Котката плачела, а с нея плачели и всички. Историята за вярната котка Гаврош
Кучето Хачико се трансформира в знак на преданост и горделивост на японците. За него са правени филми, издигнати са му монументи. Но никой не е основал филм за селската котка Гаврош. А се оказало, че душата му е същата като на Хачико…
Започваме с това, че цялостното му име е Гаврош. Като дете неговият собственик, който всички наричали просто Ванката, прочел книга за момче, което се държало героично на френските барикади.
И на остарели години, когато приютил коте, изхвърлено от някого на боклука, го кръстил с това име. Оттогава те постоянно били неразделни – където и да отиде Иван, Гаврош вървял до него, от дясната му страна.
Той доста обичал мляко и всяка седмица стопанимът му купувал непосредствено от фермата – цялостен трилитров буркан. А риба му взимал от селския магазин. Като цяло Гаврош бил доста добре поддържана и красива котка.
Гаврош бил на 10 години, когато за него настъпили черни дни. Иван бил откаран в болничното заведение.
Старецът схванал, че това ще се случи и по тази причина споделил и посочил на съседите къде тъкмо го е оставил, като скрил ключовете в градината, а храната в кухнята, също така се погрижил котката да има ресурси от храна в хладилника. С една дума, бил квалифициран.
И с Гаврош се сбогувал, като му дал заповед – да се държи добре, почтено и да го чака! Да не пропусне да го изчака, тъй като той ще се върне! После го прегърна;… Последвали най-нежните думи и безкрайни целувки… Който го е претърпял, знае какво е. С думи не може да се изрази.
Иван авансово си приготвил чанатата за болничното заведение, най-важното било да не не помни зарядните устройства за двата си мобилни телефона. За да може да пита по какъв начин е Гаврош.
Операцията на Ивани била планувана, нищо ненадейно. И минала добре. Лошото било, че в тази регионална болница почнал ремонт, пациентите били изписани, в случай че е допустимо, или преместени в други здания, само че Иван, заради естеството на интервенцията, трябвало да бъде изпратен в регионалния център.
Той се съпротивлявал, разказвал на всички за своя Гаврош, само че кой би взел това на съществено! И отвели Иван на 100 километра.
Всеки ден звънял на съседите си. Отначало той чувал радостните гласове на съседите си, а по-късно те му признаха, че Гаврош отхвърля да яде, че от самото начало седи на пътя и не може да бъде мръднат от мястото си. И ключовете не нбили нужни – той не се прибирал у дома без стопанина си…
А най-после, когато котката към този момент не приличала на себе си, бил изгубил доста тегло и седял с часове, без да мърда, някогашният агроном Александър пристигнал за него от Навремето двамата с Иван седяли на едно бюро и доста обичал да си спомнят старите времена. Той постави Гаврош, който към този момент не можел даже да се съпротивлява, в елементарна торба и го взел при себе си.
Дълго време никой от съседите не бил виждал котката. Едва по-късно научили, че Александър е отвел Гаврош в болничното заведение на Иван. Иван към момента не можел да върви и котката трябвало да бъде пренесена напряко в отделението в чанта, с цел да не бъдат видяни.
Иван се трогнал, заплакал и наредил на Гаврош да слуша новия си собственик, до момента в който той се върне. А медицинският личен състав бързо изгонил посетителите, тъй като котки нямало право да влизат.
Едва по-късно всеки ден Гаврош, който към този момент бил върнал предходния си тип, почнал да идва в родната си къща едновременно – когато постоянният рейс идвал от града.
Минало доста време. Нещо се объркало в болничното заведение на Иван – била планувана втора интервенция. Съседите въздъхнали – по какъв начин ще приключи всичко? Все отново е на възраст! А по Гаврош можелид а си сверят часовника! Бил на своя пост постоянно в уреченото време. И чакал Иван. Значи Иван трябвало да се върне, не можело да не се върне!
В деня на интервенцията съседите не могли да повярват на очите си – Гаврош се втурнал не изчакал стопанина си както постоянно. А се изтегнал на родната си веранда и заспал… Някои даже решили, че това е недобър знак…
Не отишъл и при краткотрайния си собственик нито този, нито идващите дни. Просто си лежал. Налели му мляко, донесли му храна. А погледът му бил печален.
Ето какво се случило това. Александър съобщил на съседите си, че Иван е изписан, за него е поръчана специфична кола и през днешния ден той ще бъде тук! Гаврош се сепнал. Всеки, който можел, излязъл на улицата – да види котката! Как ще се срещнат?
Иван още не бил слязъл от колата, автоматизираните порти таман били почнали да се отварят, а Гаврош към този момент си бил пробил път. Иван излязъл с котката, компактно залепила се врата му, която просто се притискала към бузата му и … плачела! Котката плачела!
И съседите плачели. Какво ли не били виждали в живота, а тук просто нямало по какъв начин да не се разплачат! И знаете ли, в този миг никой не виждал котка в котката. Виждали човек…
