За бащите и буквите: есе от Здравка Евтимова
Когато бях дете, непрестанно молех татко си да ми споделя приказки. Той беше електротехник и все се прибираше изтощен вкъщи. Съседите единствено чакаха да се появи, носеха му развалените си котлони, електрически печки, прахосмукачки и не му оставаше време за мене. Един ден той взе лист хартия и стартира да написа нещо. Аз седях и тихичко гледах.
- Какво е това, баща? – попитах.
- Българската писменост, момиче – отговори той.
- Но за какво? – свих се разочарована на мястото си аз. - Обеща да ми разкажеш приказка, не да пишеш писмеността на този сплескан лист. Искам история за някоя красива принцеса.
Изведнъж светна като поле на разсъмване.
- Защото българската писменост знае всичките приказки на света, момичето ми – той се усмихваше и аз му повярвах, тъй като в никакъв случай до момента не ме беше лъгал.
Когато бях петгодишна, можех да чета единствено най-късите думи и си измислях врели-некипели неща за дългите. Майка ми, основен счетоводител, непрестанно ме кастреше. Тате се усмихваше и това ми даваше кураж. Разказвах му всичко, което ми идваше мислено. Чуех ли някоя фраза – въпреки и по никакъв начин да не я разбирах - измъдрях всевъзможни небивалици за индивида, който я беше споделил.
- Децата не трябва да дрънкат измислици – скарваше ми се мама. – В нашето семейство не приказваме неистини.
- Това не са неистини – обръщаше се към нея татко ми. - Тя споделя истории, това е то.
- Искам щерка ми да стане доктор. Да избавя хората – заявяваше мама. – Ние се съсипваме от работа, с цел да й дадем обучение. Тези истории, дето хвърля напразно, няма да я доведат до средата.
- Този път си се объркала – отвръщаше татко ми. – Ако в историите има истина, те могат да спасят човешкия живот по-добре от всичко друго.
Бях на 25 години, когато разгласиха първия ми алманах „ Разкази против горест “. Въобще не аплайвах да изучавам медицина, одобриха ме британска и българска лингвистика.
Майка ми беше ужасно разочарована. Баща ми – летеше от наслада. Почерпи всичките си другари с най-скъпата ракия в кръчмата. Беше благополучен, че единствената му щерка ще учи български - езика, който можеше да напише най-интересните приказки на света. Когато стисна в ръце първия образец от „ Разкази против горест “, сподели:
- От през днешния ден аз съм цветущ човек, Здраве. Винаги съм желал да пиша, само че …Работа от мрачно до мрачно. Не скърбя. Знай го от мене - единствено като работиш крепко, при тебе ще дойдат истории, които могат да лекуват рани. Помни, момичето ми, българската писменост, на която те научих. Оставяй я в историите си по този начин, че хората, дето ги четат, да станат по-свестни, като стигнат до последната ти дума.
- Глупости, Василе! Дрън-дрън от край до край. Учи, британски, Здравке. Учи денонощно. Ако не можеш да живееш без книги, превеждай книги. Това го одобрявам. Ще имаш пари в портмонето, ще можеш да се грижиш за мене, когато остарея. Книгата ти с разкази не я бива. Едва ли ще постави кора самун на масата.
Тъничкият ми алманах завоюва някаква незначителна литературна премия.
- Какво ти разправях аз! – заключи мама. - Книгата не коства, това е то. Ако историите ти в действителност бяха положителни, щеше да спечелиш огромната премия и можехме да си купим нов тв приемник.
- Разказите ти са хубави, момичето ми – обади се татко ми от своя ъгъл. - Те са за нашия град и за оня вир на Струма, където те научих да плуваш. Историите ще кажат на всички хора, че в България има една страхотна река.
- Никой няма да даде пет пари за тази бара - сряза го мама. - В света има доста по-големи и по-хубави реки от Струма.
- Да – съгласи се тате. – Но аз срещнах тебе край Струма, красиво момиче.
За пръв път от толкоз време мама не съумя да възрази с нито една дума.
Тя беше доста щастлива, когато се роди синът ми. Сега той е мъж, доктор. Обича българската писменост и всички приказки на света, само че беше обичаното внуче на мама. Още щом се научи да върви, тя все му разправяше за лекари и медикаменти, за хора, оздравели след тежко боледуване. Майка ми беше най-радостният човек на света, когато той приключи медицина. Почерпи всичките си приятелки, познати и непознати хора, целия квартал ходеше пийнал и пееше една седмица. Докато синът ми беше възпитаник, всякога, когато тя откриеше, че е написал някакво малко разказче, кипваше, от време на време даже се разплакваше, идваше запъхтяна при мене и подхващаше:
- Накарай го да престане! Не желая това мъдро момче да стане като тебе. Ти дращиш. Съсипваш си живота. Не позволявай и той да съсипе неговия.
- Грешиш – не можеше да издържи тате. – Дъщеря ни в никакъв случай не е самотна. Разказите й са добра компания. Тя ще живее 10 пъти повече от тебе и мене, тъй като изживява дните на всичките герои в разказите й.
- Я стига! – отряза го мама. – Няма ли най-после и ти да кажеш нещо мъдро?
Баща ми умря през 2012 година. Тогава усетих, че мама е самотна. Не имах вяра, че толкоз е привикнала с този заплеснат човек. Той постоянно нямаше пари, с цел да постави самун на масата, само че разбираше какво си приказват цветята преди да разцъфнат, знаеше историите на всичките електрически крушки, на остарялата ни готварска печка, на раздрънкания бюфет в кухнята. Дори огромният ми наследник, докторът, не съумя да му помогне. Денят преди да издъхне, баща ме помоли:
- Прочети ми един от разказите си, момиче.
Аз му прочетох и той прошепна:
- Ако разказът ти не оказва помощ да издържиш болката, няма потребност да го пишеш.
…Една вечер, когато татко ми одеве се беше върнал от работа, мама подмятна:
- Прочетох му един от твоите разкази. Беше цялостен с неистини от край до край. Но бяха безвредни неистини. Също като оная тропосана с бели конци небивалица за Дядо Коледа. Знаем, че подобен човек няма, само че слушаме историите за него.
- Пак обърка конците, хубаво момиче – възрази татко ми. – Само истината в историите дава мощ.
Когато пиша, постоянно си представям, че татко ми чете думите ми отнякъде.
Преди години в родния ми град Перник имаше земетресение. Жените от нашия квартал събрахме облекла, обувки, одеяла и книги за учениците от локалното учебно заведение и ги прибрахме във физкултурния салон. На втората нощ някой бе разрушил катинара и бе отмъкнал по-новите обувки и по-хубавите одеяла. Книгите бяха останали непокътнати в ъгъла на физкултурния салон. Крадците явно не се интересуваха от романи и стихотворения.
- Виждаш ли в този момент какъв брой права бях, като настоявах да станеш доктор – посочи мама. – Никой не се интересува от книги. Хората ги е грижа единствено за неща, които стомасите им могат да смелят.
Беше твърдоглава жена, майка ми. И нея не бе грижа кой знае какъв брой за книгите, само че подари готварската ни печка на едно семейство – къщата им се беше разпукала, покривът се срути след земетресението.
- Нали и те би трябвало да живеят някак - отсече тя. – Аз постоянно мога да те викна, Здравке. И зная, че ще ми окажеш помощ.
Три дни след земетресението намерихме един дъртак, дядо Павел, в гарсониерата му. Човекът беше имобилен, закован на миндера. Мазилката бе окапала от стените на жилището му. Никой не беше идвал да види по какъв начин е този човек, диша ли, има ли какво да яде. Ние, три дами, бяхме чули приглушени звуци и изначало мислехме, че вътре е забравено куче, домакински любим. Разбихме вратата и попаднахме на стареца.
- Синът ми работи в Испания. Той е там със фамилията си – сподели дядо Павел. – Ако си беше в България, аз нямаше да лежа тук при скъсаните черги.
Левият крайник на стареца беше неподвижен.
- Синът ти не е в Испания – подмятна една от дамите. – Онзи ден го видях в нон-стопа на моста.
- Какво! – ръцете на дядо Павел се разтресоха.
Старецът беше претърпял в гарсониерата четири дни. Беше си изпил водата от шишето на масата и се бе хранил със изсъхнал самун, който съседката му бе купила още преди земетресението.
- Млъкни! – мама скръцна със зъби към дамата. – Онзи човек, дето си видяла в нон-стопа, не е бил синът на дядо Павел. Неговият наследник е в Испания.
- Но… - възрази дамата.
- Не се пердах, старче – отсече мама. – Ще ти донеса чисти облекла. Бяха на мъжа ми Васил, несъмнено го познаваш.
- Кажете ми за моето момче, апелирам ви – измърмори дядо Павел. – Добре ли беше синът ми, когато го видяхте в нон-стопа?
Тази вечер майка ми сподели:
- Знаеш ли, татко ти беше прав. Думите оказват помощ на човек повече от докторите.
Изгледах я невярващо.
- Баща ти беше прав и за друго. Струма е най-хубавата река. Знаеш ли за какво?
Поклатих глава.
- Защото го срещнах на брега й.
- Момичето ми – споделяше татко ми. – Някои думи могат да облекчат всяко злощастие, колкото и черно да е то. Не е нужно да си публицист, с цел да ги намериш. Трябва да имаш положително сърце.
Майка ми е корава жена. Никога не съм я чувала да се оплаква. Никога не е хленчила.
Онази нощ тя сподели:
- Само да знаеш по какъв начин ми липсва татко ти.
Сълза, колкото лещено зърно, се търкулна по бузата й и тя незабавно я размаза с пестник.
Това си припомням през днешния ден.
Зная – можеш да живееш цялостен век, да оцелееш след наводнения, трусове и войни, можеш да напишеш прелестни стихове и популярен разказ, само че най-важното е да можеш да кажеш, че някой ти липсва – елементарен човек, посочил на приятелите си писмеността, която знае всички приказки на света.
- Какво е това, баща? – попитах.
- Българската писменост, момиче – отговори той.
- Но за какво? – свих се разочарована на мястото си аз. - Обеща да ми разкажеш приказка, не да пишеш писмеността на този сплескан лист. Искам история за някоя красива принцеса.
Изведнъж светна като поле на разсъмване.
- Защото българската писменост знае всичките приказки на света, момичето ми – той се усмихваше и аз му повярвах, тъй като в никакъв случай до момента не ме беше лъгал.
Когато бях петгодишна, можех да чета единствено най-късите думи и си измислях врели-некипели неща за дългите. Майка ми, основен счетоводител, непрестанно ме кастреше. Тате се усмихваше и това ми даваше кураж. Разказвах му всичко, което ми идваше мислено. Чуех ли някоя фраза – въпреки и по никакъв начин да не я разбирах - измъдрях всевъзможни небивалици за индивида, който я беше споделил.
- Децата не трябва да дрънкат измислици – скарваше ми се мама. – В нашето семейство не приказваме неистини.
- Това не са неистини – обръщаше се към нея татко ми. - Тя споделя истории, това е то.
- Искам щерка ми да стане доктор. Да избавя хората – заявяваше мама. – Ние се съсипваме от работа, с цел да й дадем обучение. Тези истории, дето хвърля напразно, няма да я доведат до средата.
- Този път си се объркала – отвръщаше татко ми. – Ако в историите има истина, те могат да спасят човешкия живот по-добре от всичко друго.
Бях на 25 години, когато разгласиха първия ми алманах „ Разкази против горест “. Въобще не аплайвах да изучавам медицина, одобриха ме британска и българска лингвистика.
Майка ми беше ужасно разочарована. Баща ми – летеше от наслада. Почерпи всичките си другари с най-скъпата ракия в кръчмата. Беше благополучен, че единствената му щерка ще учи български - езика, който можеше да напише най-интересните приказки на света. Когато стисна в ръце първия образец от „ Разкази против горест “, сподели:
- От през днешния ден аз съм цветущ човек, Здраве. Винаги съм желал да пиша, само че …Работа от мрачно до мрачно. Не скърбя. Знай го от мене - единствено като работиш крепко, при тебе ще дойдат истории, които могат да лекуват рани. Помни, момичето ми, българската писменост, на която те научих. Оставяй я в историите си по този начин, че хората, дето ги четат, да станат по-свестни, като стигнат до последната ти дума.
- Глупости, Василе! Дрън-дрън от край до край. Учи, британски, Здравке. Учи денонощно. Ако не можеш да живееш без книги, превеждай книги. Това го одобрявам. Ще имаш пари в портмонето, ще можеш да се грижиш за мене, когато остарея. Книгата ти с разкази не я бива. Едва ли ще постави кора самун на масата.
Тъничкият ми алманах завоюва някаква незначителна литературна премия.
- Какво ти разправях аз! – заключи мама. - Книгата не коства, това е то. Ако историите ти в действителност бяха положителни, щеше да спечелиш огромната премия и можехме да си купим нов тв приемник.
- Разказите ти са хубави, момичето ми – обади се татко ми от своя ъгъл. - Те са за нашия град и за оня вир на Струма, където те научих да плуваш. Историите ще кажат на всички хора, че в България има една страхотна река.
- Никой няма да даде пет пари за тази бара - сряза го мама. - В света има доста по-големи и по-хубави реки от Струма.
- Да – съгласи се тате. – Но аз срещнах тебе край Струма, красиво момиче.
За пръв път от толкоз време мама не съумя да възрази с нито една дума.
Тя беше доста щастлива, когато се роди синът ми. Сега той е мъж, доктор. Обича българската писменост и всички приказки на света, само че беше обичаното внуче на мама. Още щом се научи да върви, тя все му разправяше за лекари и медикаменти, за хора, оздравели след тежко боледуване. Майка ми беше най-радостният човек на света, когато той приключи медицина. Почерпи всичките си приятелки, познати и непознати хора, целия квартал ходеше пийнал и пееше една седмица. Докато синът ми беше възпитаник, всякога, когато тя откриеше, че е написал някакво малко разказче, кипваше, от време на време даже се разплакваше, идваше запъхтяна при мене и подхващаше:
- Накарай го да престане! Не желая това мъдро момче да стане като тебе. Ти дращиш. Съсипваш си живота. Не позволявай и той да съсипе неговия.
- Грешиш – не можеше да издържи тате. – Дъщеря ни в никакъв случай не е самотна. Разказите й са добра компания. Тя ще живее 10 пъти повече от тебе и мене, тъй като изживява дните на всичките герои в разказите й.
- Я стига! – отряза го мама. – Няма ли най-после и ти да кажеш нещо мъдро?
Баща ми умря през 2012 година. Тогава усетих, че мама е самотна. Не имах вяра, че толкоз е привикнала с този заплеснат човек. Той постоянно нямаше пари, с цел да постави самун на масата, само че разбираше какво си приказват цветята преди да разцъфнат, знаеше историите на всичките електрически крушки, на остарялата ни готварска печка, на раздрънкания бюфет в кухнята. Дори огромният ми наследник, докторът, не съумя да му помогне. Денят преди да издъхне, баща ме помоли:
- Прочети ми един от разказите си, момиче.
Аз му прочетох и той прошепна:
- Ако разказът ти не оказва помощ да издържиш болката, няма потребност да го пишеш.
…Една вечер, когато татко ми одеве се беше върнал от работа, мама подмятна:
- Прочетох му един от твоите разкази. Беше цялостен с неистини от край до край. Но бяха безвредни неистини. Също като оная тропосана с бели конци небивалица за Дядо Коледа. Знаем, че подобен човек няма, само че слушаме историите за него.
- Пак обърка конците, хубаво момиче – възрази татко ми. – Само истината в историите дава мощ.
Когато пиша, постоянно си представям, че татко ми чете думите ми отнякъде.
Преди години в родния ми град Перник имаше земетресение. Жените от нашия квартал събрахме облекла, обувки, одеяла и книги за учениците от локалното учебно заведение и ги прибрахме във физкултурния салон. На втората нощ някой бе разрушил катинара и бе отмъкнал по-новите обувки и по-хубавите одеяла. Книгите бяха останали непокътнати в ъгъла на физкултурния салон. Крадците явно не се интересуваха от романи и стихотворения.
- Виждаш ли в този момент какъв брой права бях, като настоявах да станеш доктор – посочи мама. – Никой не се интересува от книги. Хората ги е грижа единствено за неща, които стомасите им могат да смелят.
Беше твърдоглава жена, майка ми. И нея не бе грижа кой знае какъв брой за книгите, само че подари готварската ни печка на едно семейство – къщата им се беше разпукала, покривът се срути след земетресението.
- Нали и те би трябвало да живеят някак - отсече тя. – Аз постоянно мога да те викна, Здравке. И зная, че ще ми окажеш помощ.
Три дни след земетресението намерихме един дъртак, дядо Павел, в гарсониерата му. Човекът беше имобилен, закован на миндера. Мазилката бе окапала от стените на жилището му. Никой не беше идвал да види по какъв начин е този човек, диша ли, има ли какво да яде. Ние, три дами, бяхме чули приглушени звуци и изначало мислехме, че вътре е забравено куче, домакински любим. Разбихме вратата и попаднахме на стареца.
- Синът ми работи в Испания. Той е там със фамилията си – сподели дядо Павел. – Ако си беше в България, аз нямаше да лежа тук при скъсаните черги.
Левият крайник на стареца беше неподвижен.
- Синът ти не е в Испания – подмятна една от дамите. – Онзи ден го видях в нон-стопа на моста.
- Какво! – ръцете на дядо Павел се разтресоха.
Старецът беше претърпял в гарсониерата четири дни. Беше си изпил водата от шишето на масата и се бе хранил със изсъхнал самун, който съседката му бе купила още преди земетресението.
- Млъкни! – мама скръцна със зъби към дамата. – Онзи човек, дето си видяла в нон-стопа, не е бил синът на дядо Павел. Неговият наследник е в Испания.
- Но… - възрази дамата.
- Не се пердах, старче – отсече мама. – Ще ти донеса чисти облекла. Бяха на мъжа ми Васил, несъмнено го познаваш.
- Кажете ми за моето момче, апелирам ви – измърмори дядо Павел. – Добре ли беше синът ми, когато го видяхте в нон-стопа?
Тази вечер майка ми сподели:
- Знаеш ли, татко ти беше прав. Думите оказват помощ на човек повече от докторите.
Изгледах я невярващо.
- Баща ти беше прав и за друго. Струма е най-хубавата река. Знаеш ли за какво?
Поклатих глава.
- Защото го срещнах на брега й.
- Момичето ми – споделяше татко ми. – Някои думи могат да облекчат всяко злощастие, колкото и черно да е то. Не е нужно да си публицист, с цел да ги намериш. Трябва да имаш положително сърце.
Майка ми е корава жена. Никога не съм я чувала да се оплаква. Никога не е хленчила.
Онази нощ тя сподели:
- Само да знаеш по какъв начин ми липсва татко ти.
Сълза, колкото лещено зърно, се търкулна по бузата й и тя незабавно я размаза с пестник.
Това си припомням през днешния ден.
Зная – можеш да живееш цялостен век, да оцелееш след наводнения, трусове и войни, можеш да напишеш прелестни стихове и популярен разказ, само че най-важното е да можеш да кажеш, че някой ти липсва – елементарен човек, посочил на приятелите си писмеността, която знае всички приказки на света.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ