Луксозна нова къща в обикновен стар квартал. На шезлонг край

Луксозна нова къща в елементарен остарял квартал. На шезлонг край плувен басейн седи момиче, което желае да се усамоти. Започваме нашата история отсам, в минутите преди незначителното събитие, трансформирало всичко. Неделен следобяд през май, в който кварталът ни към момента опазва нежния си мир, някакъв баланс сред остаряло и ново, сред нас и тях. През лятото, по време на погребението, медиите ще изричат дръзки догатки кой е отговорен. Ще предизвикат присъстващите да разгласят пред камера на чия страна са.
За сведение: ние в никакъв случай не сме желали да вземаме страна.
Джунипър Уитман, момичето край басейна, беше на седемнайсет години. Безспорно сложна възраст, даже всичко да ти е наред – както смятахме ние за нея. Банално е да се каже, че външността заблуждава, по тази причина няма да го кажем. Ще го формулираме по този начин: никой не може да бъде опознат единствено по забележимото. Повечето от нас крият това, което би разтревожило и объркало близките – демонстрираме единствено тези свои страни, които се надяваме, че ще се харесат. Джунипър криеше нещо и сама не знаеше да се срами ли от него, да се гневи ли, или какво.
Дворът на новата им къща беше доста по-малък, в сравнение с предходния – едвам един декар, до момента в който по-рано Джунипър се бе радвала на цели 10. Къде можеше да се дене, когато искаше никой за нищо да не я закача, а не ѝ позволяваха да излиза? Почти целият имот бе ангажиран от къщата и басейна, а дребното останало про­странство бе напълно намерено. Джунипър не можеше да разчита на никакво усамотение. В предходния им дом тя обичаше да седи под високите хвойни в дъното на парцела, задоволително надалеч от къщата, с цел да може да диша и мисли свободно. Обичаше да е измежду природата, измежду биотата, както я назоваха учените. Тя я караше да се усеща по-добре.
Само че строителят на тази огромна и лъскава бяла къща беше изсякъл величествените дървета, хвърляли сянка над тогавашната дребна сграда, която бе срината най-безцеремонно и отломките ѝ бяха разчистени, като че ли разрухата бе породена от стихия или земетресение. Но тук не беше имало нито стихия, нито земетресение. Просто това бе мечтан квартал в прелестен град в Северна Каролина и постоянно се намираха купувачи с доста пари. И ето я в този момент огромната бяла къща с нейния дребен, само че безценен разкрит двор, с басейна, шезлонга и момичето с книгата.
Джунипър реши, че шумоленето, което чува, е от някакви катерици в прилежащия двор, където имаше цяла горичка от орехи, кестени, борове и голям дъб, съществувал отпреди раждането на който и да било в квартала. Тя не обичаше катериците. Вярно, сладки бяха, само че не можеше да им се има доверие, че няма да скочат право под колата ти, като ги наближиш. А и постоянно влизаха в хранилките за птици да крадат семената. Джунипър държеше разказ и още веднъж се зачете в него. Историята беше завладяваща, а тя се бе усъвършенствала в бягството посредством книгите.
– Ей – чу се глас, който не беше катеричи.
Джунипър подвигна взор и видя младеж, който стоеше до границата на имота им. Едната му ръка държеше весло, а другата бе вдигната за привет.
" Хубав квартал " - настояща драма за невъзможната обич
Валъри Oлстън-Холт, учител по екология, е вдовица, която живее със сина си Завиър в скромна къща в „ Оук Нол “, квартал...
– Ти несъмнено си новата съседка – сподели той. – Канех се да събера шумата, само че те видях и взех решение да кажа „ здрасти “.
Появата му бе изненада в две връзки. Джунипър не знаеше, че наоколо има някой, тъй че това едно на ръка. Но даже да бе заподозряла, че там стои човек, момче, неин връстник, би очаквала той да наподобява като нея, т.е. да е бял. Всички хора в предходния ѝ квартал бяха бели. Но той не беше бял, тя съвсем нямаше подозрение. Имаше светлокафяв загар и остра къдрава коса във допустимо най-тъмния колорит на златистото.
– Здравей – отвърна тя. – Нанесохме се през вчерашния ден с родителите ми и сестричката ми.
– От различен град ли идвате?
– Не, от тук, единствено че от по-далечен квартал.
Как пандемията трансформира Европа
„ Кризата COVID-19 е най-големият обществен опит, който ще се случи в нашия живот. Ние живеем като в научнофантастичен разказ...
Той се усмихна.
– Страхотно. Е, не желаех да те трежова. Обадих се единствено да ти кажа „ добре пристигнала “.
– Няма проблем. Благодаря.
Да беше се свършило дотук, да бяха се поздравили и толкоз, нещата щяха да са надалеч по-прости за всички. Меко казано.
Северна Каролина има сдържан климат. Привлича най-много с това. Зимата не е мразовита, а пролетта настава рано. Да, лятото е горещо, само че есента е приятна и трае дълго.
Излиза " Детският трен " на Виола Ардоне
1946 година Любимата игра на седемгодишния Америго е да брои и прави оценка обувките на минувачите по улиците на Неапол. Най-много точки му нося...
Дъбовете резервират листата си чак до декември, а от време на време, когато зимата е мека, някои разновидности не се оголват даже и през този сезон – южният жив дъб да вземем за пример с неговите източени като птичи пера нежни листа.
Момчето, което поздрави Джунипър в оня пръв ден, Завиър Олстън-Холт, знаеше доста за дърветата. Не че му бяха огромната пристрастеност, той се интересуваше повече от музика и изключително от музиката за акустична китара. Но защото китарите се създават от дърво, когато майка му описваше с безкрайни детайлности другите дървета, техните хабитати, населяващата ги фауна, качествата им и заканите за тях (като алчните строители на къщи бяха отпред в списъка), той, общо взето, я слушаше деликатно. Когато тя заставам в задния двор да снима клип и плака през целия ден, когато мъже с брадви и електрически триони се заловиха още от изгрев-слънце да изсичат дърветата в прилежащия парцел и продължиха до здрач, така че ушите му пищяха цяла вечер, той остана до нея, прегърнал я през раменете, тъй като само това можеше да направи за майка си. А тя бе направила толкоз доста за него.
Ето за какво нито Завиър, нито някой от нас бе сюрпризиран, че майка му не гореше от предпочитание да се запознае със съседите, купили новопостроената къща зад тяхната. Валъри Олстън-Холт не знаеше по какъв начин да е отзивчива с хора, способни да платят прескъпо, та остарялата къща да бъде съборена и дърветата към нея изсечени. Всичките дървета.
– Такива хора нямат съвест – повтаряше постоянно тя, тъй като сходни неща се случваха в друга степен из целия „ Оук Нол “. – Изнасилват природата. Умъртвяват я. Дърветата са живот. Не единствено моят живот – добавяше, защото бе експерт по горско стопанство и екология, – а въобще живот, точка. Те създават О2. Необходимо е да запазим най-малко по седем дървета за всеки човек на планетата, другояче хората ще стартират да се задушават. Помисли за това.
Завиър отиде в залесения челен двор, където майка му режеше божури, с цел да красят нощното шкафче на болна съседка. Цветните лехи към скромната им тухлена къща, издигната през 1952 година и съвсем неремонтирана от този момент, бяха обичаното нещо на Валъри. Пред тях се нареждаха единствено синът ѝ и едно дърво – солидният двайсет и пет метров остарял дъб в задния им двор. На никого не би хрумнало, че едно дърво може да значи толкоз доста за някого. Но то освен беше превъзходен екземпляр; Валъри Олстън-Холт го приемаше като собствен приятел, съпреживял доста с нея. Масивният му дънер бе първото, което тя виждаше, щом погледнеше през прозорците от тази страна на къщата. Припомняше ѝ безчет мигове от годините, прекарани тук, като един от най-паметните измежду тях бе лятната вечер, в която бе стояла, опряла чело в грапавата му сиво-кафява кора, и бе плакала, до момента в който Завиър спеше в люлката си, прекомерно дребен, с цел да знае, че Бог преди малко ги е ограбил безмилостно.