Бездушието на един емотикон
Колко пъти този месец се видяхте с другари? И какъв брой пъти взехте телефона и просто звъннахте на остарял прочут да го чуете? А какъв брой пъти използвахте интернет пространството, с цел да попитате някого по какъв начин е? Не, не се оправдавайте още веднъж с неналичието на време, тъй като съвсем всяка вечер “срещате ” приятелите си във фейсбук. И от време на време тези “виждания ” с тях не престават с часове. Запитвали ли сте се от какво ви лишава удобството, наречено интернет? Няма по какъв начин да не сте. Тази тематика е една от най-дискутираните през последните десетина години. И въпреки всичко, въпреки и да разясняваме доста постоянно, ние продължаваме да сме лице в лице с приятелите си все по-рядко. Оказва се, че почти 40 % от нас избират да си “приказват ” в мрежата, в сравнение с очи в очи.
Защо? И дали това в действителност е тип пристрастяване?
Е, да, има известни преимуществата в чата.
- печелите време- доста по-лесно е да седнеш пред компютъра за 15 минути да напишеш пет фрази и с това да си се “отчел ” пред който би трябвало. Не губиш време да се оправяш и обличаш, да шофираш или да чакаш на автобусната спирка.
- не харчите пари- виртуалното “кафе ” ви е изцяло гратис
- можете да поддържате връзка даже с хора, които не са ви приятни
- можете да скриете киселата си физиономия и негодуванието си от нечие мнение
- можете да бъдете изцяло откровени и да си кажете всичко, без да се постанова да се чувствате неловко, гледайки отсрещната реакция или напряко предизвиквайки конфликтна обстановка. В нета тя доста бързо може да завърши с прекосяването ви в режим офлайн.
Всъщност, както онлайн, по този начин и зад монитора, вие сами решавате до какъв брой ще бъдете себе си. Ако очи в очи сте лицемерни, доста евентуално е и в скайп да сте такива и противоположното.
А в този момент си припомнете и запомнете какво губите, избирайки чата пред действителното другарство с близки, другари и познати.
Не можем да приказваме за пълноценно другарство, когато нямаме замяна на погледи, жестове, усмивки, не чуваме интонацията на гласа. Къде в действителност тогава е смисълът на самото другарство? Във виртуалното пространство ние не се съобразяваме с нищо, губим навиците си на държание в действителен диалог. Не можем да преценим фактически обстановката и индивида против нас. В скайп може да е елементарно да скриеш негодуванието си от даден коментар да речем, само че не можеш и да покажеш същинските си усеща и насладата си, искреността и непринудеността си. Нима емотиконите могат да заместят сълзите или блясъка в нашите очи? Нима един ухилен емотикон е кадърен да ни развесели същински? И по какъв начин тъкмо разбираме, че тази усмивка не е подправена?
Ами хванатата ръка, мощната и същинска прегръдка? И от тях ли бягаме, избирайки този метод да бъдем “близки ” с хората, които ценим? За огромна част от нас виртуалният свят е независимост, място, където можем да си кажем всичко, без да осъзнаваме, че тази независимост в действителност ни приковава във веригите на нереалното, изкуственото, наложеното. Ние робуваме на машини, които действително по-малко ни свързват, в сравнение с разделят. Нима можем да съпреживеем същински преживелица от нечии живот, гледайки по какъв начин на монитора ни просто се редят изречение след изречение- голи думи, украсени с някоя друга анимирана физиономийка? Не се ли опитваме ненапълно да се скрием от непознатите проблеми, да избягаме от действителността, трансформирайки я в част от една машина, която просто включваме и изключваме, когато имаме време за губене? Предпочитанията ни към чатовете не са ли в действителност израз на неспособността ни да бъдем открити, уверени и да имаме вяра в личността си, в метода си на изложение очи в очи, в езика на тялото си?
И най-после няколко думи за пристрастеността.
Експерти настояват, че в края на 2012-та година броят на развилите взаимозависимост към интернет е бил към 600 хиляди души, като още два милиона и половина са застрашените от “болестта ”. Темата е безпределно обсъждана и не един и два опита потвърждават, че този тип взаимозависимост несъмнено може да бъде доста сериозна и рискова и все пак....Ако имате семейство, от което получавате всекидневно обич и схващане....Ако имате деца, които “се вместват ” в съвсем цялото ви свободно време....И, в случай че имате и прекомерно виновна и натоварена специалност....Съмнявам се, че може да се пристрастите към този “наркотик ”. Просто времето няма да ви го разреши.
Иначе....вглеждайте се по-често в действителните човешки лица и в техните “емоции ”. Със сигурност ще научите доста повече даже за самите себе си, в сравнение с, когато пращате или получавате анимирани лица на пакост.
Защо? И дали това в действителност е тип пристрастяване?
Е, да, има известни преимуществата в чата.
- печелите време- доста по-лесно е да седнеш пред компютъра за 15 минути да напишеш пет фрази и с това да си се “отчел ” пред който би трябвало. Не губиш време да се оправяш и обличаш, да шофираш или да чакаш на автобусната спирка.
- не харчите пари- виртуалното “кафе ” ви е изцяло гратис
- можете да поддържате връзка даже с хора, които не са ви приятни
- можете да скриете киселата си физиономия и негодуванието си от нечие мнение
- можете да бъдете изцяло откровени и да си кажете всичко, без да се постанова да се чувствате неловко, гледайки отсрещната реакция или напряко предизвиквайки конфликтна обстановка. В нета тя доста бързо може да завърши с прекосяването ви в режим офлайн.
Всъщност, както онлайн, по този начин и зад монитора, вие сами решавате до какъв брой ще бъдете себе си. Ако очи в очи сте лицемерни, доста евентуално е и в скайп да сте такива и противоположното.
А в този момент си припомнете и запомнете какво губите, избирайки чата пред действителното другарство с близки, другари и познати.
Не можем да приказваме за пълноценно другарство, когато нямаме замяна на погледи, жестове, усмивки, не чуваме интонацията на гласа. Къде в действителност тогава е смисълът на самото другарство? Във виртуалното пространство ние не се съобразяваме с нищо, губим навиците си на държание в действителен диалог. Не можем да преценим фактически обстановката и индивида против нас. В скайп може да е елементарно да скриеш негодуванието си от даден коментар да речем, само че не можеш и да покажеш същинските си усеща и насладата си, искреността и непринудеността си. Нима емотиконите могат да заместят сълзите или блясъка в нашите очи? Нима един ухилен емотикон е кадърен да ни развесели същински? И по какъв начин тъкмо разбираме, че тази усмивка не е подправена?
Ами хванатата ръка, мощната и същинска прегръдка? И от тях ли бягаме, избирайки този метод да бъдем “близки ” с хората, които ценим? За огромна част от нас виртуалният свят е независимост, място, където можем да си кажем всичко, без да осъзнаваме, че тази независимост в действителност ни приковава във веригите на нереалното, изкуственото, наложеното. Ние робуваме на машини, които действително по-малко ни свързват, в сравнение с разделят. Нима можем да съпреживеем същински преживелица от нечии живот, гледайки по какъв начин на монитора ни просто се редят изречение след изречение- голи думи, украсени с някоя друга анимирана физиономийка? Не се ли опитваме ненапълно да се скрием от непознатите проблеми, да избягаме от действителността, трансформирайки я в част от една машина, която просто включваме и изключваме, когато имаме време за губене? Предпочитанията ни към чатовете не са ли в действителност израз на неспособността ни да бъдем открити, уверени и да имаме вяра в личността си, в метода си на изложение очи в очи, в езика на тялото си?
И най-после няколко думи за пристрастеността.
Експерти настояват, че в края на 2012-та година броят на развилите взаимозависимост към интернет е бил към 600 хиляди души, като още два милиона и половина са застрашените от “болестта ”. Темата е безпределно обсъждана и не един и два опита потвърждават, че този тип взаимозависимост несъмнено може да бъде доста сериозна и рискова и все пак....Ако имате семейство, от което получавате всекидневно обич и схващане....Ако имате деца, които “се вместват ” в съвсем цялото ви свободно време....И, в случай че имате и прекомерно виновна и натоварена специалност....Съмнявам се, че може да се пристрастите към този “наркотик ”. Просто времето няма да ви го разреши.
Иначе....вглеждайте се по-често в действителните човешки лица и в техните “емоции ”. Със сигурност ще научите доста повече даже за самите себе си, в сравнение с, когато пращате или получавате анимирани лица на пакост.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ