Когато няма нищо на пътя на майчината любов, за детето

„ Когато няма нищо на пътя на майчината обич, за детето има последствия “, споделя детският психолог Анет Маринова, чийто кабинет се намира в 23-то столично учебно заведение „ Фредерик Жолио-Кюри ”. „ Никога няма да бъде задоволително това, което демонстрира камерата, постоянно ще търсим нещо оттатък очевидното “, изяснява още тя.

 Как гледате на концепцията да има 24-часово наблюдаване на образователния развой в яслите и детските градини? Добра концепция ли е?

 Когато този проблем се показва в медиите, на него може да се гледа едностранно. Например във връзка с митинга на родителите, който се провежда тези дни, за слагане на камери в яслите и детските градини – родителите могат да изкажат своите терзания предвид на записите, които изтекоха в общественото пространство и издадоха какво може да се случи на едно дете. Това не значи, че се случва всеки ден и на всяко дете. Но записите оживяват и сбъдват най-големите наставнически страхове. У нас споделяме: „ Да не ти се случва това, което мисли, че ти се случва майка ти ”. Така страховете разсънват ужаса на майката.

 Детето пораства и естественият му път е да се отдели от майката, с цел да може да действа един ден като независим човек. Когато приказвам за отделянето, нямам поради единствено физическото измерение на порастването, а психологичното обособяване от зависимостта си от възрастните. Тревогата на майката и при първия, и при втория тип обособяване е неизбежна и участва в живота на детето. Ето това ще придвижи камерата в яслите. Това, от което майката има потребност, е доверие, обвързвано с тръгването на детето на едно място, където тя няма да участва.

 Камерата не може да бъде участник, който да основава доверие, тъй като тя е бездушна, а е бездушна, тъй като няма език, който да обгръща и придава смисъл. С слагането на камерите майката ще продължи да бъде там и това е тоталното й наличие. От позиция на детето обаче то остава закачено за нея, което няма да разреши отделянето му като независимо създание. Защото при дребните деца приказваме за психологична слятост на детето с майката. Има потребност другите членове на фамилията да подкрепят майката да разреши това обособяване. Бащата извършва тъкмо тази функционалност, която дава друга вероятност и различен взор към детето. Този взор е значимо да не бъде сменен от „ окото ” на камерата – точно тъй като то не е взор, не придава смисъл и не връща към детето нещо посредством езика, което има стойност за него като създание, което изпитва усеща. Един трети витален участник би оказал помощ на естественото обособяване и порастване на детето. В случая помощник-възпитателите и другите възрастни в яслата извършват тъкмо тази задача.

 Не е ли малко подправен обликът на света, който майката показва пред детето, с тази тотална грижа и наблюдаване – той не е толкоз нежен? Ние имаме доста обществени функции и тази на нечие дете е единствено една от тях.

 Грижите на майката са безгранични и не могат да бъдат подправени. Затова приказваме за „ майчина обич “ като най-чиста форма на обич. Тя има измерението на тоталната обич. Когато няма нищо, което да основава отдалеченост сред майката и детето, да построи загради, тогава любовта е всепроникваща в детето и то няма да може да усети себе си като настрана и друго от майката и от другите. Когато няма нищо на пътя на майчината обич, това за детето има последствия. Детето постоянно ще зависи от другите. От страна на яслите е значимо да кажем, че там преобладаваща е грижата за тялото – детето да бъде нахранено, подсушено, чисто. В яслите има помощник-възпитатели и здравна сестра. Участието на психолог ще способства да се подходи и към различен тип потребности на детето и да се развие отношение към цялото дете и цялостната му персона.

 Камерите ще подсилят ли този развой или ще го забавят?

 Камерите ще накарат хората и от двете страни на „ окото ” да бъдат напрегнат. Подозрението е неизбежно да се ускорява, по този начин паниката няма да може да бъде запълнена. Никога това, което демонстрира камерата, няма да бъде задоволително и ще се търси повече, някой различен неосветен ъгъл, някой недовидян жест и така нататък Винаги ще се търси нещо оттатък очевидното, тъй като доверието в другия, който идва на мястото на родителя, подкопано един път, разклаща възприятието за сигурност. Това, което построява възприятие за сигурност, е срещата, която постоянно минава през езика и общуването.

 По-големите деца по какъв начин биха възприели съществуването на камери. На 4–5 години те към този момент водят по-пълноценна връзка – описват, задават въпроси?

 Представете си по какъв начин би изглеждала обстановката, когато родителят взема по-голямото си дете от градината и то бива посрещнато с думите: дали всичко е било наред, или се е случило нещо неприятно през днешния ден? В детската градина би трябвало да се обезпечи опция и среда за диалог с родителите. Къде е през днешния ден това пространство, където могат да се задават въпроси, споделят компликации, да се беседва за нещо, което детето прави или споделя или което възрастните са следили и ги тревожи?

 Детето се пуска да прекоси входната врата и от там нататък връзката прекъсва. Важно е детето да вижда и чува, че значимите за него възрастни си приказват. Детската градина е естествена среда за детето, тя има социализираща задача, тъй като там то научава за себе си, за другите и за света на огромните нещо ново. Семейството и детската градина имат обща функционалност да оказват помощ за отделянето на детето в построяването на автономия, само че и на съгласуваност с другите в дребните си общества. Сътрудничеството сред тях е значимо за сполучливото развиване на детето и технологиите не могат да го основат, да го създадат по човешки компактно или да го заместят.

 А по какъв начин би трябвало да бъде проведен този развой?

 Има практики у нас на обособени детски градини, има пилотни планове, където се построява среда за грижи към детето, които не са загрижени единствено за физическото му здраве. Това става посредством включването на разнообразни помагащи експерти – логопед, психолог, което дава опция за мултидисциплинарен метод и индивидуализиране на грижите. Грижата за детето обаче се опосредства от взаимовръзката и съдействието със фамилията. Колкото по-малко е детето, толкоз повече срещите и връзката с родителите са от значително значение за положителното му развиване. С включването на други експерти този развой уголемява опциите за връзка с родителите, тъй че те да бъдат подкрепени. В тази посока детската градина е в позиция да се интересува и ангажира с компликациите на родителите. Защото няма учебно заведение за родители, само че с цел да бъдеш преподавател, психолог или различен детски експерт, се обучаваш и следва да заемеш мястото си на престиж в грижите за деца. Това не става единствено с механизми, разпореждания и написания, а с разговор, професионализъм и време за него.

 Сигурността ни ограби малко, въпреки че тя е значима. Ние оставаме оттатък защитата в съответната ясла или детска градина. Как да балансираме сигурността и общуването сред родители и учители?

 Не би трябвало това другарство да се трансформира в доклад на учителя пред родителя. Или в потвърждение на оценка от вида „ добре сте се справили като родители с възпитанието “ или „ въобще не сте възпитали детето си ” или „ детето ви е капризно ”. Както и да бъде отвърнато от родителя с рецензия и подозрение. Просто през днешния ден това не е задоволително, тъй като освен родителите са тези, които взимат решенията за детето си. Говоря за поддръжката към родителите в интервала на акомодация при потегляне на ясли или детска градина. Тревогата за родителите в този миг е естествена и тя се трансформира в паника у самото дете.

 Хората от моето потомство нямаха избор в тръгването на детска градина, в смисъл че не ни се е налагало нашите родители да вършат подобен. Ние обаче не можем директно да приказваме за последствията от това. Но през днешния ден, като клиницист, аз виждам усложненията на младите родители точно с слагането на граници и въпроса за психологичната взаимозависимост на детето. Това значи, че през поколенията се препредава минал опит, обвързван точно с компликация на независимото действие.

 Има ли техники или подходи, които биха помогнали на майката да пребори паниката и да поддържа връзка с детето, без да му я предава?

 Партньорът на майката е този, който извършва бащината функционалност. После идват яслите и детската градина, които могат да заемат също мястото на някой трети, с цел да може връзките да бъдат разрастващи и укрепващи личността на детето. Камерите смущават тази задача. Те някак отстраняват от сцената на човешките връзки третия участник. По един метод те специализират обстановката, тъй като мястото става оборудвано с техника. Тоталното следене през монитора обаче не е единствено за учителя, даже назад, по едни абсурден метод следенето е за детето, то е което е следено от двама или трима възрастни, които безусловно виждат всичко. Поставете се на мястото на детето, което по хипотеза има вяра, че родителите му виждат всичко, което прави. Такова дете, вместо да приказва, работи. Едно дете демонстрира пред камерата, че е схванало, че е момче, като смъква гащите си. За учебното заведение обаче това дете има отклонения. Ето това са последствия, когато се подминава езика.

 Дали сходно тотално наблюдаване може да докара до следващ отлив от системата?

 Много преди да пристигна концепцията за камерите, ние приказваме за отлив на учители, през днешния ден към този момент можем да приказваме и за понижаване на психолозите в системата. От малко над 1000 през предходната година тази година психолозите и педагогическите съветници са към 800.

 Защо си потеглят?

 Защото всеки участник е подложен в неспособност да бъде подсилен, когато му е мъчно. Няма кой да ви вкара и да ви съпровожда в системата, когато сте млад преподавател или експерт да вземем за пример. Трябва да се обърне внимание и на подготовката, с която излизат студентите от университетите. Цялото отношение към детето у нас минава през педагогиката, която към момента мери детето в морално-педагогически проект. Дали си ленив или трудолюбив, дали си малоумен или интелигентен, дали си учтив или неприятен. Идеята за развиване на детето, което се образува през връзките с възрастните, които детето среща в учебно заведение, в света на връстниците и другите деца, в който има усеща на ревнивост, съревнование, злоба, другарства. Животът на детето в детската градина и учебното заведение поставя отпечатък върху учебното заведение на живота, в зрелите му години. Това значи повече внимание към деянията на децата, ангажиране с техните компликации, поддръжка за ползите им и схващане на аргументите, които движат човешката природа и връзките, преди хората да движат техниката.

 Манталитетно ли не сме дорасли още, с цел да променим тези настройки?

 Имаме история зад тила си като общество, обвързвана с просвета, която не се интересуваше по какъв начин се справяш с компликациите си в живота. Моето потомство израсна с тази просвета. В учебното заведение ми учителите ни гледаха дали родителите са членове на партията и разясниха. Това не ни разделяше в класа, само че създаваше у мен възприятие за мистериозна значимост, в случай че са. Можех да не знам или да не съм научила по предмета, само че имах шестици. Създава чувство за връзка сред нещата. И в този момент има същото по други и разнообразни аргументи. Родителите и фамилията участват по един или различен метод в учебно заведение.

 Защо набъбна експанзията измежду децата? Или и преди я е имало, само че не сме я показвали? Какво е вашето пояснение като психолог за саморазправата сред деца?

 Агресията е част от човешката ни природа. В този смисъл точно тази социализация, за която приказвах, способства ние да се научим да управляваме паниките, терзанията, гнева си. Ние не сме съвършени и по тази причина не е задоволително да приказваме за положително образование. Дори добре възпитаният човек изпитва възприятие на яд и има своите моменти на рецесии. Смятам, че има абдикиране на възрастните като медиатори на децата. Глобалният свят е изпълнен с изкушения и благоприятни условия да си доставиш наслаждение. На нас възрастните ни е мъчно да намерим своето място. Авторитетът ни е оскърбен, тъй като през днешния ден не ние сме носители на знанието. Много е скъпо да можем да слушаме децата и да можем да им връщаме каквото чуваме от тях. Това е неоценима помощ, тъй като по този начин те могат да научат нещо за себе и да развият своя усет към живота. Изобилието от информация заличава границите сред достоверното, същинското, стойностното и подправеното, сходното. Ето това е нашата роля – да им помогнем да схванат какво харесват. Така можем да запазим човешкото в себе си и да управляваме разрушителните си сили. Ученик, който идва при мен да си приказваме, тъй като има проблеми в учебно заведение, вижда тънка брошура. „ Какво е това? ” – пита ме. „ Поезия ” – давам отговор му. „ Аз одобрявам лирика ” – ми отвръща. „ Не знаех, че харесваш лирика? ” „ Не си ме питала. Мога ли да я взема? ”

Инфо: www.glasove.com