Северен македонец връща славата на България
Когато става дума за историческата принадлежност на Македония към българската царство през епохата на Средновековието, нормално се досещаме за славните времена на цар Самуил. Всъщност тези области влизат трайно в рамките на българската страна още при започване на ІХ в. А с известни шпации те са част и от Второто българско царство от края на ХІІ до края на ХІV в.
Македонските области са измежду първите, които братята Асен и Петър отвоюват след сполучливото въстание против византийската власт в Търновград от 1186 година Още през 1191-1195 година те постоянно нападат намиращите се под властта на ромеите македонски територии, като се спускат по долината на Струма. Вече при техния брат цар Калоян (1197-2007) тези земи са присъединени към царството и се ръководят от подвластния от него болярин Добромир Хриз, резидирал в мощната цитадела Просек на р. Вардар.
Много е значимо, че търновският държател чудесно е знаел за своите велики прародители, основали в миналото голямата Българска империя. В писмата си до папа Инокентий ІІІ той ги изброява с горделивост: „...Симеон, Петър и Самуил, прадеди мои, и на всички останали царе на българите... “. А в писмото си от 27 ноември 1202 година римският първосвещеник изцяло приема версията за връзката на рода на Асеневци с владетелите на Първото българско царство: „...Петър, Самуил и другите твои знатнопаметни предшественици.... “ За Инокентий ІІІ няма никакво подозрение, че Самуил е български цар и предтеча на цар Калоян!
Византийският историк Никита Хониат е безапелационен, че в 1205 година Вардарска Македония е българска, а царски наместник е боляринът Чъсмен, „ който бранел Просек и всички тамошни земи били под властта на Калоян ”. После в Македония ръководят царските братовчеди Алексий Слав и Стрез, влезнали в спор с узурпатора Борил незабавно след гибелта на Калоян в 1207 година При цар Иван Асен ІІ (1218-1241) България се разгръща на три морета и Македония е трайно в рамките на царството.
След гибелта на великия държател страната е ръководена от регентствата на малолетните синове от няколко му брака и е раздирана от интриги. През септември 1246 година подло е токсичен първият правоприемник Коломан І, а на престола се възкачва седем или осемгодишният Михаил ІІ Асен. Възползвайки се от слабостта на воденото от майка му Ирина регентство, страната е подло нападната от войските на никейския император Йоан ІІІ Дука Ватаци. Практически без опозиция са отнети множеството завоювани в предходните десетилетия земи в Беломорието и Родопите. Окрилен от постигнатия леко триумф, василевсът завладява Мелник, а след него голям брой градове във Вардарска Македония – Стоби, Скопие, Просек, Велес, Прилеп.
Първата работа на възмъжалия Михаил ІІ Асен е да отвоюва изгубените си земи. През 1254 година българската войска настава в Егейска и Вардарска Македония. Историкът Георги Акрополит написа, че „...голямата част от западните области били обитаеми с българи, които доста от дълго време се отделили от ромеите. ” А българското отвоюване на тези територии прелестно се илюстрира от известния портрет на цар Михаил ІІ Асен в църквата „ Св. Архангели ” в Костур (дн. Кастория).
Ако за предходните владетели роднинските връзки с Македония не са потвърдени твърдо, то във втората половина на ХІІІ в. Българското царство се ръководи от човек, който сигурно произлиза оттова. В 1256 година Михаил ІІ Асен също е погубен след скрит план и страната още веднъж е обхваната от междуособици. Тогава на сцената се появява Константин Тих, който бил изтъкнат и почитан придворен от Скопие. От данните на хрониста Никифор Григора излиза наяве, че татко му бил българин. Името му евентуално е кратко от Тихомир, Тихослав или Тихота. Видният чешки академик Константин Иречек изрича забавната догадка, че с името Тихомир наричали много от българските първенци на Скопската област още при започване на ХІІІ в. като упоменатият към 1200 година архонт Йоан Тихомир. Някои учени считат, че в края на ръководството на Михаил ІІ Асен тази област е самостоятелна и се намирала под ръководството на Константин Тих.
Скопският болярин бил с доста висок престиж в българската столица Търновград. „ В България имаше тогава – споделя Никифор Григора, - един прочут човек на име Константин, по название Тих, който беше надалеч пред останалите по умствени благоприятни условия и издръжливост на тялото. ” Ето за какво българските боляри минават на негова страна, прибавя Георги Пахимер.
Цар Константин Тих се възкачва на трона през 1257 година и ръководи цели две десетилетия до злополучната за него 1277 година, когато е погубен при протеста на Ивайло. Доскоро този държател бе считан за много неопределен, само че към този момент е потвърдено, че той съумява да възпре упоритостите на агресивното Унгарско кралство от запад и да нанесе решителни удари върху Византийската империя. Особено огромна е неговата победа над ромеите като главнокомандващ на обединените българо-татарски войски, които през 1265 година разгромяват византийците и за малко не пленяват император Михаил VІІІ Палеолог.
Вследствие на тази победа Българското царство си връща обилни територии, в това число още веднъж изгубената в края на ръководството на цар Михаил ІІ Асен Вардарска Македония. Цар Константин Тих влиза триумфално в родния си град Скопие и това се вижда от един извънредно значим исторически документ.
Става дума за така наречен Виргинска грамота, с която владетелят подарява на един манастир в Скопие обширни земи в Скопската и Положката област (днешния регион на Тетово и Гостивар). От документа се схваща, че царят персонално е посетил тези региони и е наредил да бъде написан документа. В оригинала този откъс звучи по този начин: „...Когато слезе царство ми в Долната земя ”. Тогава заварил манастира „ Св. Георги Бързи ” в Скопие безстопанствен, срещнал се персонално с игумена Варлаам, удостоверил старите привилегии и дарения, и добавил нови към тях.
Тук е най-важно понятието „ Долна земя ”, както явно през Средновековието наричали в Търновград македонските области. За да стигне до Скопие, царят „ слязъл ” и това демонстрира посоката на придвижване от север на юг. Явно тези региони са възприемани като неразривна част от царството и са били известни като „ Долната земя ”.
Но най-интересно е, че това разбиране се резервира по време на цялото турско иго и се появява чак през Възраждането в ХІХ в. Един от най-видните просветители в македонските области е роденият в Тетово Кирил Пейчинович. В 1816 година като свещеник на значимия Марков манастир край Скопие той издава в Будапеща книгата „ Огледало ”. На първата страница създателят отбелязва, че я написа на „ препростейши и некнижен български език от Долна Мизия ”. С понятието „ Мизия ” византийските историци от ХІІІ-ХІV в., а и от по-късно време, постоянно отбелязват България. Очевидно това се резервира и през идващите епохи, когато жителите на Македония не престават да се усещат неразделна част от българския народ.
Цар Константин на всички места отбелязва гордо, че е „ цар и самовластник на българите ”. Това виждаме върху монетите и печатите му. А негов е най-хубавият непокътнат български царски портрет в фамозната стенописна комбинация от Боянската черква (1259 г.). Там скопският болярин е изобразен като български цар дружно със брачната половинка си Ирина и правилния севастократор Калоян с жена му Десислава.
Възстановената цитадела в Скопие
През ХІV в. българските царе не престават да се борят за македонските области в тежка борба с Византия и с укрепналата сръбска страна. Амбициозният Михаил ІІІ Шишман е на прага да позволи този проблем, само че злополучно губи борбата със сръбския крал Стефан Дечански на 24 юли 1330 година край Велбъжд (дн. Кюстендил). Малко по-късно османското настъпление поробва за цели епохи всички балкански нации.
Македонските области са измежду първите, които братята Асен и Петър отвоюват след сполучливото въстание против византийската власт в Търновград от 1186 година Още през 1191-1195 година те постоянно нападат намиращите се под властта на ромеите македонски територии, като се спускат по долината на Струма. Вече при техния брат цар Калоян (1197-2007) тези земи са присъединени към царството и се ръководят от подвластния от него болярин Добромир Хриз, резидирал в мощната цитадела Просек на р. Вардар. Много е значимо, че търновският държател чудесно е знаел за своите велики прародители, основали в миналото голямата Българска империя. В писмата си до папа Инокентий ІІІ той ги изброява с горделивост: „...Симеон, Петър и Самуил, прадеди мои, и на всички останали царе на българите... “. А в писмото си от 27 ноември 1202 година римският първосвещеник изцяло приема версията за връзката на рода на Асеневци с владетелите на Първото българско царство: „...Петър, Самуил и другите твои знатнопаметни предшественици.... “ За Инокентий ІІІ няма никакво подозрение, че Самуил е български цар и предтеча на цар Калоян!
Византийският историк Никита Хониат е безапелационен, че в 1205 година Вардарска Македония е българска, а царски наместник е боляринът Чъсмен, „ който бранел Просек и всички тамошни земи били под властта на Калоян ”. После в Македония ръководят царските братовчеди Алексий Слав и Стрез, влезнали в спор с узурпатора Борил незабавно след гибелта на Калоян в 1207 година При цар Иван Асен ІІ (1218-1241) България се разгръща на три морета и Македония е трайно в рамките на царството.
След гибелта на великия държател страната е ръководена от регентствата на малолетните синове от няколко му брака и е раздирана от интриги. През септември 1246 година подло е токсичен първият правоприемник Коломан І, а на престола се възкачва седем или осемгодишният Михаил ІІ Асен. Възползвайки се от слабостта на воденото от майка му Ирина регентство, страната е подло нападната от войските на никейския император Йоан ІІІ Дука Ватаци. Практически без опозиция са отнети множеството завоювани в предходните десетилетия земи в Беломорието и Родопите. Окрилен от постигнатия леко триумф, василевсът завладява Мелник, а след него голям брой градове във Вардарска Македония – Стоби, Скопие, Просек, Велес, Прилеп.
Първата работа на възмъжалия Михаил ІІ Асен е да отвоюва изгубените си земи. През 1254 година българската войска настава в Егейска и Вардарска Македония. Историкът Георги Акрополит написа, че „...голямата част от западните области били обитаеми с българи, които доста от дълго време се отделили от ромеите. ” А българското отвоюване на тези територии прелестно се илюстрира от известния портрет на цар Михаил ІІ Асен в църквата „ Св. Архангели ” в Костур (дн. Кастория).
Ако за предходните владетели роднинските връзки с Македония не са потвърдени твърдо, то във втората половина на ХІІІ в. Българското царство се ръководи от човек, който сигурно произлиза оттова. В 1256 година Михаил ІІ Асен също е погубен след скрит план и страната още веднъж е обхваната от междуособици. Тогава на сцената се появява Константин Тих, който бил изтъкнат и почитан придворен от Скопие. От данните на хрониста Никифор Григора излиза наяве, че татко му бил българин. Името му евентуално е кратко от Тихомир, Тихослав или Тихота. Видният чешки академик Константин Иречек изрича забавната догадка, че с името Тихомир наричали много от българските първенци на Скопската област още при започване на ХІІІ в. като упоменатият към 1200 година архонт Йоан Тихомир. Някои учени считат, че в края на ръководството на Михаил ІІ Асен тази област е самостоятелна и се намирала под ръководството на Константин Тих.
Скопският болярин бил с доста висок престиж в българската столица Търновград. „ В България имаше тогава – споделя Никифор Григора, - един прочут човек на име Константин, по название Тих, който беше надалеч пред останалите по умствени благоприятни условия и издръжливост на тялото. ” Ето за какво българските боляри минават на негова страна, прибавя Георги Пахимер.
Цар Константин Тих се възкачва на трона през 1257 година и ръководи цели две десетилетия до злополучната за него 1277 година, когато е погубен при протеста на Ивайло. Доскоро този държател бе считан за много неопределен, само че към този момент е потвърдено, че той съумява да възпре упоритостите на агресивното Унгарско кралство от запад и да нанесе решителни удари върху Византийската империя. Особено огромна е неговата победа над ромеите като главнокомандващ на обединените българо-татарски войски, които през 1265 година разгромяват византийците и за малко не пленяват император Михаил VІІІ Палеолог.
Вследствие на тази победа Българското царство си връща обилни територии, в това число още веднъж изгубената в края на ръководството на цар Михаил ІІ Асен Вардарска Македония. Цар Константин Тих влиза триумфално в родния си град Скопие и това се вижда от един извънредно значим исторически документ.
Става дума за така наречен Виргинска грамота, с която владетелят подарява на един манастир в Скопие обширни земи в Скопската и Положката област (днешния регион на Тетово и Гостивар). От документа се схваща, че царят персонално е посетил тези региони и е наредил да бъде написан документа. В оригинала този откъс звучи по този начин: „...Когато слезе царство ми в Долната земя ”. Тогава заварил манастира „ Св. Георги Бързи ” в Скопие безстопанствен, срещнал се персонално с игумена Варлаам, удостоверил старите привилегии и дарения, и добавил нови към тях.
Тук е най-важно понятието „ Долна земя ”, както явно през Средновековието наричали в Търновград македонските области. За да стигне до Скопие, царят „ слязъл ” и това демонстрира посоката на придвижване от север на юг. Явно тези региони са възприемани като неразривна част от царството и са били известни като „ Долната земя ”.
Но най-интересно е, че това разбиране се резервира по време на цялото турско иго и се появява чак през Възраждането в ХІХ в. Един от най-видните просветители в македонските области е роденият в Тетово Кирил Пейчинович. В 1816 година като свещеник на значимия Марков манастир край Скопие той издава в Будапеща книгата „ Огледало ”. На първата страница създателят отбелязва, че я написа на „ препростейши и некнижен български език от Долна Мизия ”. С понятието „ Мизия ” византийските историци от ХІІІ-ХІV в., а и от по-късно време, постоянно отбелязват България. Очевидно това се резервира и през идващите епохи, когато жителите на Македония не престават да се усещат неразделна част от българския народ.
Цар Константин на всички места отбелязва гордо, че е „ цар и самовластник на българите ”. Това виждаме върху монетите и печатите му. А негов е най-хубавият непокътнат български царски портрет в фамозната стенописна комбинация от Боянската черква (1259 г.). Там скопският болярин е изобразен като български цар дружно със брачната половинка си Ирина и правилния севастократор Калоян с жена му Десислава.
Възстановената цитадела в Скопие
През ХІV в. българските царе не престават да се борят за македонските области в тежка борба с Византия и с укрепналата сръбска страна. Амбициозният Михаил ІІІ Шишман е на прага да позволи този проблем, само че злополучно губи борбата със сръбския крал Стефан Дечански на 24 юли 1330 година край Велбъжд (дн. Кюстендил). Малко по-късно османското настъпление поробва за цели епохи всички балкански нации.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ