Луи Лавел (1883 – 1951) е френски философ и преподавател

Луи Лавел (1883 – 1951) е френски мъдрец и учител в Сорбоната, считан за един от най-великите метафизици на ХХ век.

Неговата философия учи, че самоактуализацията и крайната независимост се развиват от търсенето на личното „ вътрешно “ създание и свързването му с Абсолюта.

Проблемът за полезностите, вместо да ни изправи с лице пред Вселената като една загадка за разгадаване, го прави еднакъв с отговорността, и по този начин не може да бъде обособен от нея.

Може да се каже, че думата „ полезност “ се ползва на всички места, където си имаме работа с раздор по отношение на безразличието или по отношение на равенството сред нещата; на всички места, където едно от тях би трябвало да бъде сложено преди друго или над друго; на всички места, където то се счита за по-висше и заслужава да бъде предпочетено. Ние го откриваме в естественото опълчване, което откриваме сред значимо и второстепенно, основно и вторично, значимо и нищожно, същностно и инцидентно, целесъобразно и безпричинно.

Светостта на първо място принадлежи на земята. Тя свидетелства, че животът, който водим тук, въпреки и напълно разбъркан с тялото, с неговите недостатъци и пошлости, е кадърен да одобри отражението на една свръхестествена светлина, чието значение надалеч го надвишава и която освен ни научава да го понасяме, само че и да го желаем и обикнем.

Винаги ни се коства, че светецът е някакво извънредно създание, което се е отделило от общия живот и към този момент не е съпричастно на неговата мизерия, което живее в общение с Бога, а не към този момент с нас. Ала това не е правилно: таман тъй като живее в общение с Бога, светецът е единственият човек, който живее в общение с нас, до момента в който всички други в някаква степен остават разобщени.

Самата святост е пристрастеност или, в случай че думата ви шокира, пристрастеност, която обръща. В пристрастеността има мощ, от която светостта се нуждае, с цел да се изтръгне от предразсъдъците и привичките. А пристрастеността постоянно се корени в тялото, тя е тази, която го издига и понася над самото него. Няма нищо по-красиво от това да видиш огън, който се зарежда с най-нечистите материали, само че чийто пламък дава толкоз доста светлина.

Във всеки от хората, които ни заобикалят, има някой евентуален светец. Но той не постоянно става подобен. Защото в него има също евентуален нарушител или дявол. А паниката, в която обитаваме и която множеството от съвременниците ни считат за самата съвест, показва таман несигурността дали единият или другият някой ден ще спечелва.

Онзи, който остава увлечен вътре в природата, в действителност принизява и унижава всички сили, предоставени му от нея разполагаем. Защото божественото и демоничното са формирани от едни и същи детайли. Един елементарен реверанс на свободата е задоволителен, с цел да промени едното в другото. Тъкмо в духа животът на природата получава своя същински свършек.

Присъщо за светостта е да ни разкрие връзката сред два свята, тоест сред материалното и духовното. Или да ни покаже още, че съществува единствено един свят, който има тъмна и сияйна страна и който е подобен, че можем да се съблазним от привидността му, поради която непрестанно се погубваме, или да проникнем чак до неговата същина, с цел да открием нейната истина и хубост. Светецът е на границата на тези два свята.

Смелостта е тази, която прави светците: а самата храброст не е нищо повече от доверие в благодатта, която идва свише и е постоянно налична, въпреки ние не постоянно да знаем по какъв начин да се открием към нея.

Ние не преставаме да бъдем разделяни сред външното и вътрешното, сред истината и мнението, сред това, което бихме желали, и това, което можем. Присъщо за светеца е, че самичък е осъществил единението.

Светецът не дава себе си като образец, тъй като всеки открива в личните си дълбини модела, който би трябвало да следва; светецът ни оказва помощ единствено да го открием.

Светецът няма някаква особена воля: той не желае нищо повече от личното си изчезване; открива ни света подобен, какъвто е поискан от Бог; той е светец, тъй като е непрекъснат очевидец на тази воля, която задължава нещата да ни открият тяхното значение, а съществата да осъзнаят призванието си.

Светците ни демонстрират пътя. Всеки от тях е за нас един тип лидер, който обаче би трябвало да ни научи да следваме личния си път, а не неговия. Това е единственият метод да бъдем правилни на наученото от тях. Никое битие не може да бъде предложено. Никое битие не е подражателно битие. Ролята на светците е да ни покажат какво всеки от нас може да направи от себе си.