Селото на духа
Когато влезеш в Осиковица, първото усещане е, че селото е живо. Спретнати дворове и къщи, множеството наподобяват като прясно боядисани. На завоя преди селището ни посреща дядо Иван Огнянов, по чиято концепция тук са ни поканили на среща. И - незабавно ни води в клуба, където към този момент ни чакат. Хора разнообразни, възрастни и по-млади, всеки си има политически привързаности, в салона има и много роми, но всички са дружно, тъй като и всекидневието, и насладите, и болките им са общи. Не е като в огромния град. Първата работа на Васко, който държи клуба, е да се турят на масите дъхави печива и незабавно разбираш за какво осиковчанки се славят в Ботевградско като най-големите майсторки на баницата.
След близо три часа излизаме от клуба като от различен свят. Тази среща не наподобява на диалозите в други места, хората са открити, описват какво са създали за селото си, почтено си споделят и кривиците. Питат с интерес и за " огромната политика ", и за " продажната публицистика ", но все се връщат към селото си. Първото, което споделят, е, че нямат ромски проблем, от дълго време е решен, роми и българи тук отколе живеят дружно, няма обири, няма насилия. Така било стартирано от кмет на селото през 70-те години на ХХ в., той единствен в региона отказал да извърши напътствията на ОК на Българска комунистическа партия, които тогава били да се вършат изолирани гета за ромите. Раздал им земи да си построят и те къщи. Наказали го партийно, но ето, през днешния ден Осиковица е образец по какъв начин би трябвало да се взема решение " ромският проблем ". Тук, изключително възрастните, всеки ден се събират в клуба, ромите също са добре пристигнали. И идват наедно с другите. Няма такова друго село, хвалят се един през различен. Някои от ромите са родени тук, други са пришълци, само че едно и също споделят. Няма другаде такива хора, с такива сърца, в цялата Правешка община няма, признателни сме им, споделя си искрено Марко Петков. Той самият се хваща на работа при който има потребност - добър тенекеджия е. Съселяните му пък не могат да се нахвалят - ромите ни са положителни, работливи, къщите им светят. Сега се преселили едни ромски фамилии от гетото в прилежащото село - Осиковска Лъкавица, в миналото махала на Осиковица (десетки махали е имало селото). Или ще ги приобщим, или ще ни скапват работата, споделят осиковчани.
Тук в действителност всички живеят по един и същи метод - почтено и с труд. В една от циганските къщи, измазана в свежо керемидено, ни посреща ухилен дядо Пеко и ни води при баба Цона в приветлива стая на първия етаж. Тя незабавно го спешава: " Донеси на гостите от домашния кашкавал! " И ни разправя, че двамата й сина се оженили за българки, в този момент внуци я навестяват. Видяхме ги на фотографията - русокоси дечица. Но младите напущат селото, тюхка се Цона. В момента има проблем с крайници си, само че всеки ден върви в клуба. А в другия завършек на селото младите Митко и Мими (наричат себе си роми, не роми) си ремонтират къщата. А съседът им Васко - оня от клуба, ни вика: " Я вижте двора им, моят на нищо не наподобява пред техния. " Голям украсителен заек на тревата незабавно издава наличието на дете. Мъничкият Стефчо срамежливо се увърта край майка си, до момента в който Мими ни вари " едно кафе единствено ". Жалват се, че детето все клипчета на смарт телефона гледа. Двамата работят в завода за автомобилни филтри в Ботевград. На три смени. След нощна се прибираме в 7 сутринта, споделя Митко. Ама " баба и дядо оказват помощ ".
И с още нещо се хвалят всички: с кметицата си Бистра Георгиева - сърцата, усмихната, работлива, грижи се за селото. Втори мандат е кмет, подкрепена от Българска социалистическа партия. А и за спечелилия кмет на Правешката община - Румен Гунински от Българска социалистическа партия, в селото дали своят вот 72,7% от хората. Кой където срещне кметицата, до момента в който вървим из селото, стопира се с нея - я за проблем ще й каже, я просто няколко думи ще замени. Не мога да се окайвам, хората са положителни, имаме си Клуб на пенсионера, имаме си читалище, учебно заведение, детска градина направихме, църквата ремонтирахме, обаче би трябвало да се поддържат, споделя Бистра. А парите, както за всяко малко населено място, и тук не стигат. Опитваме с европрограми, само че желаят наетите да имат най-малко осми клас обучение, пък имам хора, стигнали единствено до отделенията, не мога да им дам работа, даже за чистачи, жалва се кметицата.
Да не си помислите, че сме в парадайса и си живеем като по мед масло, прибавят обаче хората. Най-много ги боли, че за 30 години и тук направеното в предходните времена е унищожено. В ТКЗС-то са се препитавали 100 индивида, в този момент работа в селото няма. Някои работят в оживелите в Ботевград фабрики, само че младите всеобщо бягат от селото, останали са единствено възрастните. От 4000 души даже след турско в този момент са останали има-няма 500. Мнозина са си пристигнали да живеят в родното място след пенсия, други са уседнали в Осиковица вечно, откакто са работили преди по окръга. " Кравите ни бяха със 7000 л годишна млечност, давахме 100 тона мляко. Имахме хилядни стада овце, в този момент няма нищо. За 30 години всичко унищожиха. Насила. Изклаха животните, удариха хората, унищожиха духа и вярата им, че ще живеят добре ", приказват един през различен осиковчани. Категорични са, че властниците са разединили и разединяват българите, насъскват ги един против различен, а с цел да ни има, би трябвало да сме обединени. Затова в селото политическите пристрастености са на назад във времето, нищо че в ОПО на Българска социалистическа партия са над 30 души. Гледаме да си оказваме помощ, споделя секретарят на организацията Петър Вътков. А Васко, напряко отсича: " Нямам думи, в случай че не са кметицата и общината, и клуб няма да съществува ".
Разказват ни, че откакто се закрило учебното заведение в Осиковска Лъкавица, децата се преместили тук - 102 са в този момент в учебното заведение, всичките до едно са ромчета. Но ги направляваме, в случай че някое не пристигна на учебно заведение, незабавно учителите отиват при родителите да видят за какво го няма, споделя Бистра. А дамите от учебното заведение и читалището ни подаряват диск - създали с учениците театрална режисура на " Българи от остаряло време ", децата я играли в дома-музей " Любен Каравелов " в Копривщица, имат си детска Театрална групировка " Шарен свят ".
Голям проблем си остава централният път край селото, не е общински, нямат право да дават общински пари за оправянето му, това е работа на държавната пътна организация. Но, въпреки да се води първокачествен, пътят е безстопанствен, от доста години не е ремонтиран, всевъзможни тъжби и молби да се вземат ограничения остават без отговор. А в случай че се затвори по някаква причина автомагистралата, автомобилният поток би трябвало отсам да минава. Напоследък и с винетките са натворени нелепости - с цел да отидат от една махала в друга да вземем за пример, осиковчани би трябвало да си купят винетки, тъй като единствено пътят от единия до другия завършек на селото е без винетка! Глупост висша - от една махала в друга с винетка!
Но измежду всекидневните грижи тук ненадейно ни изненадват същински " бисерчета ". В дребната си къщица Христо Дангов да вземем за пример, пенсионирал се и се върнал от София, има цялостен... музей. Хобито му е да извайва фигури от дърво - пародии, лица, църковни претекстове, животни. Така му и викат в селото - " музея на Дангов ". А пък ветеринарят, доктор Васил Ангелов, е необичаен българин, прави в гората неповторим естествен парк " Небесните пасбища " - за духовно събуждане, както споделя. Прави го в родово имение, чиято история се знае от 1682 година насам - кътове за нематериалност, за българска памет, за примирение и връзка с Бога и природата. Посещават го възпитаници, туристи, духовници, политици от страната и от целия свят. Но за неговото неповторимо дело в селото на духа - Осиковица, си коства да разкажем настрана.
След близо три часа излизаме от клуба като от различен свят. Тази среща не наподобява на диалозите в други места, хората са открити, описват какво са създали за селото си, почтено си споделят и кривиците. Питат с интерес и за " огромната политика ", и за " продажната публицистика ", но все се връщат към селото си. Първото, което споделят, е, че нямат ромски проблем, от дълго време е решен, роми и българи тук отколе живеят дружно, няма обири, няма насилия. Така било стартирано от кмет на селото през 70-те години на ХХ в., той единствен в региона отказал да извърши напътствията на ОК на Българска комунистическа партия, които тогава били да се вършат изолирани гета за ромите. Раздал им земи да си построят и те къщи. Наказали го партийно, но ето, през днешния ден Осиковица е образец по какъв начин би трябвало да се взема решение " ромският проблем ". Тук, изключително възрастните, всеки ден се събират в клуба, ромите също са добре пристигнали. И идват наедно с другите. Няма такова друго село, хвалят се един през различен. Някои от ромите са родени тук, други са пришълци, само че едно и също споделят. Няма другаде такива хора, с такива сърца, в цялата Правешка община няма, признателни сме им, споделя си искрено Марко Петков. Той самият се хваща на работа при който има потребност - добър тенекеджия е. Съселяните му пък не могат да се нахвалят - ромите ни са положителни, работливи, къщите им светят. Сега се преселили едни ромски фамилии от гетото в прилежащото село - Осиковска Лъкавица, в миналото махала на Осиковица (десетки махали е имало селото). Или ще ги приобщим, или ще ни скапват работата, споделят осиковчани.
Тук в действителност всички живеят по един и същи метод - почтено и с труд. В една от циганските къщи, измазана в свежо керемидено, ни посреща ухилен дядо Пеко и ни води при баба Цона в приветлива стая на първия етаж. Тя незабавно го спешава: " Донеси на гостите от домашния кашкавал! " И ни разправя, че двамата й сина се оженили за българки, в този момент внуци я навестяват. Видяхме ги на фотографията - русокоси дечица. Но младите напущат селото, тюхка се Цона. В момента има проблем с крайници си, само че всеки ден върви в клуба. А в другия завършек на селото младите Митко и Мими (наричат себе си роми, не роми) си ремонтират къщата. А съседът им Васко - оня от клуба, ни вика: " Я вижте двора им, моят на нищо не наподобява пред техния. " Голям украсителен заек на тревата незабавно издава наличието на дете. Мъничкият Стефчо срамежливо се увърта край майка си, до момента в който Мими ни вари " едно кафе единствено ". Жалват се, че детето все клипчета на смарт телефона гледа. Двамата работят в завода за автомобилни филтри в Ботевград. На три смени. След нощна се прибираме в 7 сутринта, споделя Митко. Ама " баба и дядо оказват помощ ".
И с още нещо се хвалят всички: с кметицата си Бистра Георгиева - сърцата, усмихната, работлива, грижи се за селото. Втори мандат е кмет, подкрепена от Българска социалистическа партия. А и за спечелилия кмет на Правешката община - Румен Гунински от Българска социалистическа партия, в селото дали своят вот 72,7% от хората. Кой където срещне кметицата, до момента в който вървим из селото, стопира се с нея - я за проблем ще й каже, я просто няколко думи ще замени. Не мога да се окайвам, хората са положителни, имаме си Клуб на пенсионера, имаме си читалище, учебно заведение, детска градина направихме, църквата ремонтирахме, обаче би трябвало да се поддържат, споделя Бистра. А парите, както за всяко малко населено място, и тук не стигат. Опитваме с европрограми, само че желаят наетите да имат най-малко осми клас обучение, пък имам хора, стигнали единствено до отделенията, не мога да им дам работа, даже за чистачи, жалва се кметицата.
Да не си помислите, че сме в парадайса и си живеем като по мед масло, прибавят обаче хората. Най-много ги боли, че за 30 години и тук направеното в предходните времена е унищожено. В ТКЗС-то са се препитавали 100 индивида, в този момент работа в селото няма. Някои работят в оживелите в Ботевград фабрики, само че младите всеобщо бягат от селото, останали са единствено възрастните. От 4000 души даже след турско в този момент са останали има-няма 500. Мнозина са си пристигнали да живеят в родното място след пенсия, други са уседнали в Осиковица вечно, откакто са работили преди по окръга. " Кравите ни бяха със 7000 л годишна млечност, давахме 100 тона мляко. Имахме хилядни стада овце, в този момент няма нищо. За 30 години всичко унищожиха. Насила. Изклаха животните, удариха хората, унищожиха духа и вярата им, че ще живеят добре ", приказват един през различен осиковчани. Категорични са, че властниците са разединили и разединяват българите, насъскват ги един против различен, а с цел да ни има, би трябвало да сме обединени. Затова в селото политическите пристрастености са на назад във времето, нищо че в ОПО на Българска социалистическа партия са над 30 души. Гледаме да си оказваме помощ, споделя секретарят на организацията Петър Вътков. А Васко, напряко отсича: " Нямам думи, в случай че не са кметицата и общината, и клуб няма да съществува ".
Разказват ни, че откакто се закрило учебното заведение в Осиковска Лъкавица, децата се преместили тук - 102 са в този момент в учебното заведение, всичките до едно са ромчета. Но ги направляваме, в случай че някое не пристигна на учебно заведение, незабавно учителите отиват при родителите да видят за какво го няма, споделя Бистра. А дамите от учебното заведение и читалището ни подаряват диск - създали с учениците театрална режисура на " Българи от остаряло време ", децата я играли в дома-музей " Любен Каравелов " в Копривщица, имат си детска Театрална групировка " Шарен свят ".
Голям проблем си остава централният път край селото, не е общински, нямат право да дават общински пари за оправянето му, това е работа на държавната пътна организация. Но, въпреки да се води първокачествен, пътят е безстопанствен, от доста години не е ремонтиран, всевъзможни тъжби и молби да се вземат ограничения остават без отговор. А в случай че се затвори по някаква причина автомагистралата, автомобилният поток би трябвало отсам да минава. Напоследък и с винетките са натворени нелепости - с цел да отидат от една махала в друга да вземем за пример, осиковчани би трябвало да си купят винетки, тъй като единствено пътят от единия до другия завършек на селото е без винетка! Глупост висша - от една махала в друга с винетка!
Но измежду всекидневните грижи тук ненадейно ни изненадват същински " бисерчета ". В дребната си къщица Христо Дангов да вземем за пример, пенсионирал се и се върнал от София, има цялостен... музей. Хобито му е да извайва фигури от дърво - пародии, лица, църковни претекстове, животни. Така му и викат в селото - " музея на Дангов ". А пък ветеринарят, доктор Васил Ангелов, е необичаен българин, прави в гората неповторим естествен парк " Небесните пасбища " - за духовно събуждане, както споделя. Прави го в родово имение, чиято история се знае от 1682 година насам - кътове за нематериалност, за българска памет, за примирение и връзка с Бога и природата. Посещават го възпитаници, туристи, духовници, политици от страната и от целия свят. Но за неговото неповторимо дело в селото на духа - Осиковица, си коства да разкажем настрана.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ