Когато бях на две години, баща ми се отказал от

Когато бях на две години, татко ми се отказал от нас и отишъл при друга жена. Майка ми ме отгледа сама и непрекъснато ме упрекваше, че не й разрешавам да уреди персоналния си живот.

Всеки път чух, че е купила на мен ботуши, вместо тя да си купи роклята, която си е харесала. Не имах вяра на думите й. Винаги сме имали пари.

Изобщо не упреквам татко си, той си отиде, тъй като му свърши търпението. Тя контролираше всичко, унижаваше всички, постоянно четеше морал и укоряваше всички за всички земни грехове. Разбира се, никой мъж не би могъл да понесе това.

Аз бях заставен да я понасям, нямаше излаз. Татко не ме взе с него.

Майка постоянно споделяше, че няма пари. Не ми купуваше играчки или сладкиши. Носих една и съща учебна униформа няколко години, зашиваше кръпки в долната част на ръкавите и панталоните ми.

А тя всеки ден се глезеше, обличаше се като кокона  и през ден тичаше на коафьор. Не, тя не работеше, спонсорираха я любовници, които прекарваха нощта с нас. Дори не помня какъв брой бяха.

Радвах се, че не ми купуваха облекла за тяхна сметка, по тази причина с горделивост носех опърпаната си униформа. Тези мъже ме гледаха като мебел, от време на време даже не ме поздравяваха. Те също не смятаха мама за жена, а просто за парче вкусно месо.

В 10 клас, си открих работа на повърхностен работен ден. След часовете пусках разгласи и събирах пари за естествени облекла. Не помолих майка си за нищо, тя не ме изгони от от у дома – най-малко това беше добре.

Колкото повече пораствах, толкоз повече осъзнавах, че тя няма потребност от мен. Израснах самичък и се грижих за себе си.

Живеехме в един дом като непознати. Понякога си разменяхме рутинни изречения, само че в никакъв случай не разговаряхме от сърце. Скоро майка ми се пристрасти към чашата, стартира да пуши, животът й потъваше в бездната…

Влязох в университет и се реалокирах в студентско общежитие. Условията там не бяха страхотни, само че не ми пукаше. Намерих положителни съквартиранти и незабавно станахме другари.

Мама изцяло не помни за мен, не се прибирах – и това я устойваше. Тя не се обаждаше, не пишеше, не искаше да се срещаме, даже не знаеше къде съм и какво върша. Примирих се с това.

Реших просто да не помни за майка си и да пребивавам за себе си, тъкмо както живеят децата в сиропиталищата!

Минаха 30 години. Намерих си добра работа в различен град, ожених се и станах татко. Имам прелестна, грижовна брачна половинка, а огромният ми наследник към този момент ме направи дядо.

Понякога си спомнях детството си, възмущение, болежка и горест към момента живееха в мен.

Сега се стремя да бъда най-хубавият татко за фамилията си, тъй че в никакъв случай да не се изправям пред предишното си. И децата ми, и брачната половинка ми ме обичат тъкмо подобен и аз безусловно се любувам на тяхната обич, тъй като не получавах задоволително от това като дете.

Един ден получих писмо от майка ми. Как е схванала адреса ми, не знам. Текстът гласеше: „ Сине, апелирам те, ела да ме видиш “.

Тя даже не ме е наричала по този начин преди. Обикновено се обръщат с „ Е, ти! “ или „ непрокопсаник! “ Това писмо  унищожи целия ми мир.

Преди това си мислех, че съм поставил завършек на тази история, само че внезапно ме завладя нов прилив на яд. Реших да отида я посетя. Ако изиска амнистия, ще й простя, в случай че продължава да се държи по този начин, ще се обърна и ще си потегли.

Когато позвъних на вратата, ми отвори някакъв чужд дъртак. Беше чист и подреден. Той ме заведе в спалнята. Беше чисто и подредено. Мислех, че майка ми от дълго време е останала без апартамент и се навърта с локални пияници.

Тя беше бледа и слаба. Очите й бяха също толкоз безразлични и празни.

– Сине, ела при мен… Знаеш ли, остана ми доста малко време… Исках да те видя. Цял живот тичаш по всички страни и не си посетил майка си. Отгледах те, изправих те на крайници, само че нямаше благодарност…

Проссто избухнах.

– Да не си полудяла? Виждам, че въобще не си се трансформирала. Цял живот си ме упреквала за всичко, че единствено си се жертвала за мен. Не трябваше да пристигам. Ти не направи нищо за мен, ти живя за себе си!

– Синко, недей така…

– От през днешния ден аз не съм твой наследник. Какво искаше от мен? Защо изпрати писмото?

– Исках да кажа, че не ти се сърдя… За това, че не се погрижи за мен, не се сети за мен, за твоето незнание и безразличие…

Бих желал да й кажа доста, само че взех решение да не изтезавам душата си. Тръгнах си.

Думите ми няма да трансформират нищо, тя ще си отиде с мнението си.

Седнах на пейката и се разплаках като дете. През годините се натрупа толкоз доста възмущение, че към този момент не можех да го държа в себе си.

Прибрах се при фамилията си. Не знам дали майка ми е жива или не. Не ме интересува.

Вече не може да ме нарани, просто я пуснах. Отдавам се напълно на фамилията си. Те го залужават.