Фотографията като обяснение в любов към природата
Когато травъл фотографът Ерин Съливан се озовава в обстановката на карантина, не подозира по какъв начин след броени дни ще развихри въображението си, давайки нов живот на движимостите от. Тъй като пътуването стои в основата на нейната работа, Съливан признава, че не е било по никакъв начин елементарно да открие метод, по който по едно и също време да задоволи своя апетит за нови фрагменти, само че и да откликне на читателския интерес към нейния блог.
Така се появяват те – предметите от всекидневния живот, подредени в композиции, напомнящи или известни забележителности. И тъй като е невероятно човешки крайник да стъпи на тези „ места “, идва ред на дребните пластмасови фигурки, които като че ли съзерцават заобикалящата ги среда. Без заплаха от болест.
„ Когато карантината доближи и, започнах да се чудя по какъв начин да запазя своята креативност, като по едно и също време с това съчетая жаждата си да пътувам, въпреки и от рамките на дома. Хрумна ми да употребявам домашен предмети и храни, взех решение да сложа и човешки фигурки, с цел да придам чувство за мащабност. А концепциите не спираха да идват и по този начин сътворих цяла поредност “, споделя Ерин Съливан пред My Modern Met.
Първата сцена, която Съливан основава, се нарича Pillow Ice Caves и се състои от възглавници, калъфки и една двойка откриватели в кану. Оттогава поредицата на изобретателната фотографка пораства неимоверно доста. Особено впечатляващи са сетовете с хранителни артикули. В един от тях няколко купчини от палачинки основават илюзията за разходка измежду каньон. Друга сцена показва вековна гора от... броколи, където е попаднал и един дребен пластмасов.
Всеки пейзаж е плануван авансово, като подготовката нормално лишава сред 10 минути и час за подреждането на композицията и още един час за снимането на сцената. Време лишава и коригирането на осветлението, което постоянно би трябвало да е съвсем като това в действителната околна среда. „ Винаги желая да изясня сама за себе си каква сцена желая да снима. Дори нещо да не тръгне по проект, обичам и моментите, в които опитвам “, разказва още блогърката.
Така се появяват те – предметите от всекидневния живот, подредени в композиции, напомнящи или известни забележителности. И тъй като е невероятно човешки крайник да стъпи на тези „ места “, идва ред на дребните пластмасови фигурки, които като че ли съзерцават заобикалящата ги среда. Без заплаха от болест.
„ Когато карантината доближи и, започнах да се чудя по какъв начин да запазя своята креативност, като по едно и също време с това съчетая жаждата си да пътувам, въпреки и от рамките на дома. Хрумна ми да употребявам домашен предмети и храни, взех решение да сложа и човешки фигурки, с цел да придам чувство за мащабност. А концепциите не спираха да идват и по този начин сътворих цяла поредност “, споделя Ерин Съливан пред My Modern Met.
Първата сцена, която Съливан основава, се нарича Pillow Ice Caves и се състои от възглавници, калъфки и една двойка откриватели в кану. Оттогава поредицата на изобретателната фотографка пораства неимоверно доста. Особено впечатляващи са сетовете с хранителни артикули. В един от тях няколко купчини от палачинки основават илюзията за разходка измежду каньон. Друга сцена показва вековна гора от... броколи, където е попаднал и един дребен пластмасов.
Всеки пейзаж е плануван авансово, като подготовката нормално лишава сред 10 минути и час за подреждането на композицията и още един час за снимането на сцената. Време лишава и коригирането на осветлението, което постоянно би трябвало да е съвсем като това в действителната околна среда. „ Винаги желая да изясня сама за себе си каква сцена желая да снима. Дори нещо да не тръгне по проект, обичам и моментите, в които опитвам “, разказва още блогърката.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ