Когато филмът свърши, знаех, че няма какво повече да чакаме.

Когато филмът свърши, знаех, че няма какво повече да чакаме. И въпреки всичко чакахме. Няма пост заем сцена. Но знаех, че " има нещо " и дружно с най-малко половината киносалон стоях и чаках, и чаках, и чаках. Някакъв мъничък сигнал, че това не е " Краят ". Но е. Това е краят и е време да кажа " Сбогом! ". 

За мен тази история постоянно е била историята на Железния човек. Още с първия филм от 2008 година, когато за пръв път получихме доказателство, че Тони Старк има сърце, това постоянно е бил роман за това по какъв начин и най-големият отпадък може да се трансформира в супергерой, в случай че има сърце. Винаги, постоянно посоката е водела натам. Всички тези десетки герои нещо са изпили, всички са плод на някакви опити в лаборатории, несъмнено всички са положителни, жертвоготовни и морални, само че малко на брой от тях са персони, хора в еволюция. Не е инцидентно, че и тук Робърт Дауни получава участието с максимален трагичен заряд, от който се възползва по подобен метод, че считам, че ще има най-малко номинация за " Оскар ". 

От филмовия откъс беше ясно, че Железният човек ще се върне на Земята, че там е оживяла Пепър и че ще има проект за връщане обратно във времето, опит да се предотврати стореното от най-големия изверг Танос, който в края на  унищожи половината Вселена. 

Филмът е разграничен от динамичността си на две елементи – в първата силите се групират. Към самия начин на групиране имам рецензии, има най-малко няколко изцяло непотребни подиуми и незадоволителна скорост. Във втората се борят. Вечният блян " Един за всички, всички за един " е кулминационната точка на " Отмъстителите: Краят ". Знаем, че положителното ще победи, само че знаем и че успеха може да се изплъзне елементарно, тъй че сме нащрек. Има величествени, доста интензивни подиуми с присъединяване на всички герои, които се събират през пространството и времето, с цел да устоят дружно за един финален път, за една решаваща борба. 

Това, което би трябвало да отбележа по-хладнокръвно, е, че филмът подчертава доста на разликата, на другите групи. На равенството на силите. Жените, ЛГБТ, цветнокожите. Всички се борят дружно, камерата е обърната към всички. И всичко това не е политкоректно и пресилено, а е поднесено по този начин, че да го забележиш и оцениш.

От техническа позиция сцените са може би съвършени. Впрегнати са всички вероятни технологии, които съществуват, с цел да се изнесе тази чудовищна упоритост да забележим всички супергерои от всички филми в един филм. 

Това, което не е допустимо в подобен мащаб, е задълбочаването в детайлите. Има, несъмнено, блян към изпипване, само че не като този в " Черната пантера "  например, тъй че тук няма да има номинации за костюми, нито пък за сюжет и сценография. Просто не е допустимо толкоз герои (и места) да са пълнокръвни на екрана. Някои от тях просто се появяват, с цел да припомнят за себе си. В това отношение ролята на капитан Марвел за мен беше тотално отчаяние. За разлика от появяването на Древната (Тилда Суинтън), която откри още един път мястото си в къса, само че смислена сцена. 

Сбогуването идва естествено, с доста сълзи, несъмнено, само че и с някакво възприятие на облекчение, което носят последните подиуми на кино лентата, когато си казваш " Това е животът " и не си напълно сломен. Просто една естествена разлъка. Някои герои ще ги забележим в идната Marvel фаза, други не. Но няма да е същото. Никога няма да е същото. Но това му е хубавото на живота. 

Време е за смяна.