Манол Пейков: Промяна ще има – стъпка по стъпка, педя по педя
Коронавирусът беляза неизличимо 2020 година. В същото време пандемията бе опрощение и прикритие за вземането на знакови политически решения. На прага сред 2020-а и 2021-а Mediapool се обърна към изявени персони от разнообразни професионални сфери. Днес е редът на Манол Пейков. Той е основател на културно-информационния гид " Програмата Пловдив Инфо " и на звукозаписно студио " Пекарната ". От 2006 година работи като ръководещ съучастник в издателство " Жанет 45 ", където се грижи за преводните издания.
Коронавирусът изненада всички ни и обсеби 2020 година. Покрай него се роди терминът " новото обикновено “, с което би трябвало да свикнем да живеем. Но може ли да се окаже, че коронакризата ни е върнала към някои позабравени " остарели “ и по-важни неща?
Бих заменил думата " остарели “ с " изконни “. Непрекъснатото препускане – към идната договорка, идващото покачване, към непрестанен стопански напредък (който по моему е най-сбърканият измерител за богатство в актуалния свят) – напълно закономерно отмества погледа ни от същностните неща в живота. Природата. Семейството. Децата. Здравето. Стремежът към благополучие – само че не като функционалност от персоналната ни банкова сметка, а посредством запазване на бистротата на сетивата ни, с цел да не пропуснем тези мигове, които осмислят живота ни и мястото ни на тази земя.
В миг на рецесия като тази, която заплашва твоите персонални устои (а в прочут смисъл – и устоите на цивилизацията, която сме привикнали да одобряваме за даденост), чувствителността на индивида се изостря. Оцеляването в дългите години на Студената война, когато нуклеарната злополука постоянно висеше на косъм, се дължи на първо място на уроците, научени през Втората международна и мрачния ѝ край с бомбардировките над Хирошима и Нагасаки. Уви, колкото повече се отдалечаваме от огромните нещастия в човешката история, толкоз повече избледняват и поуките от тях.
По мащаб и въздействие епидемията от ковид надали може да бъде съпоставена с една международна война, само че разтърсването, което тя аргументи в една ера на нескончаем мир (поне от позиция на Западния свят) е най-близкото преживяване до състояние на война, което хората от моето потомство (и предходното, и следващото) в миналото са изпитвали.
Коронавирусът изненада всички ни и обсеби 2020 година. Покрай него се роди терминът " новото обикновено “, с което би трябвало да свикнем да живеем. Но може ли да се окаже, че коронакризата ни е върнала към някои позабравени " остарели “ и по-важни неща?
Бих заменил думата " остарели “ с " изконни “. Непрекъснатото препускане – към идната договорка, идващото покачване, към непрестанен стопански напредък (който по моему е най-сбърканият измерител за богатство в актуалния свят) – напълно закономерно отмества погледа ни от същностните неща в живота. Природата. Семейството. Децата. Здравето. Стремежът към благополучие – само че не като функционалност от персоналната ни банкова сметка, а посредством запазване на бистротата на сетивата ни, с цел да не пропуснем тези мигове, които осмислят живота ни и мястото ни на тази земя.
В миг на рецесия като тази, която заплашва твоите персонални устои (а в прочут смисъл – и устоите на цивилизацията, която сме привикнали да одобряваме за даденост), чувствителността на индивида се изостря. Оцеляването в дългите години на Студената война, когато нуклеарната злополука постоянно висеше на косъм, се дължи на първо място на уроците, научени през Втората международна и мрачния ѝ край с бомбардировките над Хирошима и Нагасаки. Уви, колкото повече се отдалечаваме от огромните нещастия в човешката история, толкоз повече избледняват и поуките от тях.
По мащаб и въздействие епидемията от ковид надали може да бъде съпоставена с една международна война, само че разтърсването, което тя аргументи в една ера на нескончаем мир (поне от позиция на Западния свят) е най-близкото преживяване до състояние на война, което хората от моето потомство (и предходното, и следващото) в миналото са изпитвали.
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ