Когато Таня Браниган започва да търси следите и щетите на

Когато Таня Браниган стартира да търси следите и вредите на прословутата Културна гражданска война на Китай, не подозира какво тъкмо ще открие. Китайската комунистическа гражданска война идва с цена, която продължава да се заплаща. По думите на Лю Юн, цената за сходни произшествия би трябвало да се заплати, когато лъжите се изписват с мастило и прикриват каузи, опръскани в кръв, последната би трябвало да се разплати. Колкото по-дълго се забавя заплащането, толкоз по-сериозна рента се натрупа.

Днес в Китай е мъчно да се приказва за политическите репресии, в случай че търсите прилики сред Китайската гражданска война и Народния съд в България, може да прекарате много месеци в съпоставяне, само че крайният резултат в действителност е еднакъв – прекалено много кръв и прекалено много почтени жертви. Единствената разлика е в броя на жертвите, Китай въпреки всичко остава една от най-големите страни в света, когато се приказва за популация.

Докато политическия режим в Китай продължава да пази тайните или просто да не помни за жертвите на своята гражданска война, жителите остават със загатна за контузията, прокрадваща се през идващите десетилетия. Покрай колективизацията идва и груповата национална амнезия. Някои от участниците в китайската национална войска търсят възмездие за своята виновност и постоянно съжаляват за случилото се, само че те са единици. Жанг Хонгбинг е трябвало да се откаже от майка си, а по-късно да гледа нейната екзекуция.

Браниган е сюрпризирана от още един факт, мнозина не се срамят от това, което са създали или това, което се е случило, а от желанието им да приказват за онази изгубена епоха, в която хората се трансформират в зверове. Историите остават в областта на неофициалното, а контузиите не престават да се трансферират в идващото потомство. Революцията е табу даже в фамилиите на палачите и на потърпевшите.

Някои от писателите, които в миналото са желали да пишат по тази тематика, от дълго време са се отказали, Китай желае да погребе предишното си, само че то постоянно тегли към дъното, вместо към повърхността.

Една писателка, която отхвърля да показа името си, споделя по какъв начин помни единствено първите години от революцията. Причината е ясна, когато нейният татко умира през април, предходната година, неговото схващане е замръзнало точно в този интервал. Причината също е явна – по време на мъченията, мъжът е трябвало да стои безсънен в продължение на 17 дни, неговият мозък става безреден и стартира да помни единствено културната гражданска война. След това няма място за нови мемоари и нови страсти. Щетите се придвижват към идващото потомство. Ако в България има опит комунизмът да се опише като терористичен режим, то в Китай няма даже оферти.

Ю Янгжен споделя по какъв начин всички пазят тишината и оставят предишното да живее с тях, доста от приятелите пазят фамилните секрети и даже не желаят да приказват какъв брой тъкмо са били неверни, когато е пристигнала революцията. Гневът, болката, парализиращата контузия и комбинацията от кошмарите и страхът, че всичко това може да се повтори, те са съвършена инвестиция за гняв и доста неизплакани сълзи.

Западната медицина се е пробвала да помогне или най-малко да разреши спокоен сън на мнозина, които са израснали в този интервал, само че те постоянно нямат нужния резултат.

Китайските пациенти с меланхолия и други ментални болести в никакъв случай не понижава. Мнозина получават антидепресанти, лекувания в санаториуми, а олимпийската обиколка на кабинети и лекари в никакъв случай не свършва. От този опит за намеса идва и пристрастяването към медикаменти, мнозина просто желаят рецептата си.

Една от най-странните аномалии е, че децата, които идват в следстващото потомство, като че ли носят същото тегло. Те има същите болести, оплакват се от същата остра болежка и постоянно попадат в някаква необяснима заспалост. Понякога приказват за своите болки, само че депресията постоянно е победител.

Изненадата идва в най-неочаквани моменти. Някои студенти могат да блестят с високи оценки и ваксинирано схващане от предишното, само че други постоянно се отклоняват от пътя на естественото. Суисидните мисли в никакъв случай не ги напущат. А в случай че не се стремят да наранят себе си, стартират да си показват по какъв начин убиват други.

С първите появи на меланхолия, тъкмо подобен студент се озовава при психиатър, а по-късно живее с майка си, която да се грижи за него, до момента в който е на лекции. Няколко седмици по-късно излиза и диагнозата – тежка меланхолия. Психоанализата не постоянно е очаквала, че тъкмо това заболяване може да бъде наследствено, само че в Китай няма нищо невероятно.

Къде е връзката? Травмата се придвижва, без значение дали някой желае или не. Бащата, който в миналото е получил наследствената присъда, както се случва и до през днешния ден в Северна Корея. Той възпитава сина си по следния метод:

„ Спазвай отдалеченост, постоянно спри с вдигнат гард и не вярвай на никого. “

Това известие остава вечно, само че младежът в никакъв случай не знае за какво би трябвало да е по този начин. Въпросният родител е станал очевидец на убийството на личния си татко, освен това на същия площад, където доста други остават сираци. В идващия половин век, очевидецът на това закононарушение ще погребе всичката болежка, боязън и яд, само че няма да повярва, само че те се трансферират в идващото потомство. Сентенцията „ Греховете на бащите “ стартира да оживява, освен това в актуален Китай.

Някои фамилии отхвърлят да разясняват даже и вкъщи, без значение, че нещастието на един не е непозната за различен. Посланието към всички потърпевши фамилии е едно – забравете. Заболяването, както го разказва самата Браниган, е като ракова клетка – тя не старее, само че може да се развъжда.

Пред нея няма нито един човек, който желае да запише своето име. Няма и подобен, който да желае да се снима, множеството се записват в нейните архиви със фотоси. Единственият, който няма срещу да бъде записан с името си е доктор Янг. Той е един от психиатрите, които се пробват да излекуват страданието и не е самичък в тази борба. Пред журналистката признава, че е видял задоволително хора, които да изтезават други хора – странното е, че и двете страни вървят при него. Културната гражданска война ясно подсказва и главните проблеми – счупени хора основават още по-счупено потомство, само че този път няма изтезание, просто боязън от незнайното.

Първичният инстинкт не си потегля и елементарният китаец не стопира да мисли и има вяра, че е преследван или се намира на прага на идната гражданска война.

Д-р Янг не може да вини никого, жертвите не са избирани от обществения си статус, расата или традициите, които изповядват. Мнозина даже не знаят къде е била грешката им. Китайската власт отваря вратите на пъкъла и следи една от най-кървавите си жътви в личната си история, като че ли повтаря още веднъж цялата Боксова гражданска война.

След Втората Световна война, когато Япония е прогонена от територията на Китай, комунистите поемат властта и бързо стартират да леят кръв. Около 2 милиона души бягат в Тайланд, до момента в който другите са обречени. След края на следващия епизод на експанзия, жертвите и агресорите би трябвало да се научат да живеят едни с други. Това към този момент е сложната и съвсем невъзможната част.

Единственият белег, който вечно остава, е чувството, че всеки би трябвало да се опасява от непознати, само че още по-важното е, че би трябвало да се опасява повече от познатите лица. Доверието се заменя с съмнение, желанието със боязън, свободата с белезите от мъчения и контузии. Решението остава за идващото потомство, а неговите шансове за оцеляване, стават все по-страшни.