Когато бях на 16 години, майка ми си намери нов

Когато бях на 16 години, майка ми си откри нов мъж –  с татко ми бяха разведени отдавна. На идната година приключих гимназия и тогава майка ми роди брат ми, който доста обичам.

Майка ми сподели да изчакам една преди да запиша университет, тъй като не желае да остане без работа – трябваше да виждам брат си. Нямаше по какъв начин.

Не харесвах втория си татко – имаше неприятен темперамент. Той непрекъснато ме винеше за всичко, наскърбяваше ме. Веднъж напълно си изпусна нервите – беше се върнал от работа по-рано, а тогава нямах време да почистя. И ми се развикс съществено – чак стените се разтресоха:

– Колко можеш да мързелуваш? Само живееш за наша сметка, само че съвсем нищо не помагаш! Наистина ли е толкоз мъчно да изчистиш вярно къщата?

Колкото и да се оправдавах, че виждам бебе, на което порастват зъбки и е непослушно от самото начало, пастрокът ми беше неотстъпчив. Но истината беше на моя страна, тъй че ми беше двойно обидно. Никакви разсъждения или причини не проработиха.

След идването на майка ми не стана по-леко. Тя взе страната на мъжа си и сподели:

– Ако не искаш да си вършиш домакинската работа обикновено, можеш да напуснеш дома ни. Отсега нататък не ти изискуем нищо. Писна ми да те храня на вятъра.

Така завърши моята младост. Очевидно майка ми обичаше втория ми татко повече от мен. А може би просто се е страхувала от него – не е ясно.

Трябваше да отида при баба ми, която живееше в същия град. Говорих с нея и се разплаках. Тя ме приюти. Оттогава майка ми даже не се е обаждала и не ме е питала по какъв начин съм, жива ли съм и здрава ли съм. Не се интересуваше доста и от баба.

Когато навърших 18 години, си открих работа в локален ресторант като сервитьорка. Реших да изучавам задочно. Все отново пенсията на баба ми не стигаше съвсем за нищо.

Никой не ни оказа помощ, тъй че трябваше да ни прехранвам и да заплащам за образованието си. Когато започнах да имам постоянен приход, стана малко по-лесно. Имаше даже за медикаменти за баба и естествена храна.

Няколко години по-късно баба ми умря … Тя ми завеща жилището си. За благополучие не се наложи да осъждам майка си.

Не е претендирала за жилището. На 24 години срещнах брачна половинка си, омъжих се и започнах да пребивавам елементарен фамилен живот. Няколко години по-късно родих две дъщери. Съпругът ми ме обича, грижи се за мен – няма от какво да се оплача. Животът е прекрасен.

Така живяхме с него повече от 10 години. В мир и естетика. Веднъж на вратата ни обаче се почука. Когато отворих, видях майка си.

– Здравей дъще. Трябва ми помощта ти. Освен теб няма към кого да се обърна. Брат ти се държи несъответстващо, брачният партньор ми ме напусна, пенсията не ми стига да пребивавам, а да оставам жив. Много ми е мъчно.

И не сподели нищо от това, което трябваше да ми каже, не! Нито дума страдание, без декларация за обич и осъзнаване на виновност, без смирение – нищо! Просто й било мъчно и тя реши да ми подсети за себе си.

Отговорът ми беше напълно на място:

– А ти наясно ли си по какъв начин оцеляхме с баба? Как не ни стигаше мижавата й пенсия? Как нямаше нищо за ястие? И двере живеехме с нейните пари. Заедно! Започнах да работя като елементарна сервитьорка, с цел да оцелея по някакъв метод. И даже не си направи труда да се обадиш най-малко един път и да схванеш по какъв начин сме там. Ние също имахме потребност от помощ, само че никой не ни оказа помощ. И в този момент имаш наглостта да дойдеш при мен? Хрумвало ли ти е, че животът е бумеранг?

– Разбрах те. Ако не искаш да водим естествен диалог и да окажеш помощ, ще би трябвало да те осъждам. Ще бъдеш задължена да се грижиш за старата си майка, без значение от твоето предпочитание.

Махнах й с ръка и затръшнах вратата.

– Прави каквото искаш. Няма да потегли след теб. Както ти с мен, по този начин и аз с теб. Имам същинско любящо семейство. И не заслужаваш нищо! И не чакай!

След този диалог бях доста смутена. Съпругът ми ме успокояваше. И децата също. Спомних си себе си като младеж, спомних си какъв брой мъчно и самотно ми беше тогава. Целият живот мина пред очите ми.

А след това се успокоих и започнах да премислям. Може би на вятъра съм толкоз жестока? Все отново до 17-годишна възраст майка ми ме отгледа.

Ние не сме непознати. Въпреки че през цялото това време тя даже не пристигна да види внуците си. Измъчват ме спорни усеща. И не разбирам какво да правя… Но обидата не е изчезнала.