Колко пъти сте чували този въпрос да излиза от устата

Колко пъти сте чували този въпрос да излиза от устата на майка ви, баба ви или различен непосредствен човек? Колко пъти сте се съобразявали с другите, поради мнението им? Колко пъти сте се отказвали от нещо, което сте желали, с цел да не давате мотив за злословия... Колко пъти сте се показвали не каквито сте в реалност, а каквито се чака да бъдете?

Мнението на другите като справочник

В предишното моделът на държание се е определял точно от визиите на близките за вярно и неправилно, за задоволително и недопустимо, за възможно и неприемливо. Колкото и модерни, и напредничави да сме обаче, една част от нас и в този момент продължава да съблюдава „ благовъзпитание ” за пред „ другите ” – тези други, които се бъркат в живота ни и дефинират какво можем и какво не можем да вършим, дават ни оценки, не ни икономисват мнения, изопачават истини, пречупват нещата през личните си показа и убеждения. А ние, без да осъзнаваме какъв брой безсмислено е да се съобразяваме с хора, които малко или по никакъв начин не познаваме, започваме да живеем съгласно техните правила.

Защото по този начин са ни учили...

Защото в действителност сме чували толкоз доста пъти, че е значимо какво ще си помислят другите за нас, че твърдо имаме вяра в това. И ловко се научаваме още от дребни да играем функции, да бъдем учтиви с хора, които са ни искрено неприятни, да благодарим на досадната леличка, която ни е дала подарък, който не харесваме, да се извиняваме, даже когато не сме отговорни, да се усмихваме, когато ни се плаче... Да споделяме, че сме добре, когато не сме. Да крием най-неприемливите си секрети, слабостите и несполуките си и да акцентираме единствено и само триумфите си. Учим се да подмамваме с подправена осанка и да прикриваме тъмнината в душата си, а най-вече от всичко пазим от хората болката си. Онова „ аз ”, за пред другите, което демонстрираме пред света, постоянно няма нищо общо с индивида, който сме в реалност. Просто тъй като хората утвърждават единствено триумфите и са безпощадни към грешките ни.

Социалният живот като фарс.
За да бъдем признати и да не ни одумват, от заран до вечер съблюдаваме непознати правила и правила. Отживелица или не, към момента има хора, които от дребни се възпитават по този метод и когато пораснат, те подписват брак без обич, с цел да не бъдат самотни родители, или не се вземат решение да изоставен съпрузите си, с цел да не им лепнат статуса „ разведени ”. Не смеят да покачат звук, с цел да не чуят съседите и да не „ станат за позор ”. Предпочитат безмълвното нещастно общуване пред това да „ създадат сеир ”. На процедура се лишават от всякаква страст и риск, с цел да не изгубят по този начин мечтаното им непознато утвърждение. Живеят съгласно визиите на съседи, близки и непознати... само че къде остават самите те?

Къде е границата?
Разбира се, като част от обществото, се постанова да се съобразяваме с някои негови условия, само че въпреки всичко поради него не трябва да подценяваме себе си и да се трансформираме в непознати на нас самите хора. Не бива и всяко наше деяние да е подбудено от това дали ще получим утвърждение или рецензия, дали ще сме признати или отхвърлени, дали ще станем за смях и ще ни се подиграват... Това би означавало, че живеем нечий различен живот, само че не и своя личен. И в случай че мама, баба, и други наши близки са били принуждавани да следват този модел, то вие можете да го разчупите, като отстоявате своите правила. Или казано по-просто, щом спрете да се „ връзвате ” на останалите, и те ще спрат да се занимават с вас и ще се насочат към някой различен, който към момента не се е научил да живее не поради другите, а поради себе си.