„Клетниците“ 150 години по-късно
„ Клетниците “ излезе в година на емфатичен интерес към филми за класовото разделяне. Но дебютът на младия французин от малийски генезис Ладж Ли е по-суров и негримиран от „ Паразит “ или „ Жокера “. Безкомпромисният му натурализъм не остана неусетен – филмът бе в селекцията на Кан за „ Златна палма “, притежател на премията на журито от фестивала; номиниран за „ Оскар “ и „ Златен глобус “ измежду най-хубавите чуждоезични продукции през 2020 година, лауреат на 4 награди и 11 номинации " Сезар ".
У нас той имаше премиера на „ Киномания “, а в този момент, след края на изключителното състояние, може още веднъж да се гледа в дребните самостоятелни кина като „ G-8 ” и „ Влайкова “.
Както демонстрира заглавието му, „ Клетниците “ има - и няма - доста общо с Виктор Юго, само че едно е несъмнено – във кино лентата на Ладж Ли никой не пее и не танцува (за разлика от полууспешния високобюджетен холивудски мюзикъл по романа). Историята е изцяло модерна - в случай че отвориш вестник, и там ще написа, че имигрантските гета във Франция от дълго време тиктакат като бомба със закъснител; само че въпреки всичко метафората и паралелите с литературната творба, оповестена за пръв път през 1962 година, са налице. Действието се развива в същото парижко предградие, където Юго написа за своите сиромаси от времето на френската гражданска война. За век и половина цветът на кожата на маргиналите от Монфермей се е трансформирал. Но не и ориста им.
Иса, актуалният Гаврош, участва с същинското си име и лице – Иса Перика е единствено един от многочислените натуршчици, с които работи режисьорът, бивш документалист. В откриващите фрагменти, наметнато с трикольора, момчето се влива във всенародното забавление по случай извоюваната от Франция през лятото на 2018 година Световна купа по футбол. Но този Париж не е безконечен празник - Ладж Ли безогледно съблича блясъка и сантименталния ореол, с които френската столица обичайно участва в всеобщата просвета.
До обществения натурализъм на „ Клетниците “ стигаме през жанров роман. През действието пътуват трима патрулиращи из Монфермей служители на реда: единият дилетант, който бързо би трябвало да навлезе в комплицирания живот и връзки на своя регион, тъй че сюжетът е с престъпна завръзка и процес. Водачът на патрула – Крис, е нечовечен като Жавер, а помощникът му Гуада се раздира сред африканските си корени и тежестта на пагона.
„ Клетниците “ е почтен и безсърдечен филм. Ли, за който историята е мощно автобиографична (той е израснал в Монфермей, има и престъпно минало) симпатизира на обречените младежи, с които го свързва ориста и цветът на кожата, само че нито за момент не се подхлъзва към героизация или демонизация на някоя от враждуващите страни в описа. В сложната екосистема на гетото никой не е почтен – децата са шумни причинители на дребни закононарушения, общината заплаща на „ Кмета “ - локален престъпник, с цел да съблюдава реда вместо нея, служителите на реда не се свенят да бъдат брутални, а мюсюлманските „ братя “ внимателно приготвят почвата за бъдещ фундаментализъм. Клаустрофобичният край на „ Клетниците “ влияе като удар с парен чук, само че Ладж Ли го оставя отворен, с цел да стане ясно: който счита, че революцията е решение на проблемите, го чакат единствено безпорядък и принуждение.
У нас той имаше премиера на „ Киномания “, а в този момент, след края на изключителното състояние, може още веднъж да се гледа в дребните самостоятелни кина като „ G-8 ” и „ Влайкова “.
Както демонстрира заглавието му, „ Клетниците “ има - и няма - доста общо с Виктор Юго, само че едно е несъмнено – във кино лентата на Ладж Ли никой не пее и не танцува (за разлика от полууспешния високобюджетен холивудски мюзикъл по романа). Историята е изцяло модерна - в случай че отвориш вестник, и там ще написа, че имигрантските гета във Франция от дълго време тиктакат като бомба със закъснител; само че въпреки всичко метафората и паралелите с литературната творба, оповестена за пръв път през 1962 година, са налице. Действието се развива в същото парижко предградие, където Юго написа за своите сиромаси от времето на френската гражданска война. За век и половина цветът на кожата на маргиналите от Монфермей се е трансформирал. Но не и ориста им.
Иса, актуалният Гаврош, участва с същинското си име и лице – Иса Перика е единствено един от многочислените натуршчици, с които работи режисьорът, бивш документалист. В откриващите фрагменти, наметнато с трикольора, момчето се влива във всенародното забавление по случай извоюваната от Франция през лятото на 2018 година Световна купа по футбол. Но този Париж не е безконечен празник - Ладж Ли безогледно съблича блясъка и сантименталния ореол, с които френската столица обичайно участва в всеобщата просвета.
До обществения натурализъм на „ Клетниците “ стигаме през жанров роман. През действието пътуват трима патрулиращи из Монфермей служители на реда: единият дилетант, който бързо би трябвало да навлезе в комплицирания живот и връзки на своя регион, тъй че сюжетът е с престъпна завръзка и процес. Водачът на патрула – Крис, е нечовечен като Жавер, а помощникът му Гуада се раздира сред африканските си корени и тежестта на пагона.
„ Клетниците “ е почтен и безсърдечен филм. Ли, за който историята е мощно автобиографична (той е израснал в Монфермей, има и престъпно минало) симпатизира на обречените младежи, с които го свързва ориста и цветът на кожата, само че нито за момент не се подхлъзва към героизация или демонизация на някоя от враждуващите страни в описа. В сложната екосистема на гетото никой не е почтен – децата са шумни причинители на дребни закононарушения, общината заплаща на „ Кмета “ - локален престъпник, с цел да съблюдава реда вместо нея, служителите на реда не се свенят да бъдат брутални, а мюсюлманските „ братя “ внимателно приготвят почвата за бъдещ фундаментализъм. Клаустрофобичният край на „ Клетниците “ влияе като удар с парен чук, само че Ладж Ли го оставя отворен, с цел да стане ясно: който счита, че революцията е решение на проблемите, го чакат единствено безпорядък и принуждение.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ