Копринената нишка е тънка, но много здрава. Развива се от

Копринената нишка е тънка, само че доста здрава. Развива се от пашкула, в който се е обвила гъсеницата, с цел да се превъплъти вътре на скрито място в пеперуда. Пашкулът се изсушава в специфични сушилни, имаше преди години пашкулни заводи. В момента на изсушаването съществото, което се е скрило вътре, умира, несъмнено. То още не е пеперуда, само че към този момент не е и гъсеница. И не съумява да полети. Остава си в това положение. Нишката на неговите пресъздавания се прекъсва, с цел да тръгне по международните фешън сцени нишката на неговата коприна. Човекът е демиург, основател, употребява животните и растенията, с цел да твори своя човешки свят. И вместо криле на пеперуди затрептяват копринени ръкави и крачоли. Една от първите ми заработени заплати беше след осми клас лятото като момче за всичко в пашкулна фабрика.

А още преди този момент в къщата на баба отделяхме през пролетта цяла стая, в която отглеждахме бубите, копринените гъсеници. В началото те се събират в кутия от шоколадови бонбони, дребни черни зрънца. Тогава на всички тях едно листо от черница им стига за през целия ден хранене. В края на процеса след към два месеца бубите са огромни колкото показалеца на ръката ми, завзели са всички лавици в стаята и от вътрешната страна се дочува едно непрекъснато гризене. С татко ми ходехме по прилежащите села да режем клончета от черници, събирахме шума и я сервирахме на стоката. Тя беше доста лакома, подавах на някое животно листа и следих по какъв начин го подкарва от единия край и за минути го оглозгва. Миризмата в стаята на бубите е един от незабравимите аромати, които в никакъв случай повече няма да доловя, допускам. Бубата е светлосива, съвсем бяла, подобен е цветът и на пашкула ѝ малко по-късно. Взимах по един два пашкула и ги скривах, да не отидат за претопяване във фабриката. След седмица ги намирах с дупка. Животното си е сменило характера някоя нощ и от пълзящо се е трансформирало в летящо.

Ние с вас всички сме гъсеници. Почти всички. Има и летящи хора, само че са малко. Не става дума за самолети и техника. Някъде в трети клас бях, когато открих, че не ми доближават умения и познания, с цел да сглобя аероплан там в къщата на баба ми. Бях си събрал елементи от всякакви мотори, глава от цилиндър, колянов вал, маховик, перка от вентилатор на магазин, която трябваше да се трансформира във витло. Обаче като открих, че фантазията ми е прекомерно комплицирана, взех решение да скова делтапланер от пръчки и найлон. Три опита да скоча от сайванта с него направих, само че и трите бяха несполучливи. Нямаше провали. Днес се опасявам да хвърча със аероплан, наложително пия алкохол преди този момент. Скочих в тандем с парапланер край Сопот преди две години. Не изпитах нищо изключително, единствено малко боязън. Останалото ми беше като на филм, случваше се на различен, не на мен. Нямаше адреналин, нито неспокойствие и екстаз. Възрастта ни трансформира в гъсеници. Свикваме с пълзенето дотолкоз, че полетът стопира да ни бъде фантазия.

Парашутите и делтапланерите преди време се изработвали от коприна. Днес към този момент има съвременни синтетични материали. Окачва си индивидът изкуствени криле, научава по какъв начин работи аеродинамиката и полита. Но не изпитва нищо. Метаморфозирал е в друго създание. Не всеки, добре, не всеки. За себе си приказвам. Всеки си знае за себе си.

Есенно време варяхме компоти и друга зимнина на огнището в двора. Мазето се пълнеше с буркани. Бъчвата се пълнеше с намачкано грозде. Гроздето почваше да трансформира характера си и от сладостен сок се превъплъщаваше в горчива течност с разнообразни свойства. Пътят на виното е като пътя на коприната. Хваща индивидът нещо от природата и от него сътворява дреха или напитка. Понеже е създател. Нишката на годините се развива и развива. Колкото и да е здрава, от време на време се скъсва най-неочаквано. Другото, което настанило вечно в сърцето ми, само че в никакъв случай повече няма да доловя нескрито, е гласът на тази моя баба, която правеше вино, вълнени чорапи и доста други неща. Обичаше да се труди тя. Нейният глас единствено насън ми се явява от време на време. Не помня какво ми споделя, нишката е тънка. Тънка, само че здрава. Сигурно ме пита какво се случва със света през днешния ден. Няма да може да го разбере. По никакъв метод. Сега, когато метаморфозираме като общество, гласовете и миризмите от предишното ме държат обвързван с действителността. Защото това, което ни се показва като различна действителност, е машинация и заблуда, сушилня, фабрика. И нуждая се от нишките, с цел да пребивавам. И от образеца на летящите хора, които не са доста, само че въпреки всичко ги има. Те са ми тайното място, те са ми коприната, в която се омотавам.