Твърде големите очаквания за справедливост май ни играят лоша шега!
Лъскави бентлита от една страна, заболели, които се молят за медикаменти, от друга: обществените неравенства са достигнали връх в България
Ако има толкоз несправедливости, за какво тогава обществото бездейства, пита Ивайло Дичев в коментар за.
Зачестиха медийните размисли към тематиката правдивост. Последната вълна от възмущения е на пътно-транспортна тематика, която непроменяемо изкарва хората на улицата. Недоволството нормално е от прекомерно дребното наказване. Но ето нá, в тази ситуация с присъдата на госпожа Иванчева е противоположното – стачкуват против наказване, възприето като прекалено.
Зъб за зъб, око за око
Как тъкмо се пресмята справедливото наказване човечеството се чуди от времето на Хамураби, оставил най-стария непокътнат юридически кодекс. В комплицираните сметки на вавилонския цар, в случай че извадиш око или счупиш нечия кост следва да ти извадят око и да ти счупят съответна кост. Но в случай че пострадалият е роб, единствено плащаш санкция, в случай че пък е плебей – отбиват ти половината цена. В българския вид – минаваш по-тънко, в случай че си служител на реда, за по-нагоре евентуално си шариш на който би трябвало.
Не знам дали в миналото е имало правораздаване, което да прави хората идеално равни. Аристократите имат право на заслужен развой, завършващ с уважителното ампутиране на главата; с индивида от простолюдието не се церемонят, бият го, побиват го на прът, разчекват го на площада. Бюрократизираното право в модерната ера има за цел да уравнява. Но погледнете сатирата на Дикенс в „ Студения дом “, където процесът се точи безпределно. Защото, написа създателят, „ главният смисъл на британското право е да основава работа на самото себе си “. И по този начин до през днешния ден – който има пари, в случай че не за подкупи, най-малко с цел да наеме задоволително умели юристи, съумява да протака процеса до цялостно безсилие на съперника и постигане на отминалост за съответното действие.
Възмущението обаче рядко е функционалност от тежестта на закононарушението: страстта ни отключва видимостта на осъщественото. Безчинствата на прокурорския наследник в Перник или униженията на кметицата в „ Младост “ надали са по-опасни за страната от това, което сътвори профилираният съд или персонално господин Гешев. Разликата е в това, че видяхме сина да пуши безсрамно на балкона си, а кметицата – да се разделя със сълзи на очи с бебето си, до момента в който въпросният съд и прокурор си остават леко нереални. Много повече ни възмущават къщите за гости – с каквато се популяризира последно председателката на Апелативния съд – в сравнение с милиардите, завлечени към автомагистралите. Къщата на съседа е разбираема, близка до сърцето на българина; автомагистралите, въпреки надалеч по-солени, се губят някъде там из пущинака.
Повече правдивост ли имаше в Народна република България?
В този ред на мисли ще си обясните, за какво доста носталгици мислят, че при соца е имало повече правдивост поради по-жестоките санкции. Истината е, че имаше доста по-малко видимост на закононарушенията: медиите се занимаваха повече с престъпната хроника на Съединени американски щати, в сравнение с със личната страна, а за провиненията на номенклатурата не обелваха и дума. Оставяме настрани лагерите, където по формулировка пращаха без присъда, по убеждение на милицията. Някои може би помнят, че против по този начин наречения Малък Тошко бе заведено дело за обезчестяване едвам 12 години след случая и два месеца след рухването на дядо му от власт. Нямам визия от самото действие, обръщам внимание на това, че тъжителката даже не си е помислила да търси правдивост във времето на режима. Дали не сме се запътили още веднъж натам? Все повече хора срещам, които са подготвени да изтърпят всичко, единствено и единствено да не стигат до съд. „ Защото там, нали знаеш… “
Ако вдясно държат повече на равенството пред закона, вляво под правдивост схващат достъп до запаси. В едно заслужено общество хората следва да са равни: в комунистическата версия всички имат всичко, в социалистическата – съгласно заслугите, в една модерна химера всеки получава безусловен базов приход, който обезпечава базовите му човешки потребности. Работещ образец за левите през днешния ден е баската федерация от кооперативи „ Мондрагон “, където разликата в заплащането на управител и служащ е най-много 5:1. У нас недотам левият Асен Василев говореше за въвеждане на оптималната разлика от 20:1 сред заплатата на основния доктор и санитарката в държавните лечебни заведения. Чудесно, аз съм за, но какво вършим, в случай че съответният управител способства повече от 5 или 20 пъти за предприятието? От каква разлика нататък става незаслужено?
В вероятността на този блян преходът е всъщност неправда, тъй като сътвори неравенства. Но дали социализмът беше тази идилия на равенството, която през днешния ден ни се привижда? Не ми се коства заслужено това, че човек не можеше да напусне селото си и да пристигна в града, без да се моли за жителство, в това число да подписва унизителни бракове с граждан(к)и. Или вземете привилегиите на партийните родове – те нямаха забележим числов израз, както е при актуалните богаташи, само че им осигуряваха квази-феодално господстващо състояние в обществото за десетилетия. Дали тогава беше по-лесно да влезеш в номенклатурата, в сравнение с през днешния ден в олигархията – това е въпрос за историците.
Усещане за липса на равни условия
Дясно-левият спор е за това дали обществото би трябвало да обезпечи равни изходни условия на жителите, които по-късно да реализират каквото съумеят, или пък да следи за тъждество на резултата чрез данъчно преразпределение и политики. По един изумителен метод у нас се съчетава чувството и за двете несправедливости. Българите са уверени, че никакви равни условия не са им обезпечени, и че съумяват тези, на които Българска комунистическа партия е дала едни куфарчета; които са запазили връзките си с Държавна сигурност или най-малко играят белот с Бойко Борисов (да караш скейт с Петков ми се вижда по-трудно, само че какво пък, по-сериозен филтър!). От друга страна царува отвращение от неолибералната данъчна система, Бентлитата, които пропадат из запуснатите пътища, професорът, забелязан да рови в кофата за отпадък, болните, които се молят за медикаменти. Неравенствата имат и числов израз в плачевния за България коефициент Джини (вече над 40!) и разнообразни европейски отчети, където обществените неравенства се състезават с данни от други отчети за корупция и неработеща правосъдна система.
Ако в действителност има толкоз мощен недостиг на правдивост, за какво по дяволите това общество не направи нещо? Разбира се има едни хора, властни, богати, които са заинтересувани нещата да не престават по този начин, само че не сме ли ние повече? Струва ми се, че част от казуса е самото ни комплицирано разбиране за правдивост, в което се пресичат спорни раздразнения. Съчувствие против злоба. Меритокрация против уравниловка. Правова страна против народна власт. Добавете към това роящите се партии, от които всяка дърпа в своя посока – рестарт на системата, проверка на прехода, референдум за едно или друго.
Обществото се трансформира
Справедливостта обичайно допуска чувство за орис. Съдещият не се подлага на подозрение, тъй като показва волята на божеството; самата латинска дума за право идва от „ клетва ". В постоянните общества хората не поставят под подозрение и общественото място, на което са попаднали – такава е ориста ми, родил съм се в България, жертван съм да бъда четири пъти по-беден от междинния немец.
Само че обществото ни се трансформира, и популярност богу. Но колкото по-бурна е смяната, толкоз по-голямо е недоверието към света към нас. Дейците на правораздаването губят всякаква отвъдност: разобличаваме ги ежедневно като елементарни хора, с елементарни човешки потребности, от време на време от престъпно естество. Медийната народна власт тържествува над правовата страна. За предприемачите пък да не приказваме: да се пръкне по нашите земи и Джеф Безос, дето даде обещание да раздаде цялото си имущество, и него ще ненавиждаме класово. Твърде огромните упования за правдивост май ни играят неприятна смешка, оставаме си с разнопосочните упования. Хайде да почнем отнякъде, но в случай че се може с малко нереално мислене, само че не от следващото автопроизшествие!
Ако има толкоз несправедливости, за какво тогава обществото бездейства, пита Ивайло Дичев в коментар за.
Зачестиха медийните размисли към тематиката правдивост. Последната вълна от възмущения е на пътно-транспортна тематика, която непроменяемо изкарва хората на улицата. Недоволството нормално е от прекомерно дребното наказване. Но ето нá, в тази ситуация с присъдата на госпожа Иванчева е противоположното – стачкуват против наказване, възприето като прекалено.
Зъб за зъб, око за око
Как тъкмо се пресмята справедливото наказване човечеството се чуди от времето на Хамураби, оставил най-стария непокътнат юридически кодекс. В комплицираните сметки на вавилонския цар, в случай че извадиш око или счупиш нечия кост следва да ти извадят око и да ти счупят съответна кост. Но в случай че пострадалият е роб, единствено плащаш санкция, в случай че пък е плебей – отбиват ти половината цена. В българския вид – минаваш по-тънко, в случай че си служител на реда, за по-нагоре евентуално си шариш на който би трябвало.
Не знам дали в миналото е имало правораздаване, което да прави хората идеално равни. Аристократите имат право на заслужен развой, завършващ с уважителното ампутиране на главата; с индивида от простолюдието не се церемонят, бият го, побиват го на прът, разчекват го на площада. Бюрократизираното право в модерната ера има за цел да уравнява. Но погледнете сатирата на Дикенс в „ Студения дом “, където процесът се точи безпределно. Защото, написа създателят, „ главният смисъл на британското право е да основава работа на самото себе си “. И по този начин до през днешния ден – който има пари, в случай че не за подкупи, най-малко с цел да наеме задоволително умели юристи, съумява да протака процеса до цялостно безсилие на съперника и постигане на отминалост за съответното действие.
Възмущението обаче рядко е функционалност от тежестта на закононарушението: страстта ни отключва видимостта на осъщественото. Безчинствата на прокурорския наследник в Перник или униженията на кметицата в „ Младост “ надали са по-опасни за страната от това, което сътвори профилираният съд или персонално господин Гешев. Разликата е в това, че видяхме сина да пуши безсрамно на балкона си, а кметицата – да се разделя със сълзи на очи с бебето си, до момента в който въпросният съд и прокурор си остават леко нереални. Много повече ни възмущават къщите за гости – с каквато се популяризира последно председателката на Апелативния съд – в сравнение с милиардите, завлечени към автомагистралите. Къщата на съседа е разбираема, близка до сърцето на българина; автомагистралите, въпреки надалеч по-солени, се губят някъде там из пущинака.
Повече правдивост ли имаше в Народна република България?
В този ред на мисли ще си обясните, за какво доста носталгици мислят, че при соца е имало повече правдивост поради по-жестоките санкции. Истината е, че имаше доста по-малко видимост на закононарушенията: медиите се занимаваха повече с престъпната хроника на Съединени американски щати, в сравнение с със личната страна, а за провиненията на номенклатурата не обелваха и дума. Оставяме настрани лагерите, където по формулировка пращаха без присъда, по убеждение на милицията. Някои може би помнят, че против по този начин наречения Малък Тошко бе заведено дело за обезчестяване едвам 12 години след случая и два месеца след рухването на дядо му от власт. Нямам визия от самото действие, обръщам внимание на това, че тъжителката даже не си е помислила да търси правдивост във времето на режима. Дали не сме се запътили още веднъж натам? Все повече хора срещам, които са подготвени да изтърпят всичко, единствено и единствено да не стигат до съд. „ Защото там, нали знаеш… “
Ако вдясно държат повече на равенството пред закона, вляво под правдивост схващат достъп до запаси. В едно заслужено общество хората следва да са равни: в комунистическата версия всички имат всичко, в социалистическата – съгласно заслугите, в една модерна химера всеки получава безусловен базов приход, който обезпечава базовите му човешки потребности. Работещ образец за левите през днешния ден е баската федерация от кооперативи „ Мондрагон “, където разликата в заплащането на управител и служащ е най-много 5:1. У нас недотам левият Асен Василев говореше за въвеждане на оптималната разлика от 20:1 сред заплатата на основния доктор и санитарката в държавните лечебни заведения. Чудесно, аз съм за, но какво вършим, в случай че съответният управител способства повече от 5 или 20 пъти за предприятието? От каква разлика нататък става незаслужено?
В вероятността на този блян преходът е всъщност неправда, тъй като сътвори неравенства. Но дали социализмът беше тази идилия на равенството, която през днешния ден ни се привижда? Не ми се коства заслужено това, че човек не можеше да напусне селото си и да пристигна в града, без да се моли за жителство, в това число да подписва унизителни бракове с граждан(к)и. Или вземете привилегиите на партийните родове – те нямаха забележим числов израз, както е при актуалните богаташи, само че им осигуряваха квази-феодално господстващо състояние в обществото за десетилетия. Дали тогава беше по-лесно да влезеш в номенклатурата, в сравнение с през днешния ден в олигархията – това е въпрос за историците.
Усещане за липса на равни условия
Дясно-левият спор е за това дали обществото би трябвало да обезпечи равни изходни условия на жителите, които по-късно да реализират каквото съумеят, или пък да следи за тъждество на резултата чрез данъчно преразпределение и политики. По един изумителен метод у нас се съчетава чувството и за двете несправедливости. Българите са уверени, че никакви равни условия не са им обезпечени, и че съумяват тези, на които Българска комунистическа партия е дала едни куфарчета; които са запазили връзките си с Държавна сигурност или най-малко играят белот с Бойко Борисов (да караш скейт с Петков ми се вижда по-трудно, само че какво пък, по-сериозен филтър!). От друга страна царува отвращение от неолибералната данъчна система, Бентлитата, които пропадат из запуснатите пътища, професорът, забелязан да рови в кофата за отпадък, болните, които се молят за медикаменти. Неравенствата имат и числов израз в плачевния за България коефициент Джини (вече над 40!) и разнообразни европейски отчети, където обществените неравенства се състезават с данни от други отчети за корупция и неработеща правосъдна система.
Ако в действителност има толкоз мощен недостиг на правдивост, за какво по дяволите това общество не направи нещо? Разбира се има едни хора, властни, богати, които са заинтересувани нещата да не престават по този начин, само че не сме ли ние повече? Струва ми се, че част от казуса е самото ни комплицирано разбиране за правдивост, в което се пресичат спорни раздразнения. Съчувствие против злоба. Меритокрация против уравниловка. Правова страна против народна власт. Добавете към това роящите се партии, от които всяка дърпа в своя посока – рестарт на системата, проверка на прехода, референдум за едно или друго.
Обществото се трансформира
Справедливостта обичайно допуска чувство за орис. Съдещият не се подлага на подозрение, тъй като показва волята на божеството; самата латинска дума за право идва от „ клетва ". В постоянните общества хората не поставят под подозрение и общественото място, на което са попаднали – такава е ориста ми, родил съм се в България, жертван съм да бъда четири пъти по-беден от междинния немец.
Само че обществото ни се трансформира, и популярност богу. Но колкото по-бурна е смяната, толкоз по-голямо е недоверието към света към нас. Дейците на правораздаването губят всякаква отвъдност: разобличаваме ги ежедневно като елементарни хора, с елементарни човешки потребности, от време на време от престъпно естество. Медийната народна власт тържествува над правовата страна. За предприемачите пък да не приказваме: да се пръкне по нашите земи и Джеф Безос, дето даде обещание да раздаде цялото си имущество, и него ще ненавиждаме класово. Твърде огромните упования за правдивост май ни играят неприятна смешка, оставаме си с разнопосочните упования. Хайде да почнем отнякъде, но в случай че се може с малко нереално мислене, само че не от следващото автопроизшествие!
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ