Когато лошите хора се обединяват, добрите също трябва да го

Когато неприятните хора се сплотяват, положителните също би трябвало да го направят; в противоположен случай те ще загинат, един по един, жалки жертви в презряна битка.

Едмънд Бърк (1729-1797) е ирландски политик и мъдрец от 18 век, с огромен принос в областта на политиката и естетиката. Създател е на съчинението „ Размисли за революцията във Франция “ от 1790 година, в което подлага на критика правилата на Френската гражданска война.

Автор е също на „ Философско проучване на произхода на нашите хрумвания за възвишеното и красивото “. Смятан е за създател на актуалния консерватизъм и е един от малцината за времето си, който схваща, че всяка доктрина, която губи връзка с природата на хората, рискува да ги изврати, тъкмо както всяка доктрина, която просто приема хората такива, каквито са, е безпомощна да усъвършенства положението им.

По-важно е не какво четем, а по какъв начин и с каква цел.

В своето творчество Бърк слага на напред във времето въпросите, които ще преобладават консервативното мислене пред идващите два века. Основна роля играе дълбокият песимизъм към по този начин известния принцип за всемогъществото на човешкия разсъдък, за опция на който е посочена градивната традиция.

Рязко са подложени на критика всички утопични обществени планове, като за единствена мярка за успеваемостта на една политическа доктрина е оповестена нейната практическа успеваемост.

Особено внимание се отделя на ролята на религията и морала в актуалното общество, които не се считат за предмодерни предубеждения, а за непреходни елементи от човешката същина.

Бърк се опълчва на егалитарните трендове в обществото като цяло и изключително във връзка с стопанската система, където основна роля би трябвало да играе свободният пазар.

За консерватизма крайните решения постоянно са неприятни решения, промяната на една система постоянно е за предпочитане пред революционната смяна.

За модерното рационалистично мислене се счита за обикновено всяка истина да се слага под подозрение. Не се позволява опцията нещо да бъде признато, единствено тъй като е служило сполучливо на цели генерации. Единствената истина е рационалната истина, а не истината на опита.

За множеството хора тази теза звучи съвсем като самоочевиден факт, само че в подтекста, в който твори Бърк , напълно не е по този начин. За него положителните закони са само тези, минали през тестването на вековете.

Не е допустимо един-единствен човешки разум, колкото и просветен да е, да обхване цялата трудност на проблемите, които засягат едно общество. Поколения мъдри мъже обаче могат – посредством нормите, които основават и изпитват на процедура в продължение на епохи. Според Бърк :

Новаторският дух нормално е резултат от себелюбив манталитет и лимитирани възгледи. Хората, които в никакъв случай не обръщат взор към предците си, в никакъв случай не ще помислят за своето поколение. 

Много правдоподобни схеми, с доста приятни начални стадии, постоянно имат срамни и плачевни изводи.

Управление, основано на отричане на традицията, е пагубно за обществото. То унищожава потвърдени и работещи модели, за изработването на които са били нужни епохи.

Никоя нереална скица, колкото и талантлив да е нейният създател, не е в положение да доближи съвършенството, налично единствено посредством практиката. Обратно – един ред, който се е запазил през многочислени генерации, явно съставлява голяма полезност и би трябвало да бъде обект на удивление, а не на отричане.

Максималното, което може да се допусне, е да се създадат известни промени, без да се унищожава главният принцип (по думите на Бърк – да се запазят положителните основи на остарялата постройка, а не да се рушат). Затова консерваторите постоянно ще се застъпват за потвърдените модели и ще се опълчват на опитите да бъде изцяло срутен съществуващият строй, без значение в името на какъв брой съвършени хрумвания се предлага това.

Идеята за отричане на традицията се подхранва от увереността в безусловно неограничените познавателни качества на разсъдъка. Ако човешкият разсъдък е единственото мерило за света, то разбираемо е да не одобряваме нищо, което не е одобрено от него.

Но, както показва Бърк , има нещо ирационално в непоколебимата убеденост на многочислените съвременни създатели във всемогъществото на разсъдъка.

Способен ли е разсъдъкът самичък по себе си да взема решение еднообразно сполучливо всички проблеми? Очевидно не, той е в мощна взаимозависимост от информацията, с която разполага.

Но за един живот, даже той да е напълно отдаден на търсенето на познания, е невероятно да се събере задоволително опит, с цел да може свободно да се вземат решение всички проблеми.

Разумът е ненужен без задоволително опит. А видимо количество опит се съдържа само в традицията. Разумът на обособения човек бледнее спрямо мъдростта на цели генерации. Там е заключена същинската разумност.

Бърк не е съперник на разсъдъка, какъвто някои негови критици се пробват да го изкарат. Той прави оценка ролята, която разсъдъкът играе в човешкия живот. Но също по този начин акцентира, че човек се въздейства и от своите усеща и инстинкти. И, което е не по-малко значимо, от понятията за положително и зло.

Издигането на разсъдъка в фетиш е обратно на човешката природа. Само в тази светлина можем да разберем позитивната оценка, която Бърк дава на предразсъдъците:

Предразсъдъкът е постоянно подготвен за приложимост в сериозна ситуация; той насочва мозъка по пътя на мъдростта и добродетелността и в решаващия миг прогонва съмненията и не разрешава човек да остане песимистичен, комплициран и колеблив. Предразсъдъкът трансформира добродетелността в табиет и сплотява в едно поредицата от несвързани едно с друга добродетелни действия. Подходящият фатализъм трансформира дълга на индивида в част от неговата природа.

Консерватизмът остро се опълчва на всевъзможни опити за градене на обществени утопии. Обществото е нещо прекомерно значимо, с цел да може да се опитва с него.

В ера на всеобща секуларизация и при съществуването на общества, където ролята на религията е сведена до най-малко, остро религиозната позиция на Бърк провокира най-малкото удивление. Но за бранителя на традицията този въпрос въобще не стои. Религията е била, е и ще бъде в основата на всяко общество, тъй като:

Ние знаем и се гордеем с това, че по своята същина човек е религиозно животно и че атеизмът е противоположен освен на нашия разсъдък, само че и на нашите инстинкти, и че той не може дълго време да тържествува. 

За религията няма нищо по-лошо от безразличието, защото безразличието е крачка към безбожието.

И защото човешкото създание има набожен инстинкт, Бърк съзира заплахата след отричането на религията, този инстинкт да потърси облекчаване в глуповати суеверия или рискови идеологии:

Суеверието е вяра на слабите мозъци.

Бог е основал индивида и обществото, като последното служи, с цел да пази индивида и да му даде същинските права (в контраст на измислените „ естествени права “), които са възвишен подарък – правото на независимост и правото на ред. Абсолютната независимост е зло – тъй като тя не води към морални решения, а е по формулировка неморална. Само редът и положителните закони, които закрилят добродетелта, разрешават на индивида да бъде същински свободен.

Всеки опит да му бъде предоставена неограничена независимост не може да докара до нищо положително – не съществува опция индивидът със лични сили да реализира съвършенството. Не, в случай че се освободи от всички окови и наставления, индивидът няма да се устреми към положителното, а към злото. Всеки човек е тиранин по природа.

Поради тази причина Бърк се отнася с извънредно съмнение към всички теории, в основата на които стои концепцията за човешката добрина. Без пътеводната светлина на религията, индивидът е в положение да заплаши личното си битие.

Ключов въпрос за всички консерватори след Бърк е въпросът за морала. Докато в другите области неограниченият от нищо разсъдък бележи значими триумфи, това не важи за сферата на етичното. Възможен ли е изобщо честен напредък? Дори и да е по този начин, явно пътят към него не е посредством унищожаването на всички правила и наставления.

Ето за какво при консерваторите е толкоз мощно застъпен този миг, нехарактерен за множеството други идеологически течения. Неморалните решения в ръководството на едно общество в никакъв случай, при никакви условия не могат да са оправдани или сполучливи. Целта никога не оправдава средствата.

Всички хора са равни пред Бога и пред закона. Но това не ги прави идентични. Хората по своята природа имат разнообразни качества. Ето за какво най-естествено е в живота те да реализират разнообразни резултати.

Естествено и в реда на нещата е да ръководят тези, които се отличават с максимален гений и нравственост. Редно е този, който има по-голяма заложба и поставя повече старания, да получи надлежно и по-значителен дял от плодовете на труда си. В противоположен случай се стига до извращения:

Повярвайте ми, господине, тези, които желаят да изравнят всички, в никакъв случай не реализират тъждество. Във всички общества, формирани от хора с разнообразни качества, някои люде би трябвало да бъдат на върха. Уравнителите затова единствено трансформират и развращават естествения ред на нещата; те унищожават постройката на обществото, оставяйки без здрава основа това, което постоянното устройство изисква да стъпи крепко на земята.

Изхождайки от хипотезата, че неравенствата са обективни, Бърк стига до основополагащото място на правото на благосъстоятелност. То стои в основата на всяко общество. Посегателството над него е нахлуване против самото общество, против морала и полезностите.

Правото на благосъстоятелност се показва като естествено продължение на предоставеното от Бога право на независимост, което е налично за всеки човек. Различията в собствеността са също по този начин плод на дадените от Бога качества и гений.

Тъй като главно обвързване на всяко общество е посредством своите правила да обезпечи обикновено поле за изява на свободата, явно задача от първостепенна значимост за всяка страна е да подсигурява частната благосъстоятелност от всевъзможни похищения.

Нещо повече – егалитаризмът е нещо нездравословно и погрешно и той никога не би трябвало да придобива ранга на държавна политика:

Това, което всеки един човек може самичък да направи, без да пречи на останалите, е негово персонално право; и той има право на една обективна част от всичко, което обществото (съчетавайки умеене и сила) би могло да направи в негова изгода. В това съдружие всички хора имат равни права, само че не върху едни и същи неща. Този, който в едно съдружие има единствено 5 шилинга, има същото право върху тях, каквото е правото на притежаващия 500 лири върху надлежно по-големия му дял; само че те нямат право на равни дивиденти от създаденото посредством общия им капитал. 

Държавата е длъжна да обезпечи на всеки един субект мир, ред, закони. Но тя не би трябвало да се стреми да изземва персоналната независимост и да се занимава с преразпределение на богатствата. Един сходен опит би бил неестествен и ориентиран против човешката природа.

Държавата не би трябвало да се стреми да ръководи стопанската система, а единствено да обезпечи среда за свободното ѝ развиване. Свободният пазар е най-справедливата форма за систематизиране на богатствата.

За Бърк най-хубавият живот стартира в „ дребните места “ – семейство, черква и локална общественост – които ориентират хората към добродетели като сдържаност и мощ на духа. Именно в локалното и в частното можем да живеем заслужено.

Едмънд Бърк залага във всичките си произведения тезата, че крайностите постоянно водят към неправда, без значение от какъв брой положителни претекстове са подбудени. Това изключително ясно личи при опълчването на понятията промяна и гражданска война.

Реформата отстранява минусите на остарялата система, без да обезсилва всички нейни позитивни страни, които могат да служат за база на нещо ново.

Революцията – в противен случай – унищожава всичко, което е било скъпо и положително в предишното, без да подсигурява, че ще изкорени и злото.

В тази светлина става ясна разликата, която Бърк прокарва сред Американската гражданска война, от една страна, и Френската, от друга. И в Англия, и в Колониите е налице обективна битка за отбрана на предоставените от Бога права на независимост и ред против опита за узурпация от монарх тиранин. Във Франция вместо да се резервира постройката на Стария режим, като се прочисти от минусите, се стига до цялостното ѝ заличаване, което води до произвол, безвластие и атеизъм (най-голямото зло съгласно Бърк ).

Монархията сама по себе си не е несправедлива. Абсолютно неочевидно е и изказванието, че неограниченото владичество на народа ще е по-добро от гнета на най-жестокия тиранин.

Доминацията на малцинството над болшинството е нещо незаслужено – само че не повече от превъзходството на болшинството над малцинството.

Крайната народна власт е извънредно рисков строй, тъй като народът е евентуално безграничен в произвола си, за разлика даже и от най-всемогъщия едноличен държател.

Ефектът от свободата е да остави индивидите … да вършат каквото изискат: би трябвало да забележим какво ще посикат преди да рискуваме с поздравления, които скоро ще се трансфорат в недоволства.

Свободата не оцелява, в случай че народът е подкупен.

И най-кървавият диктатор, защото е човек, не е лишен от съвест и би трябвало да се бори с нея, с цел да извърши закононарушение против безконечните всемирен правила. Народът обаче, защото е колектив, няма скрупули:

И в действителност, делът непочтеност, който ще получи всеки обособен човек, забъркан в публичните каузи, ще бъде прекомерно малък; въздействието на непознатите отзиви ще е обратнопропорционално на броя на тези, които злоупотребяват с властта. Одобрението, което сами дават на постъпките си, им наподобява като удобна оценка, дадена от обществото. Пълната народна власт затова е най-безсрамното нещо на света. И доколкото е най-безсрамно, тя не се опасява от никого. Никой не чака наказване за личните си каузи. Разбира се, народът като цяло не би и могъл да усеща сходно нещо; и тъй като всички санкции са ориентирани към съхранението на народа като цяло, в своята целокупност народът не може да бъде осъден от човешка ръка.

Това, което се получава във Франция, съгласно Бърк е:

извращение на човешката природа; унижение на религиозните ценности; отказ от морални ограничения; унищожаване на естествения елит; произвол на тълпата; посегателство върху правото на благосъстоятелност.

И всичко това – в името на една рационална химера. Крайностите, до които довежда революцията, не могат да доведат до положителен резултат, точно тъй като са крайности.

Изключително странна оценка за събитие, което се е трансформирало в знак на всичко съвременно, свободно и заслужено. Но това пояснение е изцяло в духа на консервативните хрумвания. Консерваторите схващат това и постоянно се опълчват на всевъзможни опити за внезапни, неизпитани промени, които могат да заплашат самата основа на обществото.

В труда си „ Размисли за революцията във Франция “ Бърк написа:

Шестнадесет или седемнадесет години изминаха, откогато видях кралицата на Франция… не допусках, че ще пребивавам, с цел да видя по какъв начин такива бедствия са паднали над нея, измежду народ от галантни хора, измежду народ от почтени мъже и кавалери. Мислех, че 10 хиляди меча ще изкочат от ножниците си, с цел да отмъстят даже взор, който я заплашва с засегнатост. Но ерата на рицарството отмина. Тази на софисти, икономисти и сметкаджии я последва; и славата на Европа е задушена вечно.