Когато чу диагнозата на бебето ни, мъжът ми ме изостави. Трябваше да се боря сама
Когато бебето ни се роди, той сподели, че няма да живее с „ такива “ като нас. Тръгнах си сама с детето от болничното заведение. Минаха няколко години и нещата се промениха…
Това е мъчителна тематика, само че взех решение да я разкажа…
Бебето ми се роди с тегло 3300 г, височина 50 см, за 4 часа и 51 минути. И тя щеше да е обикновено крепко дете, в случай че не се случиха редица условия.
Ще кажа в резюме: раждането беше извънредно тежко, личният състав на нашия областен родилен дом не можа да се оправи. Шийката на матката не се отваряше дълго време, стимулацията не оказа помощ, раждах на 5 пръста разобличаване.
Разкъсаха ме цялата… само че беше прекомерно късно. Детето се роди със страшна хипоксия. В резултат на това – хидроцифолия, пневмония, церебрална парализа…
Тази ужасна диагноза прозвуча като присъда. Първо беше в реанимация. Детето ми лежеше под апарата за изкуствено дишане и единствено леко движеше ръцете си. Изхлипах.
А лекарите споделяха: откажете се, споделят те, за какво ви е… тя е като растение… Все още можете да раждате.
Когато мъжът ми разбра за това, той дълго мълча, гледайки в една точка … И тогава ненадейно съобщи: „ Лекарите са прави. По-добре да се отървем от нея. “
Тогава той хвана ръката ми и въздъхна, като че ли отхвърляше бремето на отговорността. Той мислеше, че аз съм на същото мнение. Но мълчах единствено тъй като от болката в гърдите ми нямаше място за думи. След като научи, че няма да оставя щерка си, брачният партньор ми призна, че не може да живее така…
А след това се сбогувахме. Да, взех детето сама. Нямах с какво да пребивавам, какво остава да виждам болно дете. Кръстих щерка си Виктория, говорех с нея всеки ден и ми се стори, че ме схваща, като мигаше. Това е всичко, което можеше да направи.
Тичах при лекарите, само че безплатната медицина беше съвсем безсилна. В един миг ми паднаха ръцете….
Опитах се да се обърна за помощ към брачна половинка си, само че той настойчиво избягваше да приказва с мен. Разбрах, че като цяло не мога да трансформира нищо. Да дам детето си в дом и да се откажа е еднакво на гибел. По-добре беше да умра още сега…
Отворих входната врата, с цел да могат хората да влязат, отворих прозореца и се качих на перваза. В този миг момиченцето ми изпищя за първи път. Искаше да яде.
Нямате визия какъв набор от усеща съумях да изпитам за две секунди. Решително затръшнах прозореца и повече не помислих за това.
Взех Вики на ръце и дадох обещание, че в никакъв случай няма да я оставя. Събрах се и отидох да помоля хората за помощ. Тогава интернет не беше толкоз публикуван, а обществени мрежи нямаше. Пишех разгласи и ги окачвах по входовете.
Хората идваха при мен и ми носеха каквото могат. Храна, пари, облекла. Стана допустимо да се живее и малко по малко започнахме лекуването. След известно време в живота ни се появи мъж. Той пристигна и донесе голяма кукла и стотина лв. (по това време не толкоз доста, само че не и малко).
Той сподели, че постоянно е мечтал да има дете, само че двамата със брачната половинка му не са съумели. Тя обвинила него за неуспеха и си тръгнала. А той пристигна при нас и с подобен боязън погледна моето момиче. Не като всички останали. Специално.
Той идваше все по-често и постоянно с дарове, скоро се влюбихме и започнахме да живеем дружно.
Той работеше, а аз се грижех за щерка ни. Той постоянно наблягаше, че Вики е „ нашата “ щерка.
Дори съумях да отида в Германия, да посетя разнообразни градове на нашата страна.
Вики имаше доста дълга и сериозна рехабилитация. Но преодоляхме всичко.
Днес тя е на 25 години, а брат й Владимир е на 20. Ние сме най-щастливото семейство. Вики доста обича татко си и пази първата си кукла. Освен това тя е и занаятчия на спорта по плуване.
Чудо? Не, религия, обич, търпение…
Това е болна тематика, само че взех решение да я разкажа… тъй като има доста майки в сходна обстановка. И има доста повече благоприятни условия да изправите бебето си на крайници. Вики не се възвърне изцяло, само че това не й попречи да открие себе си в този живот.
Вярвайте в децата си. Вярвай в себе си. Обичайте. Ценете. И всичко ще се получи!
