Мутрите - красивото лице на България
Когато ми е тъжно – виждам да го ударя на смях.
Работил съм съвсем от дете като основател на смях. Знаете ли какво е това? Това е тежка работа – като миньорската. От нея също се хваща силикоза, само че на душата. Когато доста насилваш възприятието си за комизъм, непрестанно го доиш и правиш калъпи кашкавал от млякото му – от смеха, най-после ставаш много печален човек и когато те погледнат, споделят си: Ама че печален човек. И ъглите на устата му висят, той несъмнено не се е смял в никакъв случай.
А това, че си разсмивал милиони, няма и по какъв начин да се знае, тъй като смехът си отива, той е ария, чута инцидентно в пролетна заран и забравена. От филмите на Чарли Чаплин (които са най-вече светли и красиви драми, а не комедии) помня хлапето, тоя дребен и трогателен Джеки Куган, който плаче с протегнати ръчички към своя избавител Чарли (филма " Хлапето " ).
Помня и сляпото момиче, към този момент прогледнало и живеещо благополучен живот, да разпознава по ръката своя покровител Чарли. Който се разплаква ( " Светлините на града " ). А от " Светлините на рампата " – може би най-хубавият филм на Чарли Чаплин – помня най-силно и с неспокойствие тия фрагменти, в които остарелият Калверо пада в барабана и макар болката и страха от спиращото сърце споделя няколко думи на публиката.
Смехът стои там някъде като сладостен декор, като бълбукащ шадраван на назад във времето. Но смешното е толкоз тънко, че не се съхранява в паметта в пламенен тип. Стои там като запалим материал, само че би трябвало кислородът на сегашния миг, както и искрата на блестящото духовитост, с цел да възпламенят материала на смешното и да се роди пламъкът-смях.
Така по този начин. Разбърборих се. Наистина смехът е велико нещо. В края на деветдесетте се пробвах да реализира самочувствие на хуморист. Щеше ми се това, с което си изкарвам прехраната, да бъде също и извор на моето самочувствие. И дори – на моята горделивост. А беше време, в което хуморът към този момент не беше институционализиран инструмент на властта, употребен за намаляване на публичното напрежение и за веселба на диктаторите. Трудно беше тъкмо с хумора и тъкмо тогава да имаш самочувствие.
Понякога чаках на опашка за възнаграждения в компания. А тя беше... Боже, каква компания! Станислав Стратиев, Дончо Цончев, Радой Ралин, Янко Станоев, Петър Софрониев или брат му Йордан Попов.
Беше ми смешно. Че такива колоси стоят и безропотно чакат да вземат стотина лв. хонорар. И дори като напълно елементарни хора роптаят.
А в действителност... за касиерката, за шефа на вестника, поглеждащ през прозореца опашката, за секретарките от редакциите, разнасящи безбройни редки кафенца напред-назад, за инцидентните гости – те си и бяха най-обикновени хора!
Само аз и шепа други отдадени знаехме, че това са секрети колоси и магьосници на езика. Защото бяхме чели техните неща и бяхме се смели с екстаз, а ги познавахме и по лице, пък се бяхме и ръкували нееднократно с тях.
Човек цени, когато познава. За диваците от Папуа Нова Гвинея Леонардо да Винчи би бил просто следващия жилест и безвкусен бял, който става за готвено, само че не и за скара. За българския настоящ олигофрен велики са Левски и Динко ловеца на мигранти, само че не и някакъв си публицист, основател на лукс за мозъка!
Смешно е да живееш с чувството за недоумение. Давам си сметка, че това е карало мнозина умни мъже – от Славейков и неговото „ Не сме народ, а мърша ” до Иво Христов и неговите 80% дебили – да грубиянстват и да наскърбяват народа си. Чувството за липса на схващане. Гласовете в пустиня.
Понякога опашката за възнаграждения се виеше чак до улицата пред постройката на вестника, за който пишех. Големите писатели потропваха с крайници, преместваха тежестта си от един крайник на различен, въздишаха, поглеждаха часовниците си и отново въздишаха. Понякога опашката препречваше уличката. Случваше се понякога някоя огромна, черна и заплашителна кола да спре. За да се размести опашката, та да и направи опашката път.
Старите, огромни писатели, основатели на смях мръщеха вежди, разстъпваха се. От колата ги гледаше през тъмните прозорци и през тъмните очила постоянно нечовешкото лице на някой троглодит. Мутра с цялата безочливост на света, с цялата нелепост на света, с цялата безпросветност и неучтивост на света – събрани в една точка, някъде към носа, и ориентирани като револвер – на открито. Към лицата на тъжните основатели на смях.
Всъщност това човекоподобно – давам си сметка в този момент – е било просто момче на същата възраст като мен тогава. Но има ли възраст дивашката безочливост? Не се усещах застрашен тогава. По скоро – разгневен. И тогава знаех, че щом разположението на силите в тая борба – а това беше (и е!) борба – е такова... значи изходът е явен. И той е безапелационна победа на изродите над фините хора.
Двайсет години по-късно – макар тъгата, натрупала се у мен поради прекомерно многото смях, аз виждам, че борбата продължава.
Но не тъй като не е изгубена. Тя е изгубена от дълго време. От това потомство от фини, смислени и положителни хора. И е извоювана от грубияните с черните джипове, с черните очила, надули чалгата на Слави Трифонов и загрозяващи света с дебелите си мутри.
Но се раждат и нови генерации, в случай че не сте забелязали. И част от новите хора желаят – кой знае за какво – да живеят изтънчен, логичен, величествен живот!
Ако ви кажат, че младите са цялостни идиоти, които се интересуват единствено от айфоните си – не вярвайте. Аз съм обиколил страната 100 пъти и съм общувал с десетки хиляди. Познавам стотици и хиляди младежи, които четат Достоевски и Стефан Цвайг, до момента в който слушат Бетовен и Лист.
Всяко ново потомство ражда своя тънък плод. Въпросът е кои прасета ще го изядат.
Мисля си още веднъж за тая трагична българска диспропорционалност – опашката за възнаграждения и черната кола на мутрата, чакаща писателите да ѝ сторят път. И някак си ми замязва на тая, нарисуваната от Бешков. Бай Ганьо убива създателя си. Смешно е. А ние го удряме на смях постоянно когато е ужасно.
Работил съм съвсем от дете като основател на смях. Знаете ли какво е това? Това е тежка работа – като миньорската. От нея също се хваща силикоза, само че на душата. Когато доста насилваш възприятието си за комизъм, непрестанно го доиш и правиш калъпи кашкавал от млякото му – от смеха, най-после ставаш много печален човек и когато те погледнат, споделят си: Ама че печален човек. И ъглите на устата му висят, той несъмнено не се е смял в никакъв случай.
А това, че си разсмивал милиони, няма и по какъв начин да се знае, тъй като смехът си отива, той е ария, чута инцидентно в пролетна заран и забравена. От филмите на Чарли Чаплин (които са най-вече светли и красиви драми, а не комедии) помня хлапето, тоя дребен и трогателен Джеки Куган, който плаче с протегнати ръчички към своя избавител Чарли (филма " Хлапето " ).
Помня и сляпото момиче, към този момент прогледнало и живеещо благополучен живот, да разпознава по ръката своя покровител Чарли. Който се разплаква ( " Светлините на града " ). А от " Светлините на рампата " – може би най-хубавият филм на Чарли Чаплин – помня най-силно и с неспокойствие тия фрагменти, в които остарелият Калверо пада в барабана и макар болката и страха от спиращото сърце споделя няколко думи на публиката.
Смехът стои там някъде като сладостен декор, като бълбукащ шадраван на назад във времето. Но смешното е толкоз тънко, че не се съхранява в паметта в пламенен тип. Стои там като запалим материал, само че би трябвало кислородът на сегашния миг, както и искрата на блестящото духовитост, с цел да възпламенят материала на смешното и да се роди пламъкът-смях.
Така по този начин. Разбърборих се. Наистина смехът е велико нещо. В края на деветдесетте се пробвах да реализира самочувствие на хуморист. Щеше ми се това, с което си изкарвам прехраната, да бъде също и извор на моето самочувствие. И дори – на моята горделивост. А беше време, в което хуморът към този момент не беше институционализиран инструмент на властта, употребен за намаляване на публичното напрежение и за веселба на диктаторите. Трудно беше тъкмо с хумора и тъкмо тогава да имаш самочувствие.
Понякога чаках на опашка за възнаграждения в компания. А тя беше... Боже, каква компания! Станислав Стратиев, Дончо Цончев, Радой Ралин, Янко Станоев, Петър Софрониев или брат му Йордан Попов.
Беше ми смешно. Че такива колоси стоят и безропотно чакат да вземат стотина лв. хонорар. И дори като напълно елементарни хора роптаят.
А в действителност... за касиерката, за шефа на вестника, поглеждащ през прозореца опашката, за секретарките от редакциите, разнасящи безбройни редки кафенца напред-назад, за инцидентните гости – те си и бяха най-обикновени хора!
Само аз и шепа други отдадени знаехме, че това са секрети колоси и магьосници на езика. Защото бяхме чели техните неща и бяхме се смели с екстаз, а ги познавахме и по лице, пък се бяхме и ръкували нееднократно с тях.
Човек цени, когато познава. За диваците от Папуа Нова Гвинея Леонардо да Винчи би бил просто следващия жилест и безвкусен бял, който става за готвено, само че не и за скара. За българския настоящ олигофрен велики са Левски и Динко ловеца на мигранти, само че не и някакъв си публицист, основател на лукс за мозъка!
Смешно е да живееш с чувството за недоумение. Давам си сметка, че това е карало мнозина умни мъже – от Славейков и неговото „ Не сме народ, а мърша ” до Иво Христов и неговите 80% дебили – да грубиянстват и да наскърбяват народа си. Чувството за липса на схващане. Гласовете в пустиня.
Понякога опашката за възнаграждения се виеше чак до улицата пред постройката на вестника, за който пишех. Големите писатели потропваха с крайници, преместваха тежестта си от един крайник на различен, въздишаха, поглеждаха часовниците си и отново въздишаха. Понякога опашката препречваше уличката. Случваше се понякога някоя огромна, черна и заплашителна кола да спре. За да се размести опашката, та да и направи опашката път.
Старите, огромни писатели, основатели на смях мръщеха вежди, разстъпваха се. От колата ги гледаше през тъмните прозорци и през тъмните очила постоянно нечовешкото лице на някой троглодит. Мутра с цялата безочливост на света, с цялата нелепост на света, с цялата безпросветност и неучтивост на света – събрани в една точка, някъде към носа, и ориентирани като револвер – на открито. Към лицата на тъжните основатели на смях.
Всъщност това човекоподобно – давам си сметка в този момент – е било просто момче на същата възраст като мен тогава. Но има ли възраст дивашката безочливост? Не се усещах застрашен тогава. По скоро – разгневен. И тогава знаех, че щом разположението на силите в тая борба – а това беше (и е!) борба – е такова... значи изходът е явен. И той е безапелационна победа на изродите над фините хора.
Двайсет години по-късно – макар тъгата, натрупала се у мен поради прекомерно многото смях, аз виждам, че борбата продължава.
Но не тъй като не е изгубена. Тя е изгубена от дълго време. От това потомство от фини, смислени и положителни хора. И е извоювана от грубияните с черните джипове, с черните очила, надули чалгата на Слави Трифонов и загрозяващи света с дебелите си мутри.
Но се раждат и нови генерации, в случай че не сте забелязали. И част от новите хора желаят – кой знае за какво – да живеят изтънчен, логичен, величествен живот!
Ако ви кажат, че младите са цялостни идиоти, които се интересуват единствено от айфоните си – не вярвайте. Аз съм обиколил страната 100 пъти и съм общувал с десетки хиляди. Познавам стотици и хиляди младежи, които четат Достоевски и Стефан Цвайг, до момента в който слушат Бетовен и Лист.
Всяко ново потомство ражда своя тънък плод. Въпросът е кои прасета ще го изядат.
Мисля си още веднъж за тая трагична българска диспропорционалност – опашката за възнаграждения и черната кола на мутрата, чакаща писателите да ѝ сторят път. И някак си ми замязва на тая, нарисуваната от Бешков. Бай Ганьо убива създателя си. Смешно е. А ние го удряме на смях постоянно когато е ужасно.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ