Панайот Хитов става грамотен на 38, написва блестяща книга
Книгата на Панайот Хитов /1830-1918 г./ “Моето пътешестване по Стара планина и животоописанието на някои български остарели и нови войводи ” /1872 г./, заглавие, което ще използвам кратко – “Моето пътешестване по Стара планина… ”, изиграла немаловажна историческа роля, има капацитета да продължи живота си. Написването и издаването й е обособен сюжет, вероятен единствено във вулканичните възрожденски времена. Дотогава създателят е прочут хайдутин-предводител на чети, с близо 10-годишен стаж из Стара планина. И необразован като по-голямата част от българското население. Родният учебен взрив в рамките на Османската империя увлича и него. На 37-38 година той взема решение да се ограмоти. Докато още го прави, се залавя да написа своите ранни записки, главно отдадени на четническия му живот.
Трябва да се е чувствал нерешителен на новото занятие, зер не е елементарен преходът от просветеност към висшия й пилотаж – литературата. Та ги е дал за дубликат и редакция на своя стипендиант от Белградското богословско учебно заведение Петър Иванов Берковски. Той пък изискал от войводата новоизпечен издател да благослови с автограф неговия труд: “Подписвам своерочно, ас Панайот Хитов, да е Петър Иванов преписал от моя ръкопис и по мое казование. ” Застраховка или висок възрожденски морал – Бог знае. В такава комплектност текстът е бил даден на Марин Дринов, още млад историк, работещ като частен преподавател в Чехия. Там той възнамерявал да го издаде, само че незнайно за какво не го прави.
Интересното е, че в тази редакция липсва втората част, т. е., “животоописанието на някои български остарели и нови войводи ”. Предположенията за отсъствието може да са две: още не я е бил написал или даже не я е бил замислял. Та нейната поява през днешния ден можем да разбираем и с вероятното напомняне от съвременник. Не различен, а Любен Каравелов е евентуалният в такава догадка. Защото когато П. Хитов се мести в Букурещ, при една от срещите си с авторитетния публицист и бунтовник му дава ръкописа. Естествено е Каравелов неотложно да го оцени, като не е невероятно да е изискал допълнение с “животоописанието… ”. Заел се и тутакси с редактирането и издаването. С подобен екстаз и старание, че тук-там си разрешава свои намеси. Разбираемо е, тъй като при значимата роля на хайдутството в националната опозиция никой преди Панайот Хитов /а и след него/ не е оставил достоверно изложение или записки за активността си. Намесата на Каравелов не е в сюжетите и в истинността на разказваните събития. Там той е на първо място редактор. Но тук-там добавя с мнения, систематизирания и описания на природата. Тъй като той си е полемист-публицист и стихотворец. Повлияла е и възрожденската наклонност литературата, включително и мемоарната, да се приема най-много с публичната си полза. И подобен жанр редакция, ненапълно дописване, да се осъзнава не като подценяване на уменията и грамотността, а като съучастие.
Така редактирана, книгата излиза в 1872 година в Букурещ. И реализира задачата на създателя и на Каравелов – става търсено национално въодушевяващо четиво и за емигрантската аудитория, и за съотечествениците ни в рамките на Отоманската империя. Запазена е информация, че наши учители са желали от създателя да им праща книгата, с цел да я четат на учениците си. В идващите години елементи от нея или цялата “Моето пътешестване по Стара планина… ” е издадена на съветски, чешки и немски език. И това също работи за огромната цел – свободата на България.
Но макар триумфа след 1880 година П. Хитов записва в 23 тетрадки съчинението “Фамилиарни забележки ”. На някои места ръкописът повтаря “Моето пътешестване по Стара планина… ”. Но е по-обемен, с много прибавени епизоди и детайлности от живота на създателя й. И с разкази за събития след 1872 година – най-много за емигрантството в Букурещ и за присъединяване на български доброволчески чети в Сръбско-турската война в 1876 година Тъй че става нова, бих споделил още по-интересна книга. Но тези “Фамилиарни забележки ” излизат прекомерно късно и в началото на части – в 1972 година и в 1975 година, защото тетрадките са открити поредно. В 1982 година са издадени изцяло, с литературна обработка от Н. Хайтов и брачната половинка му Жени Божилова. Това е осъвременяване и изясненост, а не интервенция като при Каравелов. И чак тогава П. Хитов получава реабилитация на забавен самоинициативен повествовател.
А през днешния ден текстът на “Моето пътешестване по Стара планина… ” диша, а не издиша под напора на годините. Може да се чете със следене на ориста на един българин в края на робството; да се търсят читателски систематизирания както за живота на българина тогава, по този начин и за същността на късното хайдутство; да се съпреживява националният й жар и изключителният морал и жертвеност на възрожденеца и на възрожденския бунтовник. Който се демонстрира и след описаното мемоарно време. Ярък образец е един от централните герои на книгата – Ильо челник. Същият той на 70 години води война в Руско-турската война край Етрополе със 150 четници. А близо 80-годишен взе участие в Сръбско-българската война. Подобни са обстоятелствата и за П. Хитов – и той интензивно спомага на съветското командване през цялата Освободителна война. А в 1885 година основава конен отряд от 300 души, който няколко месеца е в непрекъсната бойна подготвеност поради възможна интервенция на Турция във войната. Роби сме биле! Е, някои – да!
Откъс
1867 година
Нашите младежи из Сливен се изпоплашиха. Една вечер аз ги открих въоружени над Сливен, на планината Българка. Между тях имаше и пловдивци, и железничани, и казанлъчани. Тия момчета се бяха решили да съберат селяните, да ударят на турската махала в града и да възпламенят копаните.
– Какво сте намислили да вършиме? – попитах аз.
– Да се биеме за своята независимост – отговориха тия
Прегледах им оружието. Това оружие беше остаряло, фишеците не бяха положителни, барутът нехелаше, а момчетата бяха още млади. Може ли да се води война с сходно оружие? Когато видях всичкото това, то рекох на бъдещите юнаци да се върнат обратно и да си гледат работата, тъй като времето не е за протест, само че тия ми дадоха отговор, че се боят да се върнат, тъй като Тотьовият писар и няколко души свищовлии били хванати и затворени.
– Ако се върнеме в града, то турците ще да затворят и нази и ние ще да изгинеме в темниците – споделиха тия.
– Не бойте се! – рекох аз. – Тотьовият писар нищо не знае и никого няма да съобщи. Освен това турците се боят да се не побуни народ и не смеят да ви закачат.
Младежите ми дадоха отговор:
– Защо ни казваш, че не смеят, когато и самичък прекомерно добре знаеш какъв брой момчета изгинаха в темниците, когато бастисахме кадият? Ти знаеш по този начин също, че когато беше разбиена четата на Аджемът при Кортен, то голям брой отговорни и невинни българи измряха по турските темници! А в случай че е всичкото това по този начин, то за какво ни казваш, че турците не смеят да ни ловят?
Мнозина от тия момчета плачеха и молеха ми се да ги не оставям; само че в положение ли бях аз да извърша желанието им? Аз не можех да им дозволя да се побунят, тъй като народът не беше приготовен за въстание – ние нямахме никаква организация. Когато се размислих добре, то рекох:
– Ако сте българи и народолюбци, то ви се моля да се върнете и да си гледате работа. Аз твърде добре зная, че турците не смеят в този момент към този момент и с пръст да ви побутнат, а в случай че се случи противното, т. е. в случай че захванат да ви ловят, то побегнете и дойдете при мене. Ако захванат да ви закачат, то аз ще да се реша да запаля Сливен и да побуня народа, а там щото господ даде! Върнете се! Аз прекомерно добре зная, че турците са го сгрели. Тия знаят, че аз се намирам тука към 20 деня, само че ни един из тях не смее да пристигна и да ме гони. Преди 15 деня ме видяха двама турци, на Дидеоглу синовете, и аз им споделих, че в случай че излезе потеря да ме гони, то ще да запаля и града, и селата, а в случай че някой турчин ми се попадне в ръцете, то няма да го пусна жив. Тия са разказали по града и по селата какво съм им рекъл и аз видя, че моите думи са подействували. Аз видях към този момент, че в цариградските вестници се приказва за мене; турците знаят, че аз се намирам от дълго време на Балкана, и боят се да не направя протест. Не мислете, че кукувицата е изпила до капка турския мозък. Турция се бои от революцията като от огъня.
Оттам отпътувах на Мъглишките планини и запрях се на това място, което се назовава Българка. Тук се научих, че Тотьо отишел за Шипка, само че там налетял на една пусия и колкото да избавил главата си. Тотьо умъртвил двама турци.
Видях се с шипченските българи и чух от тях следующето:
– Ние имаме към 600 момчета за работа. Всички сме подготвени.
– Така, братя, по този начин! Така ви желая! – споделих аз. – Мене ми се харесва вашето родолюбие, само че аз съм задължен да ви кажа, че би трябвало да почакаме още една година. Аз се надеям, че следващата година, с божието име, всичко ще да бъде. Потърпете малко!
После това аз отидох на планината над Карлово. Байрактаринът ми, който беше родом из Карлово, ме помоли да го пусна да иде дома си и да се види с майка си. Аз му дадох воля да иде, само че рекох му да бъде внимателен. Той отиде, само че върна се с половина душа. В това време един турски офицерин помолил държавното управление да му даде дозволение да иде на планината и да донесе главите ни; а байрактаринът ми се известил за това и прибързал да ми яви. Като седях един ден на един камък и гледах низ полето с далекогледа (с пусулата), то видях тоя офицерин, че пристигна при едни овчари, които не бяха българи, и замръкна при тях. Аз отидох вечерта в бачията, улових едного от овчарите и попитах го какво е търсил при него турчинът. Овчарят ми рече:
– Турчинът дохожда при нази да му дадем овчарски облекла, с които желае да преоблече дружината си, с цел да ги не познаете и да пристигна при вази да ви излови.
– Дайте му облеклата си, само че след това да се не оплаквате, когато ви ги донесат изпродупчени с нашите патрони – споделих аз и отпътувах си.
След три деня ето, че иде и офицеринът, преоблечен с пастирски облекла. Тоя турчин мислеше, че ние го не познаваме, и вървеше към нас напълно свободно. Наредих момчетата си и заръчах им да не пушкат, дорде им не дам знак. Турците трябваше да минат около нас, затова ние можехме да ги удариме прекомерно сгодно. Пътят се намираше 15 крачки надалеч от нази. Всичкото това беше положително, само че когато на един човек е съждено да почине, то ни един демон няма да го избави. Турците се приближиха до нази, без да знаят, че ние сме се скрили в тревата и че ги чакаме с неспокойствие. Дойдоха против нас. Аз запретих на момчетата да пушкат, тъй като нямах желание да нападам; само че турците търсеха белята си и приготовляваха се да атакуван на нас. Трябваше да се биеме. Всяко мое момче си избра по едно дърво, скри зади него тялото си, запна пушката си и подготви се.
– Гледайте да удариме офицерина, тъй като турците ще да се разбягат без своя лидер и ще да ни оставят на мира.
Щом изрекох тия думи, то пушките на момчетата припращяха и удариха офицерина и още двама низами. Останалите се разбягаха.
От това място ние се упътихме към Троянския манастир и дойдохме покрай Тетевене, при река Рибарица. Мене ми се чинеше, че и ние ще да дадеме една жертва на гибелта. Да ви кажа право, аз нямам доверие в човеческите или в бабешките предчувствия, само че това е един прекомерно чудноват факт, който ме смущава прекомерно постоянно. Когато аз споделих на момчетата да бъдат подготвени и да захванат добра пусия, то тия помислиха, че аз съм предупреден за някаква си заплаха, която ни грози от страната на турците. Тръгнахме около реката внимателно. Нa това място имаше доста сливи и момците ги събираха и ядяха. Срещнахме един българин из Тетевене, който носеше ракия на косачите си. Ракията изпиха нашите момчета, а аз се поразговорих с българина.
Един от момците ми, по име Иван Капетан, родом из В. Търново, падна в реката и измокри се. Като повървяхме малко, то Иван захвана да вика от сърце и да бълва. Останахме на едно място цели два деня нека го излечим, само че това не беше допустимо: Иван искаше непрекъснато вода да пие. Най-напред ние му давахме по малко, само че като видяхме, че от него няма към този момент живот, то му дадохме воля да прави, каквото желае. Трябваше да го оставиме жив или да го убиеме. Иван ни се молеше да го не оставяме жив да се мъчи и ние бяхме принудени да изпълниме желанието му.
Трябва да се е чувствал нерешителен на новото занятие, зер не е елементарен преходът от просветеност към висшия й пилотаж – литературата. Та ги е дал за дубликат и редакция на своя стипендиант от Белградското богословско учебно заведение Петър Иванов Берковски. Той пък изискал от войводата новоизпечен издател да благослови с автограф неговия труд: “Подписвам своерочно, ас Панайот Хитов, да е Петър Иванов преписал от моя ръкопис и по мое казование. ” Застраховка или висок възрожденски морал – Бог знае. В такава комплектност текстът е бил даден на Марин Дринов, още млад историк, работещ като частен преподавател в Чехия. Там той възнамерявал да го издаде, само че незнайно за какво не го прави.
Интересното е, че в тази редакция липсва втората част, т. е., “животоописанието на някои български остарели и нови войводи ”. Предположенията за отсъствието може да са две: още не я е бил написал или даже не я е бил замислял. Та нейната поява през днешния ден можем да разбираем и с вероятното напомняне от съвременник. Не различен, а Любен Каравелов е евентуалният в такава догадка. Защото когато П. Хитов се мести в Букурещ, при една от срещите си с авторитетния публицист и бунтовник му дава ръкописа. Естествено е Каравелов неотложно да го оцени, като не е невероятно да е изискал допълнение с “животоописанието… ”. Заел се и тутакси с редактирането и издаването. С подобен екстаз и старание, че тук-там си разрешава свои намеси. Разбираемо е, тъй като при значимата роля на хайдутството в националната опозиция никой преди Панайот Хитов /а и след него/ не е оставил достоверно изложение или записки за активността си. Намесата на Каравелов не е в сюжетите и в истинността на разказваните събития. Там той е на първо място редактор. Но тук-там добавя с мнения, систематизирания и описания на природата. Тъй като той си е полемист-публицист и стихотворец. Повлияла е и възрожденската наклонност литературата, включително и мемоарната, да се приема най-много с публичната си полза. И подобен жанр редакция, ненапълно дописване, да се осъзнава не като подценяване на уменията и грамотността, а като съучастие.
Така редактирана, книгата излиза в 1872 година в Букурещ. И реализира задачата на създателя и на Каравелов – става търсено национално въодушевяващо четиво и за емигрантската аудитория, и за съотечествениците ни в рамките на Отоманската империя. Запазена е информация, че наши учители са желали от създателя да им праща книгата, с цел да я четат на учениците си. В идващите години елементи от нея или цялата “Моето пътешестване по Стара планина… ” е издадена на съветски, чешки и немски език. И това също работи за огромната цел – свободата на България.
Но макар триумфа след 1880 година П. Хитов записва в 23 тетрадки съчинението “Фамилиарни забележки ”. На някои места ръкописът повтаря “Моето пътешестване по Стара планина… ”. Но е по-обемен, с много прибавени епизоди и детайлности от живота на създателя й. И с разкази за събития след 1872 година – най-много за емигрантството в Букурещ и за присъединяване на български доброволчески чети в Сръбско-турската война в 1876 година Тъй че става нова, бих споделил още по-интересна книга. Но тези “Фамилиарни забележки ” излизат прекомерно късно и в началото на части – в 1972 година и в 1975 година, защото тетрадките са открити поредно. В 1982 година са издадени изцяло, с литературна обработка от Н. Хайтов и брачната половинка му Жени Божилова. Това е осъвременяване и изясненост, а не интервенция като при Каравелов. И чак тогава П. Хитов получава реабилитация на забавен самоинициативен повествовател.
А през днешния ден текстът на “Моето пътешестване по Стара планина… ” диша, а не издиша под напора на годините. Може да се чете със следене на ориста на един българин в края на робството; да се търсят читателски систематизирания както за живота на българина тогава, по този начин и за същността на късното хайдутство; да се съпреживява националният й жар и изключителният морал и жертвеност на възрожденеца и на възрожденския бунтовник. Който се демонстрира и след описаното мемоарно време. Ярък образец е един от централните герои на книгата – Ильо челник. Същият той на 70 години води война в Руско-турската война край Етрополе със 150 четници. А близо 80-годишен взе участие в Сръбско-българската война. Подобни са обстоятелствата и за П. Хитов – и той интензивно спомага на съветското командване през цялата Освободителна война. А в 1885 година основава конен отряд от 300 души, който няколко месеца е в непрекъсната бойна подготвеност поради възможна интервенция на Турция във войната. Роби сме биле! Е, някои – да!
Откъс
1867 година
Нашите младежи из Сливен се изпоплашиха. Една вечер аз ги открих въоружени над Сливен, на планината Българка. Между тях имаше и пловдивци, и железничани, и казанлъчани. Тия момчета се бяха решили да съберат селяните, да ударят на турската махала в града и да възпламенят копаните.
– Какво сте намислили да вършиме? – попитах аз.
– Да се биеме за своята независимост – отговориха тия
Прегледах им оружието. Това оружие беше остаряло, фишеците не бяха положителни, барутът нехелаше, а момчетата бяха още млади. Може ли да се води война с сходно оружие? Когато видях всичкото това, то рекох на бъдещите юнаци да се върнат обратно и да си гледат работата, тъй като времето не е за протест, само че тия ми дадоха отговор, че се боят да се върнат, тъй като Тотьовият писар и няколко души свищовлии били хванати и затворени.
– Ако се върнеме в града, то турците ще да затворят и нази и ние ще да изгинеме в темниците – споделиха тия.
– Не бойте се! – рекох аз. – Тотьовият писар нищо не знае и никого няма да съобщи. Освен това турците се боят да се не побуни народ и не смеят да ви закачат.
Младежите ми дадоха отговор:
– Защо ни казваш, че не смеят, когато и самичък прекомерно добре знаеш какъв брой момчета изгинаха в темниците, когато бастисахме кадият? Ти знаеш по този начин също, че когато беше разбиена четата на Аджемът при Кортен, то голям брой отговорни и невинни българи измряха по турските темници! А в случай че е всичкото това по този начин, то за какво ни казваш, че турците не смеят да ни ловят?
Мнозина от тия момчета плачеха и молеха ми се да ги не оставям; само че в положение ли бях аз да извърша желанието им? Аз не можех да им дозволя да се побунят, тъй като народът не беше приготовен за въстание – ние нямахме никаква организация. Когато се размислих добре, то рекох:
– Ако сте българи и народолюбци, то ви се моля да се върнете и да си гледате работа. Аз твърде добре зная, че турците не смеят в този момент към този момент и с пръст да ви побутнат, а в случай че се случи противното, т. е. в случай че захванат да ви ловят, то побегнете и дойдете при мене. Ако захванат да ви закачат, то аз ще да се реша да запаля Сливен и да побуня народа, а там щото господ даде! Върнете се! Аз прекомерно добре зная, че турците са го сгрели. Тия знаят, че аз се намирам тука към 20 деня, само че ни един из тях не смее да пристигна и да ме гони. Преди 15 деня ме видяха двама турци, на Дидеоглу синовете, и аз им споделих, че в случай че излезе потеря да ме гони, то ще да запаля и града, и селата, а в случай че някой турчин ми се попадне в ръцете, то няма да го пусна жив. Тия са разказали по града и по селата какво съм им рекъл и аз видя, че моите думи са подействували. Аз видях към този момент, че в цариградските вестници се приказва за мене; турците знаят, че аз се намирам от дълго време на Балкана, и боят се да не направя протест. Не мислете, че кукувицата е изпила до капка турския мозък. Турция се бои от революцията като от огъня.
Оттам отпътувах на Мъглишките планини и запрях се на това място, което се назовава Българка. Тук се научих, че Тотьо отишел за Шипка, само че там налетял на една пусия и колкото да избавил главата си. Тотьо умъртвил двама турци.
Видях се с шипченските българи и чух от тях следующето:
– Ние имаме към 600 момчета за работа. Всички сме подготвени.
– Така, братя, по този начин! Така ви желая! – споделих аз. – Мене ми се харесва вашето родолюбие, само че аз съм задължен да ви кажа, че би трябвало да почакаме още една година. Аз се надеям, че следващата година, с божието име, всичко ще да бъде. Потърпете малко!
После това аз отидох на планината над Карлово. Байрактаринът ми, който беше родом из Карлово, ме помоли да го пусна да иде дома си и да се види с майка си. Аз му дадох воля да иде, само че рекох му да бъде внимателен. Той отиде, само че върна се с половина душа. В това време един турски офицерин помолил държавното управление да му даде дозволение да иде на планината и да донесе главите ни; а байрактаринът ми се известил за това и прибързал да ми яви. Като седях един ден на един камък и гледах низ полето с далекогледа (с пусулата), то видях тоя офицерин, че пристигна при едни овчари, които не бяха българи, и замръкна при тях. Аз отидох вечерта в бачията, улових едного от овчарите и попитах го какво е търсил при него турчинът. Овчарят ми рече:
– Турчинът дохожда при нази да му дадем овчарски облекла, с които желае да преоблече дружината си, с цел да ги не познаете и да пристигна при вази да ви излови.
– Дайте му облеклата си, само че след това да се не оплаквате, когато ви ги донесат изпродупчени с нашите патрони – споделих аз и отпътувах си.
След три деня ето, че иде и офицеринът, преоблечен с пастирски облекла. Тоя турчин мислеше, че ние го не познаваме, и вървеше към нас напълно свободно. Наредих момчетата си и заръчах им да не пушкат, дорде им не дам знак. Турците трябваше да минат около нас, затова ние можехме да ги удариме прекомерно сгодно. Пътят се намираше 15 крачки надалеч от нази. Всичкото това беше положително, само че когато на един човек е съждено да почине, то ни един демон няма да го избави. Турците се приближиха до нази, без да знаят, че ние сме се скрили в тревата и че ги чакаме с неспокойствие. Дойдоха против нас. Аз запретих на момчетата да пушкат, тъй като нямах желание да нападам; само че турците търсеха белята си и приготовляваха се да атакуван на нас. Трябваше да се биеме. Всяко мое момче си избра по едно дърво, скри зади него тялото си, запна пушката си и подготви се.
– Гледайте да удариме офицерина, тъй като турците ще да се разбягат без своя лидер и ще да ни оставят на мира.
Щом изрекох тия думи, то пушките на момчетата припращяха и удариха офицерина и още двама низами. Останалите се разбягаха.
От това място ние се упътихме към Троянския манастир и дойдохме покрай Тетевене, при река Рибарица. Мене ми се чинеше, че и ние ще да дадеме една жертва на гибелта. Да ви кажа право, аз нямам доверие в човеческите или в бабешките предчувствия, само че това е един прекомерно чудноват факт, който ме смущава прекомерно постоянно. Когато аз споделих на момчетата да бъдат подготвени и да захванат добра пусия, то тия помислиха, че аз съм предупреден за някаква си заплаха, която ни грози от страната на турците. Тръгнахме около реката внимателно. Нa това място имаше доста сливи и момците ги събираха и ядяха. Срещнахме един българин из Тетевене, който носеше ракия на косачите си. Ракията изпиха нашите момчета, а аз се поразговорих с българина.
Един от момците ми, по име Иван Капетан, родом из В. Търново, падна в реката и измокри се. Като повървяхме малко, то Иван захвана да вика от сърце и да бълва. Останахме на едно място цели два деня нека го излечим, само че това не беше допустимо: Иван искаше непрекъснато вода да пие. Най-напред ние му давахме по малко, само че като видяхме, че от него няма към този момент живот, то му дадохме воля да прави, каквото желае. Трябваше да го оставиме жив или да го убиеме. Иван ни се молеше да го не оставяме жив да се мъчи и ние бяхме принудени да изпълниме желанието му.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ