има премия от Берлин за осъществяването си. Дори и без да е извънреден шедьовър, това е един от тези безусловно същински, безапелационни и умни филми, поради които отивам на феста.