Сезонът на мъглите
Клара знаеше по какъв начин да махне предпазителя и да зареди револвера. Знаеше тъкмо къде желае да го насочи. Знаеше, че ще ѝ е задоволителен един-единствен акуратен изстрел. Трябваше единствено да се промъкне тихичко, на пръсти около спящия си брачен партньор и да извади неговия Люгер П06 от кожения му кобур. Фриц надали щеше да се разсъни. Дишаше отмерено. Алкохолът и умората го бяха дарили с бездънен, индиферентен сън. Голата му глава проблясваше ритмично в полумрака с всяко надълбоко поемане. Да, Фриц нямаше да се разсъни и тази нощ Клара Имервар – една от най-забележителните дъщери на велика Германия, щеше да стреля... Ръката ѝ нямаше даже да трепне.
Това, далечни приятелю, е действителна история. Не мога да допускам, че си решил да я прочетеш, и то тъкмо през днешния ден, в епохата на гаснещото четене. Дано се добереш до самия ѝ край, тъй като тя е от тези своеволни притчи, които отхвърлят да се впишат в 100 и четиресет признака или в триминутно видео. Някак от единствено себе си това се трансформира на първо място в история за мъглата. Може би по тази причина отлагах толкоз дълго да ти я разкажа; просто думите изчакваха да пристигна есента – сезонът на мъглите. И не щеш ли в този момент съм седнал в кафенето „ Хенри’с “ на Осма улица, на обичаната си маса до прозореца. Сигурно ще пиша шест... седем… осем часа – цяла една събота. Няма значение – този роман към този момент не търпи отсрочване. Тротоарът, минувачите, дъждът са се настанили комфортно в огромната мокра витрина – посърналите експонати на елегичния ноември. Нека ги оставим тук, а ние, в случай че нямаш нищо срещу, ще се качим в машината на времето. Така е – всяка история е машина на времето. Ако кафето е хубаво и в случай че успеем да я построим задоволително надеждна и същинска, тя ще ни отнеме от сегашното и ще ни отнесе при себе си и своите герои, където и да се намират те. Някои разкази следват строга, линейна последователност. Други... други обичат хаоса и ни подмятат безогледно в разнообразни точки на пространството и времето. Тази е от вторите – недисциплинираните, непредвидими, самозабравили се истории… историята на мъглата. Добре пристигнал в нейната машина на времето.
2 мaй 1915 година, квартал „ Далем “, Берлин.
Отново сме тук, 100 и две години в предишното – в нощта, в която щеше да се случи нещо извънредно, нещо необратимо. Нощта, в която Клара Имервар (на снимката) постави нежната си длан върху дръжката на револвера. Ето, брачният партньор ѝ в действителност не се разсънва. Предпазителят е махнат, револверът е зареден. Клара се вглежда със свито сърце в спящия мъж – белким това в действителност е Фриц? Нейният Фриц Хабер? Помнеше деня, в който се влюби в него – беше от дълго време. Преди Фриц да се трансформира в звезда. Преди да бъде оповестен за един от най-гениалните хора в историята на човечеството. Много преди да направи своето огромно изобретение и да промени целия свят. Със сигурност, години преди да се нанесат в тази прелестна къща. Но какво стана с тяхната обич? Защо стиска дръжката на револвер? Къде изчезнаха фантазиите ѝ? Големите и красиви проекти? Защо към този момент не можеше да разпознае индивида, дишащ в тялото на брачна половинка ѝ? О, да – тя го обичаше... най-малко първоначално. Още от деня, в който се срещнаха на оня урок по бални танци в Бреслау. Носеше се из залата стегнат и толкоз убеден – като умел танцьор. Някак си... разумен. Помнеше двете остри рапири на сините му очи, момчешкото лице и непослушните, вълнисти коси. Но това, което я плени, бе интелектът му – енциклопедичната, омаломощаваща осведоменост. Можеше да приказва с него в продължение на часове за просвета, история, лирика и философия. Това бе най-важното за Клара, тъй като тя не беше елементарна жена.
Искаш ли да замразим за малко окъпаната в лунна светлина сцена и да прескочим в предишното на тази забележителна персона, стискаща револвер в дясната си ръка? Тя е човек, от който се удивлявам, и съгласно мен бе изпреварила времето си най-малко с едно столетие.
1877 година, Бреслау, Прусия.
„ Това дете е удивително! “ – възкликнала учителката ѝ още в първи клас. Невръстната Клара Имервар изумявала всички с шокиращи знания, феноменална памет и безкрайно въображение. Но това не било всичко. Клара имала мощен, самостоятелен темперамент и положително, съчувстващо сърце. Още от най-ранна възраст било ясно, че в нейно лице закостенeлите предубеждения на патриархалната ѝ ера ще имат един безрезервен конкурент. Всичко ѝ се отдавало с лекост, само че това, което омагьосало дребната Клара повече от всичко, била химията – и по какъв начин да не бъде? Та нали това е просвета за шепата скъпи детайли, от които сме направени самите ние, храната, въздухът, водата, светът към нас, цялата материя в Космоса. Ако ги разберем, ще разплетем даже най-големите и антични секрети на Вселената. Клара откровено вярвала, че само науката е пътят на човечеството към прояснение – единствено тя би могла да му помогне да откри благородно място в личната си история и най-сетне да постави завършек на войните, кръвопролитията и варварщината. Пацифист до мозъка на костите си, Клара не желала да бъде наблюдаващ, а мотор в тази история. Искала не просто да чете, а да написа обичаната си приказка. Но в края на XIX век от дамите в Германия се очаквало да бъдат послушни съпруги и усърдни домакини, не учени и химици.
Юни 2017, централната гара в Берн.
Току-що, без да знам тъкмо за какво, взех решение да се отклоня от пътя си. Случвало ми се е и преди, тъй че не се сюрпризирам и отвръщам с предсказуема смиреност. Вече от дълго време съм научил, че няма изгода от това да се съпротивлявам на инстинкта си за отклоняване от пътя. Трябва да се кача на влака за Цюрих в осем сутринта. Там ме чакат две срещи и преспиване, а на идващия ден изхвърчам за София. Но проклетият ми, неконтролируем взор се стопира върху разписанието и си закупувам импулсивно и извънредно нелогично билет за... Базел. Влакът потегля след 10 минути, тъй че стигам с бягане до перона. Ако всичко се стече в моя изгода, ще прекарам там осемдесет и четири минути и ще съумея да хвана връзката за Цюрих.
Вагонът ми е съвсем празен. Дори през юни сутрините тук са в положение да хапят. Навън е тъмно и студено. Прочутите пейзажи липсват, погълнати от също толкоз фамозната швейцарска мъгла. Базел. Отивам в Базел. Защо ли? Може би тъкмо поради мъглата. Тя ме дърпа... дърпа ме към града, който няма да имам време даже да прегледам.
Мъглата – едно от най-странните и мистериозни климатични феномени. Безформена, настойчива въздушна маса, наситена с микроскопични капчици вода. Понякога се трансформират в кристали. Появява се като че ли от нищото, изключително през есента, когато въздухът стартира да изстива по-бързо от земята. Парадоксално, в случай че караш в мъгла и включиш на дълги, видимостта се намалява. Светлината на личните ти фарове се отразява в милионите дребни стъкълца и те заслепява. Да, мъглата е в положение да прави странни неща. Тя може да се спуска, носи, покрива и гълтам. Да пълзи. Да лепне. Да се просмуква. Колко са нещата на този свят, които са в положение да се просмукват? Течност, дим, змия... мъгла.
7 май 1898 година, университета „ Бреслау “.
Напук на всички спънки и песимизъм, Клара Имервар приключи висше обучение с ослепителен триумф, а на този ден прояви нечувана смелост, появявайки се на всяващия смут изпит „ Bербандсекзамен “. Тестът е садистично създание на известната с изобретателните си изтезания немска академична инквизиция и е основан с концепцията да разреши единствено на най-надарените, всеотдайни и бих споделил, луди студенти да бъдат записани в програмата за докторат по химия. Клара става първата жена в Германия, взела този изпит, освен това без очевидно изпитание. На дванайсети декември 1900 година се трансформира и в първия лекар по химия от женски пол в Германия – не с отличен... с свръхестествен триумф! Дисертацията ѝ е на тематика „ Разтворимост на металните соли “.
След като получи своята степен, Клара постави персонална клетва. „ Никога – сподели младата лекар Имервар – няма да употребявам позицията си, с цел да сторя каквото и да било в контраст на нещата, в които имам вяра – преследването на истината и развиването на достолепието на науката – с цел да ѝ оказа помощ да доближи до висините, които заслужава. “ Клара не взе докторат единствено за себе си – тя отвори вратата за хилядите потиснати до този миг мечтателки, които щяха да я последват в новото време.
20 март 1909 година, Карлсруе.
„ Тече! Тече! Макс, ела да видиш! “ Фриц Хабер – мъжът, чийто револвер един ден ще се озове в ръката на Клара Имервар, тича и крещи като оглупял от етаж на етаж в търсене на асистента си Макс Майер. Току-що нещо доста, доста значимо се бе случило в тъмната му лаборатория. Нещо, на което и аз, и ти, далечни приятелю, изискуем част от себе си. Когато най-сетне Макс е довлечен в лабораторията на лекар Хабер, той не може да повярва на очите си. Невзрачна безцветна течност с безпогрешна миризма капе спестовно, само че решително от кранчето на няколко скачени железни цилиндъра. Това, за което мечтаеха, за което бяха работили с години и което мнозина смятаха за невероятно, се бе трансформирало в неоспорима, тънка бликам действителност! Светът в никакъв случай повече нямаше да бъде същият. Гений! Доктор Хабер е талант!
Фриц Хабер
О, да, Макс е прав, няма никакво подозрение – лекар Хабер е талант, от тези, които се раждат един път на 100 години. Докоснат от Бога, или слънцето, или Буда – според от това в какво вярвате. Но дано обясня за какво.
Пустинята Атакама, Чили, 1900 година.
Защо ни докара тъкмо тук и тъкмо в този момент машината на времето? Не е инцидентно, само че дано първо ви показва един остарял наш другар – стръкчето пшеница. Без него сме безусловно изгубени, изключително през 1900 година. Населението на земята е едвам милиард и половина, само че даже това се оказва прекалено много за изтощената почва и нейната животодаряваща рожба – житото. Планетата ни към този момент не е в положение да създава задоволително от растенията, с които се храним и ние, и нашият добитък. Проблемът се назовава... азот. Стръкчето пшеница го желае под формата на нитрати – той ѝ е жизненонеобходим. Азотът е един от строителните материали на органичната материя. Той е в протеините ни. В ДНК-то на всяко живо нещо. Но земната почва – кухнята на нашата планета, изнемогва под натиска на стихийно възходящото човечество. Азотът е в естествените торове, несъмнено, само че те са незадоволителни. В главен източник се трансформират чилийската селитра, открита тук, в пустинята Атакама, както и депозитите от гуано в Южна Америка. Тези находища хранят целия свят и стават толкоз значими, че за тях се водят войни. Запасите от тези запаси обаче са лимитирани и се чака да бъдат изчерпани за броени години.
Няма задоволително азот – няма задоволително храна. В края на XIX век излиза наяве, че човечеството е изправено пред ужасяваща рецесия. Глад, заболявания и обезсърчение надвисват като дамоклев меч над целия свят. Нужно е някакво решение. Нужен е избавител. Някой талант. По опция доста, доста... разумен. Оказва се, че името му е Фриц Якоб Хабер.
Прусия, 1868-1910 година
Фриц Хабер като млад
Рационалността постоянно е била от голямо значение за Фриц Хабер. Тя се трансформира в осмислящ механизъм и мотиватор на всяко негово деяние. За Фриц теоретичното научно благосъстояние постоянно е било най-много пътека към практиката. Рационалност – той ѝ принадлежeшe още от напълно дребен. Може би по тази причина напусна синагогата и одобри християнството макар гордите еврейски корени на фамилията си. Та нали в никакъв случай не би постигнал задачите си, в случай че бе останал евреин в морето от институционен антисемитизъм, властващ в Прусия. Химията го влечеше от дребен и изключително физикохимията – опцията да манипулира детайлите и техните съединения, да ги направи по-рационални. След като построи зашеметяваща академична кариера и си завоюва името на свръхестествен преподавател и ерудит, Хабер реши да се заеме с нещо по-практично. Беше време да избави света от апетит и бедност. Фриц искаше да подари човечеството с азот и знаеше тъкмо къде да го откри – на най-очевидното място – в огромното на всички места. Въздухът, който дишаме сега, е 78% азот – планетата ни e безусловно опакована в него. Хабер искаше да го фиксира – да го грабне от атмосферата и да го трансформира в амоняк. Ако успееше, човечеството щеше да получи изобилен източник на азотни торове. Край на глада! Край на мизерията!
Но Хабер имаше доста сериозен конкурент – остарялата, долна, опърничава магьосница, наречена тройна ковалентна връзка. Сигурно я помните от учебника по химия в осми клас. Тази негодница е една от най-здравите, неразрушими връзки в природата. (Дори в Народното събрание няма да намерите такива връзки.) В нейната кокалеста прегръдка двата атома на азотната молекула (N2) не могат да бъдат разграничени и си витаят безочливо в атмосферата, изцяло недосегаеми за растенията. Фриц обаче бе твърдо решен да удари нечовечен пестник на тройната ковалентна връзка. Според личните му калкулации, в случай че успее да смеси атмосферен азот с водород под голямо налягане и висока температура, двата атома ще получат по този начин мечтания бракоразвод и ще бъдат превърнати в амоняк. За сходен план са му нужни екип, пробна инсталация и средства. За задачата Хабер се свързва с баденската фабрика за анилин и сода, позната ни под името BASF. Най-вече заради репутацията му зa рационалност шефовете на най-големия химически тръст в света отпускат нужните средства. Това се оказва доста, доста умен ход.
Август 1901 година, Карлсруе.
Нямам визия дали Фриц е обичал Клара. Не съм сигурен дали свръх-рационалните хора могат да обичат. Знам сигурно обаче, че е бил притеглен от нея. От красивото лице, златистите къдрици, съвършена фигура и извънреден разсъдък. Поискал е ръката ѝ съвсем незабавно след тяхното запознанство. Тя отказала, само че не тъй като не била влюбена в него. Искала първо да реализира задачата си. Да стане академик и да потвърди на себе си, че няма потребност да разчита в живота на мъжки настойник. Фриц не се обезверил. Кой знае, може би точно независимостта на Клара го е амбицирала в допълнение. Единайсет години след своята първа среща двамата най-сетне подписват брак. В началото Хабер поощрявал научната кариера на брачната половинка си. Клара изнасяла лекции, само че бързо почнала да се натъква на стена от мъжки национализъм. Това, което изключително я наранило, били злобните клюки, че известният ѝ брачен партньор пишел нейните лекции.
Март 1909 година, лабораторията на Хабер.
На този стадий Фриц към този момент бе прекарал дълги години в безплодни опити да фиксира азот от въздуха. Имаше няколко огромни казуса. Първо – голямото налягане и температура, които се опитваше да реализира, унищожаваха апаратурата, преди да може да бъде реализирана мечтаната реакция. Хабер даже загуби един от сътрудниците си в жестока лабораторна детонация. Рационалността, несъмнено, надви над страстите и опитите продължиха съвсем незабавно след случая. В последна сметка фамозният инженер Роберт Ле Росиньол конструира специфичен цилиндър, изработен от кварц и заздравен със стоманена жилетка. Това разреши да бъде реализирано чудовищно налягане от двеста атмосфери и температура от шестстотин градуса. Но и това не бе задоволително – Хабер знаеше, че му е нужен катализатор. След дълги, мъчителни разходки из цялата Менделеева таблица той го откри в лицето на детайла осмий. И не щеш ли на 20 март 1909 година лекар Хабер тичаше оглупял от благополучие из постройката в Карлсруе – от устройството му течеше чист, блажен амоняк!
Малко по-късно химикът Карл Бош размени скъпия катализатор осмий с желязо и индустриализира синтеза на амоняк. Благодарение на процеса на Хабер, светът получи достъп до неизчерпаеми синтетични торове и задоволи вечно апетита на земеделските посеви към азота. В идващите десетилетия популацията на земята набъбна лавинообразно и сега е над седем милиарда. Повечето от тези хора нямаше да съществуват без откритието на Фриц. Сигурно и нас нямаше да ни има. „ Брoт аус празен ход! “, гръмнали немските вестници – Хабер бе направил самун от въздуха! Не е пресилване. Казват, че половината от азота, който се намира в тялото ни сега, се дължи на процеса на Хабер. Ние, приятелю, имаме Фриц Хабер чак в протеините си!
След като му бе присъдена Нобеловата премия, Фриц изнесе запаметяваща се тирада. В нейния край той съобщи, че човечеството несъмнено скоро ще открие по-ефикасен способ за синтез на амоняк. Сто години по-късно това още не се е случило. Днес светът създава 100 и седемдесет милиона тона амоняк на година посредством процеса на Хабер. Би могло да се каже, че той е виновен за съществуването на повече хора по света, в сравнение с който и да е различен човек в историята.
Нека обаче не забравяме, че Хабер е на първо място разумен. Находчивият му контракт с BASF гласял, че Фриц ще получи пфениг и половина за всеки звук, създаден посредством неговия способ. Само за няколко години Хабер става милионер.
Берлин, 1911 година.
Слава, пари, въздействие. Фриц е на гребена на вълната. Движи се в най-реномираните научни кръгове и става непосредствен другар със светила като Айнщайн и Макс Планк. Търка плещи с министри и милионери и постоянно приказва със самия кайзер Вилхелм, който демонстрира жив интерес към неговите научни занимания. Никой не е сюрпризиран, когато Хабер поема кормилото на новосъздадения Институт по електро- и физикохимия в Берлин. Семейството, което към този момент включва и дребния им наследник Херман, се мести във превъзходния си нов дом в един от най-скъпите квартали на немската столица. За броени месеци институтът на Хабер печели реномето на водеща мощ в международната химия. Инвестиции валят отвред. Клара обаче не е щастлива. Напротив – тя тъне в жестока меланхолия. Фриц към този момент не счита научните ѝ аспирации за... рационални. Амбицията му е изконсумирала фантазиите на брачната половинка му. Той има потребност от жена, която да се грижи за семейството и да обслужва многочислените му високопоставени посетители. Клара се трансформира в безгласна хаус фрау – това, от което постоянно се е страхувала.
Юни 2017, някъде сред Берн и Базел.
Влакът ми продължава да се плъзга озадачаващо тихо в мъглата. Най-големият плюс на Швейцария, несъмнено, е нейният народен байрак, само че на едно от идващите места без подозрение се подреждат шокиращо пунктуалнитe ѝ железници. Знам, че няма да подраним или закъснеем. Пристигаме тъкмо навремe. Имам осемдесет и четири минути до влака за Цюрих. Нито повече, нито по-малко. Нещата се усложняват, откакто си навяхвам глезена на слизане от вагона. Отбивам се в цветарския магазин на гарата и закупувам два карамфила, които костват единствено с два-три франка повече от допустимото. Знам къде отивам, само че към момента нямам визия за какво.
Трамваят ми се поклаща по старите улици и минава по моста над огромната река. Оттук по вода мога да стигна чак до Русе. Откога ли не съм бил там? Десетилетия... А толкоз го обичам този прекрасен град. В него прекарах някои от най-тежките, само че и най-незабравими моменти в живота си. Поделението ни беше на две крачки от реката. Казармата не беше лека в тези години, изключително през зимата. Човек просто се опитваше да оцелее от цигара до цигара, без да изгуби разсъдъка си. Будеха ни в пет часа и правехме 10 зъзнещи обиколки на плаца. Разбираемо е, че множеството бойци ненавиждаха утринния крос – шаячните ни панталони бяха като родопски губери, а единственото цензурно нещо, което мога да кажа по адрес на прословутите обувки, познати във войнишкия фолклор под нежното име цинтари, е, че всяка от тях тежеше колкото трабантче.
Аз обаче обичах тези двайсет минути на плаца. Тичането постоянно ми е допадало. Харесваше ми опцията да остана уединено с дистанцията и себе си, да вкарам в синхронен темп мислите и краката си. Всяка заран се втурвах с подготвеност да търча, до момента в който един ден не стартира да идва... мъглата. Идваше на гъсти, безмълвни вълни от другата страна на Дунава, където Чаушеску беше намерил за подходящо да построи цех за хлор. Беше го закачил като ръждясал медал на простащината за ревера на река Дунав. Пускаха го на цялостни обороти нощем, тъй че в пет сутринта отровна мъгла поглъщаше цялото отделение. Хлорът се впиваше в облеклата и кожата ни, пареше сладникаво гърлата и дереше гневно очите ни. Понякога след бягане имах възприятието, че в дробовете ми се организира шампионат по фехтовка. Студ, цинтари и хлор – цяло знамение е, че оцеляхме. Особено като се има поради на какво е кадърен хлорът в малко по-голяма централизация.
Покрайнините на Ипър, Белгия, 22 април 1915 година.
Тук сме, въпреки че надали е безвредно. Първата международна война е в разгара си, а Ипър е на самата фронтова линия. Разказът ни е попаднал измежду немските окопи и понякога над главите ни прехвърчават патрони. Група офицери и бойци се суетят възбудено, следвайки строгите инструкции на един добре прочут на всички ни лауреат на Нобелова премия. Всъщност Фриц Хабер е съвсем неразпознаваем под пруската си униформа. Вече изцяло е изгубил косата си, а афинитетът му към бирата и кулинарните случки го е удостоил с почетно коремче. Под рошавия му кайзервилхелмски мустак се търкаля миризлива мокра пура. Фриц е тук в търсене на обичаната си рационалност. Под негово управление бойците разтоварвaт 5700 стоманени цилиндъра, изпълнени със 167 тона хлор. Подредени са в шесткилометрова линия, ориентирана към френските окопи. Хабер изчаква най-подходящия лъх напразно и дава сигнал. Вентилите на газовите бутилки са отворени по едно и също време. Зловеща жълтеникава завеса се простира в постепенно траурно шествие към озадачените бойци. Mъгла... Мъгла на гибелта. Казват, че откъдето минела, тревaта увяхвала и птици падали мъртви от небето. Както постоянно, Хабер беше пресметнал всичко – хлорът е по-тежък от въздуха и откакто вятърът го докара до окопите, газът пропадна непосредствено в тях. Фриц знаеше идеално и свойствата на 17-ия детайл – един път попаднала в дихателните пътища, хлорната молекула реагира с влажните мукозни мембрани и се трансформира в солна киселина. Тъканите и aлвеолите биват разядени от вътрешната страна и дробовете – наводнени с течност. Хиляди френски пехотинци безусловно се удавиха на суша. Очевидци настояват, че след газовата офанзива гледката била ужасяваща: труповете били синкаволилави от хипоксия, а лицата им – изкривени в жестоки спазми. Лишени от въздух, някои се пробвали да раздерат облеклата и даже гърлата си. В този ден Фриц Хабер освен персонално умъртви хиляди хора, само че сътвори първото средство за всеобщо заличаване в света и собственоръчно постави началото на химическото оръжие.
2 май 1915 година, Берлин.
Фриц към този момент е вкъщи. Германия го посреща като воин и незабавно е нараснал в чин капитан. Въодушевен от личната си рационалност, Хабер не може да си откри място от благополучие. Но Клара... Клара е унищожена, разтърсена и ужасена. Всичко, в което постоянно е вярвала, бе стъпкано от нейния личен брачен партньор – индивидът, поради коготo пожертва кариерата си; бащата на детето ѝ. Когато научава за химическото кръвопролитие в Ипър, Клара декларира обществено, че този акт е безнравственост на самите идеали на науката и нечовешка варварщина. Тя прави обезверен опит да убеди мъжа си да се отхвърли от злокобната си активност. Отговорът на Фриц е да упрекна жена си в липса на национализъм. Конфликтът сред двамата не е просто фамилен – той е екзистенциален. На втори май е проведен обилен прием в чест на триумфа на Хабер в Белгия.
Ние знаем още от първия ред накъде отива тази история. Вече сме били тук, в тъмната спалня. Знаем, че бирата, деликатесите и патриотичните песни са потопили Фриц в бездънен сън. Че е късно... Твърде късно за връщане обратно и револверът му към този момент е в ръката на лекар Клара Хабер – Имервар. Обезвереният xуманист в нея шепне: „ Няма различен излаз, Клара! Нима не помниш клетвата си? Всеки мирис, всяка секунда са съучастничество в чудовищно закононарушение против човечеството. Трябва да направиш нещо – да извадиш себе си от уравнението на разрухата “. Клара излиза в градината зад къщата. Насочва револвера право в сърцето си и дръпва спусъка. Изстрелът отеква в притихналия квартал, само че не съумява да разсъни Фриц. Дванайсетгодишният Херман обаче скача на крайници и открива майка си обляна в кръв върху свежата трева. Клара Имервар издъхна на втори май 1915 под звездите в ръцете на дребния си наследник, който обичаше повече от всичко.
3 май 1915 година.
Трагедията си е покруса – рационалността си е рационалност. Още на сутринта Фриц отпътува на Източния фронт, с цел да провежда нова химическа офанзива, този път против съветските бойци, оставяйки сина си и прислугата да се оправят с кошмара вкъщи.
Хабер продължава опитите си да се отдалечи още повече от своето еврейско родословие, а немският му национализъм стартира да гълтам останалата му идентичност. Фриц като че ли желае да надгерманничи германците – подготвен е да посвети силите и живота си на райха. Изобретява нови пъклени газове и развива надалеч по-ефикасни способи за тяхното разпространяване на фронта. Ръководи цели фабрики, бълващи хлор, фосген и иприт (носещ името на злощастния град Ипър). Под неговата закрила институтът му изобретява и първите противогази. Химическите оръжия обаче са единствено част от приноса му към военния епос. По-малката. Амонякът, несъмнено, не се употребява единствено за торове. Благодарение на процеса на Хабер, империята получава опцията да създава азотна киселина и надлежно експлозиви и муниции в неограничени количества. Казват, че без синтеза на амоняк Първата международна война щяла да свърши за броени месеци, защото английската флотилия била блокирала водните трасета към южноамериканските находища от селитра. Може да се каже, че Фриц Хабер е виновен за гибелта на милиони.
Между другото, в светските кръгове от дълго време циркулирали клюки за извънбрачните похождения на Хабер и изключително за близката му връзка с красива секретарка на име Шарлот Нейтън. Той удостоверява слуховете, като се дами за надалеч по-младата Шарлот две години след гибелта на Клара. На сватбата Хабер се появява в униформа и бляскав пруски шлем.
Берлин, 1919 година.
Войната е към този момент в предишното, само че следствията са на всички места. Разруха, невъзможност и беднотия господстват из победената Германия. Трябва да се вгледаме доста деликатно в самотната фигура, бродеща из сивите берлински улици, с цел да разпознаем Фриц Хабер. Облечен е в дълъг балтон с вдигната яка. Лицето му е изцяло погълнато от лакома гъста брада, а плешивата глава – подслонена от огромна шапка. Но това е обяснимо – когато собственоръчно си изтребил хиляди хора и милиони по света те считат за военнопрестъпник, би трябвало да предприемеш нужните ограничения за дегизиране. Войната бе изгубена, само че бащата на химическото оръжие отхвърли да се отхвърли от сатанинската си рожба. Той продължаваше да твърди, че газът е по-хуманен от патрона, по-... разумен. Как съумя да се отърве от военния арбитражен съд, още не е напълно ясно. Още по-изумително е, че Хабер остава отпред на своя институт. Химическите оръжия са неразрешени от Версайския контракт, несъмнено, само че той продължава скрито да работи по тяхното рационализиране. През идващите няколко години съумява освен да обогати немския боеприпас, само че и да помогне на Съветския съюз и Испания да изградят своя лична стратегия за бойни отровни субстанции – най-много за ужасяващия и изобретен от неговия институт иприт.
Фриц също употребява опита си с отровни газове, с цел да сътвори селскостопански пестициди. Един от тях е основан на цианид и изтребва вредителите с нечувана резултатност. Наричат го „ Циклон “.
1961 година, Йерусалим.
Хана Аренд е объркана. Очакваше нещо напълно друго. Очакваше дявол от преизподнята, а пред очите си имаше един неугледен, елементарен, преклонен човечец. Писателката е тук, с цел да отрази делото против нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман. Самата тя бе съумяла да избяга от концентрационните лагери на Вермахта през 1933 година Но това, което вижда в очите на Айхман по време на процеса, е ненадейно. По-късно тя ще го назова „ Баналността на злото “. Човекът, изпратил милиони на заколение, гледаше на себе си просто като на бюрократ, идващ покорно напътствията на законно определения режим. Да, най-страшните чудовища не носят предупредителни белези. Те не са карикатурни озъбени злодеи. Не ухаят на сяра, от зъбите им не капе кръв. Понякога злото е облечено в простащина и безмълвно смирение, а най-страшните закононарушения се правят в името на логистиката. Айхман бе наказан на гибел. Баналността на злото продължава да живее…
Октомври 1923 година, екватора, Атлантическия океан.
Фриц Хабер съблюдава старинния моряшки обред при минаването на екватора. На палубата на кораба „ Вюртемберг “ има басейн. Фриц се гмурва в него с грациозен скок, след което предлага три бутилки вино в подарък на господ Нептун. Но именитият химик чака нещо в подмяна от властелина на моретата. Нещо доста скъпо. Според формалната версия е тръгнал за Буенос Айрес по служебна работа. Но в действителност задачата му е строго секретна. Истината е, че не го интересува Аржентина, а голямото водно пространство сред Германия и нея.
Следвоенните години са същински призрачен сън. Неописуемата инфлация, съчетана с репарациите, сковава страната и обезценява марката. И Хабер, и институтът му, и цялата страна са в окаяно финансово положение. Но Фриц има концепция. План, съгласно който би могъл освен да изтръгне обичаната си Германия от бедността, само че да я направи стопански самостоятелна вечно. Известно е, че в морската вода има злато. Въпросът е какъв брой?! Според Хабер, в случай че концентрацията е пет мг на пространствен метър, от океана могат да бъдат извлечени милиони тонове злато. Фриц основава удивителен развой и лабораторна апаратура за уединяване на благородния метал от солена вода. За сходен план не е мъчно да се откри спонсор и той е финансиран напълно от „ Металбанк “. Те имат вяра в Хабер и в неговата... рационалност. Човекът, който бе направил самун от въздуха, този път бе решил да направи злато от морскатa вода! Защо пък не!? Потенциалните последици от този план са толкоз огромни в световен аспект, че строгата секретност е от изключителна значимост. Нужен е работен опит, както и морски проби от разнообразни точки на планетата. През юли 1923 година пътническият транспортен съд „ Ханза “ отпътува от Хамбург за Ню Йорк. На борда има 923 пасажери. Между тях са Хабер и петима лаборанти, които са записани в пътния лист като екипаж. В търбуха на кораба обаче е издигната свръхмодерна загадка лаборатория за разбор, а шестимата съмнителни „ моряци “ сноват сред нея и палубата в продължение на целия път. Фриц е изобретил и футуристично устройство за взимане на проби от кораба в придвижване. Сред пасажерите плъзват клюки, че германците работят върху революционен източник на сила.
Пробите от това пътешестване са незадоволителни и екипът на Хабер стартира да кръстосва моретата в търсене на солени съкровища. Той посвещава седем години от живота си на този ексцентричен план. Събрани са пет хиляди проби от всяка точка на света, в това число към пермафроста на Гренландия и Антарктика. За голямо отчаяние на Хабер, най-богатата му проба е с централизация 0.05 мг на метричен звук, което прави цялата идея нерентабилна. Фриц е заставен да се откаже, само че продължава да има вяра, че някъде по света има морски райони с огромна централизация на благородни метали. Това сякаш е единственият план на Хабер, който се оказва безспорен неуспех.
7 април 1933 година.
Фриц е в окаяно здравословно и финансово положение. Втората му брачна половинка го е напуснала още преди няколко години. Вярно е, че се размина с интернационалния съд, само че репутацията му не се отърва от трибунала на международната научна общност. Милиони хора гледаха на него като на всеобщ палач, а известни учени като Ърнест Ръдърфорд отхвърлят да свидлив ръката му.
Фриц е отблъснат от света и отстранен от обществените кръгове отвън Германия.
На този ден новото държавно управление на националсоциалистите, водено от популиста Адолф Хитлер, одобри злокобния „ Закон за реституция на публичните служби “. Според него всички жители без арийско родословие би трябвало да бъдат неотложно отстранени от публични позиции. Хабер бе бягал цялостен живот от еврейската си идентичност и все пак бе догонен с една безскрупулна крачка от нацистката генеалогична машина. Военните му подвизи, християнската фасада, патриотизмът, амонякът, Нобеловата премия – нищо нямаше значение. За нацистите той постоянно щеше да бъде просто „ евреинът Хабер “. Фриц трябваше да подаде оставка от института, който бе основал, и да уволни брилянтните учени с еврейско родословие, които беше събрал под покрива му. Всичко, което бе строил в продължение на десетилетия, се разпадаше пред очите му.
1902 година Антикварна книжарница Ватенвил
Тук сме с цел да се срещнем с великия Херман Хесе. Той е написал две от обичаните ми книги. Който е чел „ Степния вълк “ или „ Сидхарта “ знае, че Хесе има нюх към поезията. Затова надали е изненадващо, че някои от стихотворенията му също се считат за шедьоври. Едно от тях се споделя „ В мъглата “.
Най-лошото качество на поезията е, че тя не може да бъде превеждана. Това също е и най-хубавото ѝ качество. Както и да е – ще направя некадърен опит да преведа „ В мъглата “. Дано да не съсипя изцяло неговия тъмен темп и елегантна потиснатост:
Колко е необичайно да бродиш в мъглата!
Самотен е всеки камък и шубрак,
дървото не вижда даже прилежащо дърво във гората
и всеки е толкоз самичък.
Моят живот бе изпълнен с другари,
когато светът бе облян в светлина,
само че никого към този момент не мога да видя
в този момент, щом се спуска мъгла.
Така е – не може да бъде наименуван влъхва
тоз, който мрачевина не познава.
Ето я, иде – неизбежна и тиха,
и те отделя от всичко останало.
Колко е необичайно да бродиш в мъглата!
Животът е просто една самотност.
Сякаш никой никого не познава
и всеки е толкоз самичък.
Август 1942 година, Освиенцим, Полша
Хилде Глюксман, брачният партньор ѝ, двете им невръстни деца и още 896 тръпнещи от смут души са въведени в огромно бетонно помещение, наречено бункер номер две. Хилде е обичаната племенничка на Фриц Хабер – щерка на сестра му Фрида. Децата треперят в прегръдката на Хилде. Няма прозорци, само че в стените на помещението има отвори. След няколко минути през тях стартира да прониква газ. Просмуква се... като мъгла. Секунди по-късно всички умират в жестока мъка. Газът е пестицидът „ Циклон Б “ – основан в института на Хабер и утвърден за потребление от Адолф Айхман. Милиони почтени души са избити като инсекти с него и по-късно изгорени в крематориумите на Освиенцим. Сред тях са доста от най-скъпите другари и близки на Фриц Хабер.
Януари 1934 година.
Самотата – безмълвният палач на отлъчените, към този момент бе единственият сателит на Хабер. Фриц бе безспорна руина. Прогонен и предаден от страната, която обичаше повече от човешкото в себе си, той се скиташе безприютен, пропуснат, болен и зарязан от страна в страна и от град в град в търсене на някакъв смисъл – нещо, за което да се залови. Най-после прави опит да огледа обратно, да открие това, което е можел да бъде, да се свърже още веднъж с еврейските си корени. Дори обмисля пътешестване до Израел. Алберт Айнщайн е един от дребното хора, които може би от страдание не прекъсват кореспонденцията си с него. Един ден Фриц изпраща писмо на великия академик, в което споделя следното:
„ …Това е огромната ми болежка, огромният ми боязън – ще съумея ли да продължа това, което съм почнал, когато есенните стихии на живота ме настигнат и към стъпките ми се спусне студена, печална... мъгла. ”
Междувременно cинът му Херман бе изпаднал в жестока меланхолия. Колко ли опустошителна е била контузията от оня ден, в който невръстното момче държеше умиращата си майка в ръцете си? Няколко години по-късно Херман щеше да постави завършек на личния си живот по същия метод – с патрон в сърцето.
Юни 2017, Базел.
Накуцвам върху неуместно изкълчения си ляв гален по
Това, далечни приятелю, е действителна история. Не мога да допускам, че си решил да я прочетеш, и то тъкмо през днешния ден, в епохата на гаснещото четене. Дано се добереш до самия ѝ край, тъй като тя е от тези своеволни притчи, които отхвърлят да се впишат в 100 и четиресет признака или в триминутно видео. Някак от единствено себе си това се трансформира на първо място в история за мъглата. Може би по тази причина отлагах толкоз дълго да ти я разкажа; просто думите изчакваха да пристигна есента – сезонът на мъглите. И не щеш ли в този момент съм седнал в кафенето „ Хенри’с “ на Осма улица, на обичаната си маса до прозореца. Сигурно ще пиша шест... седем… осем часа – цяла една събота. Няма значение – този роман към този момент не търпи отсрочване. Тротоарът, минувачите, дъждът са се настанили комфортно в огромната мокра витрина – посърналите експонати на елегичния ноември. Нека ги оставим тук, а ние, в случай че нямаш нищо срещу, ще се качим в машината на времето. Така е – всяка история е машина на времето. Ако кафето е хубаво и в случай че успеем да я построим задоволително надеждна и същинска, тя ще ни отнеме от сегашното и ще ни отнесе при себе си и своите герои, където и да се намират те. Някои разкази следват строга, линейна последователност. Други... други обичат хаоса и ни подмятат безогледно в разнообразни точки на пространството и времето. Тази е от вторите – недисциплинираните, непредвидими, самозабравили се истории… историята на мъглата. Добре пристигнал в нейната машина на времето.
2 мaй 1915 година, квартал „ Далем “, Берлин.
Отново сме тук, 100 и две години в предишното – в нощта, в която щеше да се случи нещо извънредно, нещо необратимо. Нощта, в която Клара Имервар (на снимката) постави нежната си длан върху дръжката на револвера. Ето, брачният партньор ѝ в действителност не се разсънва. Предпазителят е махнат, револверът е зареден. Клара се вглежда със свито сърце в спящия мъж – белким това в действителност е Фриц? Нейният Фриц Хабер? Помнеше деня, в който се влюби в него – беше от дълго време. Преди Фриц да се трансформира в звезда. Преди да бъде оповестен за един от най-гениалните хора в историята на човечеството. Много преди да направи своето огромно изобретение и да промени целия свят. Със сигурност, години преди да се нанесат в тази прелестна къща. Но какво стана с тяхната обич? Защо стиска дръжката на револвер? Къде изчезнаха фантазиите ѝ? Големите и красиви проекти? Защо към този момент не можеше да разпознае индивида, дишащ в тялото на брачна половинка ѝ? О, да – тя го обичаше... най-малко първоначално. Още от деня, в който се срещнаха на оня урок по бални танци в Бреслау. Носеше се из залата стегнат и толкоз убеден – като умел танцьор. Някак си... разумен. Помнеше двете остри рапири на сините му очи, момчешкото лице и непослушните, вълнисти коси. Но това, което я плени, бе интелектът му – енциклопедичната, омаломощаваща осведоменост. Можеше да приказва с него в продължение на часове за просвета, история, лирика и философия. Това бе най-важното за Клара, тъй като тя не беше елементарна жена. Искаш ли да замразим за малко окъпаната в лунна светлина сцена и да прескочим в предишното на тази забележителна персона, стискаща револвер в дясната си ръка? Тя е човек, от който се удивлявам, и съгласно мен бе изпреварила времето си най-малко с едно столетие.
1877 година, Бреслау, Прусия.
„ Това дете е удивително! “ – възкликнала учителката ѝ още в първи клас. Невръстната Клара Имервар изумявала всички с шокиращи знания, феноменална памет и безкрайно въображение. Но това не било всичко. Клара имала мощен, самостоятелен темперамент и положително, съчувстващо сърце. Още от най-ранна възраст било ясно, че в нейно лице закостенeлите предубеждения на патриархалната ѝ ера ще имат един безрезервен конкурент. Всичко ѝ се отдавало с лекост, само че това, което омагьосало дребната Клара повече от всичко, била химията – и по какъв начин да не бъде? Та нали това е просвета за шепата скъпи детайли, от които сме направени самите ние, храната, въздухът, водата, светът към нас, цялата материя в Космоса. Ако ги разберем, ще разплетем даже най-големите и антични секрети на Вселената. Клара откровено вярвала, че само науката е пътят на човечеството към прояснение – единствено тя би могла да му помогне да откри благородно място в личната си история и най-сетне да постави завършек на войните, кръвопролитията и варварщината. Пацифист до мозъка на костите си, Клара не желала да бъде наблюдаващ, а мотор в тази история. Искала не просто да чете, а да написа обичаната си приказка. Но в края на XIX век от дамите в Германия се очаквало да бъдат послушни съпруги и усърдни домакини, не учени и химици.
Юни 2017, централната гара в Берн.
Току-що, без да знам тъкмо за какво, взех решение да се отклоня от пътя си. Случвало ми се е и преди, тъй че не се сюрпризирам и отвръщам с предсказуема смиреност. Вече от дълго време съм научил, че няма изгода от това да се съпротивлявам на инстинкта си за отклоняване от пътя. Трябва да се кача на влака за Цюрих в осем сутринта. Там ме чакат две срещи и преспиване, а на идващия ден изхвърчам за София. Но проклетият ми, неконтролируем взор се стопира върху разписанието и си закупувам импулсивно и извънредно нелогично билет за... Базел. Влакът потегля след 10 минути, тъй че стигам с бягане до перона. Ако всичко се стече в моя изгода, ще прекарам там осемдесет и четири минути и ще съумея да хвана връзката за Цюрих.
Вагонът ми е съвсем празен. Дори през юни сутрините тук са в положение да хапят. Навън е тъмно и студено. Прочутите пейзажи липсват, погълнати от също толкоз фамозната швейцарска мъгла. Базел. Отивам в Базел. Защо ли? Може би тъкмо поради мъглата. Тя ме дърпа... дърпа ме към града, който няма да имам време даже да прегледам.
Мъглата – едно от най-странните и мистериозни климатични феномени. Безформена, настойчива въздушна маса, наситена с микроскопични капчици вода. Понякога се трансформират в кристали. Появява се като че ли от нищото, изключително през есента, когато въздухът стартира да изстива по-бързо от земята. Парадоксално, в случай че караш в мъгла и включиш на дълги, видимостта се намалява. Светлината на личните ти фарове се отразява в милионите дребни стъкълца и те заслепява. Да, мъглата е в положение да прави странни неща. Тя може да се спуска, носи, покрива и гълтам. Да пълзи. Да лепне. Да се просмуква. Колко са нещата на този свят, които са в положение да се просмукват? Течност, дим, змия... мъгла.
7 май 1898 година, университета „ Бреслау “.
Напук на всички спънки и песимизъм, Клара Имервар приключи висше обучение с ослепителен триумф, а на този ден прояви нечувана смелост, появявайки се на всяващия смут изпит „ Bербандсекзамен “. Тестът е садистично създание на известната с изобретателните си изтезания немска академична инквизиция и е основан с концепцията да разреши единствено на най-надарените, всеотдайни и бих споделил, луди студенти да бъдат записани в програмата за докторат по химия. Клара става първата жена в Германия, взела този изпит, освен това без очевидно изпитание. На дванайсети декември 1900 година се трансформира и в първия лекар по химия от женски пол в Германия – не с отличен... с свръхестествен триумф! Дисертацията ѝ е на тематика „ Разтворимост на металните соли “.
След като получи своята степен, Клара постави персонална клетва. „ Никога – сподели младата лекар Имервар – няма да употребявам позицията си, с цел да сторя каквото и да било в контраст на нещата, в които имам вяра – преследването на истината и развиването на достолепието на науката – с цел да ѝ оказа помощ да доближи до висините, които заслужава. “ Клара не взе докторат единствено за себе си – тя отвори вратата за хилядите потиснати до този миг мечтателки, които щяха да я последват в новото време.
20 март 1909 година, Карлсруе.
„ Тече! Тече! Макс, ела да видиш! “ Фриц Хабер – мъжът, чийто револвер един ден ще се озове в ръката на Клара Имервар, тича и крещи като оглупял от етаж на етаж в търсене на асистента си Макс Майер. Току-що нещо доста, доста значимо се бе случило в тъмната му лаборатория. Нещо, на което и аз, и ти, далечни приятелю, изискуем част от себе си. Когато най-сетне Макс е довлечен в лабораторията на лекар Хабер, той не може да повярва на очите си. Невзрачна безцветна течност с безпогрешна миризма капе спестовно, само че решително от кранчето на няколко скачени железни цилиндъра. Това, за което мечтаеха, за което бяха работили с години и което мнозина смятаха за невероятно, се бе трансформирало в неоспорима, тънка бликам действителност! Светът в никакъв случай повече нямаше да бъде същият. Гений! Доктор Хабер е талант!
Фриц Хабер О, да, Макс е прав, няма никакво подозрение – лекар Хабер е талант, от тези, които се раждат един път на 100 години. Докоснат от Бога, или слънцето, или Буда – според от това в какво вярвате. Но дано обясня за какво.
Пустинята Атакама, Чили, 1900 година.
Защо ни докара тъкмо тук и тъкмо в този момент машината на времето? Не е инцидентно, само че дано първо ви показва един остарял наш другар – стръкчето пшеница. Без него сме безусловно изгубени, изключително през 1900 година. Населението на земята е едвам милиард и половина, само че даже това се оказва прекалено много за изтощената почва и нейната животодаряваща рожба – житото. Планетата ни към този момент не е в положение да създава задоволително от растенията, с които се храним и ние, и нашият добитък. Проблемът се назовава... азот. Стръкчето пшеница го желае под формата на нитрати – той ѝ е жизненонеобходим. Азотът е един от строителните материали на органичната материя. Той е в протеините ни. В ДНК-то на всяко живо нещо. Но земната почва – кухнята на нашата планета, изнемогва под натиска на стихийно възходящото човечество. Азотът е в естествените торове, несъмнено, само че те са незадоволителни. В главен източник се трансформират чилийската селитра, открита тук, в пустинята Атакама, както и депозитите от гуано в Южна Америка. Тези находища хранят целия свят и стават толкоз значими, че за тях се водят войни. Запасите от тези запаси обаче са лимитирани и се чака да бъдат изчерпани за броени години.
Няма задоволително азот – няма задоволително храна. В края на XIX век излиза наяве, че човечеството е изправено пред ужасяваща рецесия. Глад, заболявания и обезсърчение надвисват като дамоклев меч над целия свят. Нужно е някакво решение. Нужен е избавител. Някой талант. По опция доста, доста... разумен. Оказва се, че името му е Фриц Якоб Хабер.
Прусия, 1868-1910 година
Фриц Хабер като млад Рационалността постоянно е била от голямо значение за Фриц Хабер. Тя се трансформира в осмислящ механизъм и мотиватор на всяко негово деяние. За Фриц теоретичното научно благосъстояние постоянно е било най-много пътека към практиката. Рационалност – той ѝ принадлежeшe още от напълно дребен. Може би по тази причина напусна синагогата и одобри християнството макар гордите еврейски корени на фамилията си. Та нали в никакъв случай не би постигнал задачите си, в случай че бе останал евреин в морето от институционен антисемитизъм, властващ в Прусия. Химията го влечеше от дребен и изключително физикохимията – опцията да манипулира детайлите и техните съединения, да ги направи по-рационални. След като построи зашеметяваща академична кариера и си завоюва името на свръхестествен преподавател и ерудит, Хабер реши да се заеме с нещо по-практично. Беше време да избави света от апетит и бедност. Фриц искаше да подари човечеството с азот и знаеше тъкмо къде да го откри – на най-очевидното място – в огромното на всички места. Въздухът, който дишаме сега, е 78% азот – планетата ни e безусловно опакована в него. Хабер искаше да го фиксира – да го грабне от атмосферата и да го трансформира в амоняк. Ако успееше, човечеството щеше да получи изобилен източник на азотни торове. Край на глада! Край на мизерията!
Но Хабер имаше доста сериозен конкурент – остарялата, долна, опърничава магьосница, наречена тройна ковалентна връзка. Сигурно я помните от учебника по химия в осми клас. Тази негодница е една от най-здравите, неразрушими връзки в природата. (Дори в Народното събрание няма да намерите такива връзки.) В нейната кокалеста прегръдка двата атома на азотната молекула (N2) не могат да бъдат разграничени и си витаят безочливо в атмосферата, изцяло недосегаеми за растенията. Фриц обаче бе твърдо решен да удари нечовечен пестник на тройната ковалентна връзка. Според личните му калкулации, в случай че успее да смеси атмосферен азот с водород под голямо налягане и висока температура, двата атома ще получат по този начин мечтания бракоразвод и ще бъдат превърнати в амоняк. За сходен план са му нужни екип, пробна инсталация и средства. За задачата Хабер се свързва с баденската фабрика за анилин и сода, позната ни под името BASF. Най-вече заради репутацията му зa рационалност шефовете на най-големия химически тръст в света отпускат нужните средства. Това се оказва доста, доста умен ход.
Август 1901 година, Карлсруе.
Нямам визия дали Фриц е обичал Клара. Не съм сигурен дали свръх-рационалните хора могат да обичат. Знам сигурно обаче, че е бил притеглен от нея. От красивото лице, златистите къдрици, съвършена фигура и извънреден разсъдък. Поискал е ръката ѝ съвсем незабавно след тяхното запознанство. Тя отказала, само че не тъй като не била влюбена в него. Искала първо да реализира задачата си. Да стане академик и да потвърди на себе си, че няма потребност да разчита в живота на мъжки настойник. Фриц не се обезверил. Кой знае, може би точно независимостта на Клара го е амбицирала в допълнение. Единайсет години след своята първа среща двамата най-сетне подписват брак. В началото Хабер поощрявал научната кариера на брачната половинка си. Клара изнасяла лекции, само че бързо почнала да се натъква на стена от мъжки национализъм. Това, което изключително я наранило, били злобните клюки, че известният ѝ брачен партньор пишел нейните лекции.
Март 1909 година, лабораторията на Хабер.
На този стадий Фриц към този момент бе прекарал дълги години в безплодни опити да фиксира азот от въздуха. Имаше няколко огромни казуса. Първо – голямото налягане и температура, които се опитваше да реализира, унищожаваха апаратурата, преди да може да бъде реализирана мечтаната реакция. Хабер даже загуби един от сътрудниците си в жестока лабораторна детонация. Рационалността, несъмнено, надви над страстите и опитите продължиха съвсем незабавно след случая. В последна сметка фамозният инженер Роберт Ле Росиньол конструира специфичен цилиндър, изработен от кварц и заздравен със стоманена жилетка. Това разреши да бъде реализирано чудовищно налягане от двеста атмосфери и температура от шестстотин градуса. Но и това не бе задоволително – Хабер знаеше, че му е нужен катализатор. След дълги, мъчителни разходки из цялата Менделеева таблица той го откри в лицето на детайла осмий. И не щеш ли на 20 март 1909 година лекар Хабер тичаше оглупял от благополучие из постройката в Карлсруе – от устройството му течеше чист, блажен амоняк! Малко по-късно химикът Карл Бош размени скъпия катализатор осмий с желязо и индустриализира синтеза на амоняк. Благодарение на процеса на Хабер, светът получи достъп до неизчерпаеми синтетични торове и задоволи вечно апетита на земеделските посеви към азота. В идващите десетилетия популацията на земята набъбна лавинообразно и сега е над седем милиарда. Повечето от тези хора нямаше да съществуват без откритието на Фриц. Сигурно и нас нямаше да ни има. „ Брoт аус празен ход! “, гръмнали немските вестници – Хабер бе направил самун от въздуха! Не е пресилване. Казват, че половината от азота, който се намира в тялото ни сега, се дължи на процеса на Хабер. Ние, приятелю, имаме Фриц Хабер чак в протеините си!
След като му бе присъдена Нобеловата премия, Фриц изнесе запаметяваща се тирада. В нейния край той съобщи, че човечеството несъмнено скоро ще открие по-ефикасен способ за синтез на амоняк. Сто години по-късно това още не се е случило. Днес светът създава 100 и седемдесет милиона тона амоняк на година посредством процеса на Хабер. Би могло да се каже, че той е виновен за съществуването на повече хора по света, в сравнение с който и да е различен човек в историята.
Нека обаче не забравяме, че Хабер е на първо място разумен. Находчивият му контракт с BASF гласял, че Фриц ще получи пфениг и половина за всеки звук, създаден посредством неговия способ. Само за няколко години Хабер става милионер.
Берлин, 1911 година.
Слава, пари, въздействие. Фриц е на гребена на вълната. Движи се в най-реномираните научни кръгове и става непосредствен другар със светила като Айнщайн и Макс Планк. Търка плещи с министри и милионери и постоянно приказва със самия кайзер Вилхелм, който демонстрира жив интерес към неговите научни занимания. Никой не е сюрпризиран, когато Хабер поема кормилото на новосъздадения Институт по електро- и физикохимия в Берлин. Семейството, което към този момент включва и дребния им наследник Херман, се мести във превъзходния си нов дом в един от най-скъпите квартали на немската столица. За броени месеци институтът на Хабер печели реномето на водеща мощ в международната химия. Инвестиции валят отвред. Клара обаче не е щастлива. Напротив – тя тъне в жестока меланхолия. Фриц към този момент не счита научните ѝ аспирации за... рационални. Амбицията му е изконсумирала фантазиите на брачната половинка му. Той има потребност от жена, която да се грижи за семейството и да обслужва многочислените му високопоставени посетители. Клара се трансформира в безгласна хаус фрау – това, от което постоянно се е страхувала.
Юни 2017, някъде сред Берн и Базел.
Влакът ми продължава да се плъзга озадачаващо тихо в мъглата. Най-големият плюс на Швейцария, несъмнено, е нейният народен байрак, само че на едно от идващите места без подозрение се подреждат шокиращо пунктуалнитe ѝ железници. Знам, че няма да подраним или закъснеем. Пристигаме тъкмо навремe. Имам осемдесет и четири минути до влака за Цюрих. Нито повече, нито по-малко. Нещата се усложняват, откакто си навяхвам глезена на слизане от вагона. Отбивам се в цветарския магазин на гарата и закупувам два карамфила, които костват единствено с два-три франка повече от допустимото. Знам къде отивам, само че към момента нямам визия за какво.
Трамваят ми се поклаща по старите улици и минава по моста над огромната река. Оттук по вода мога да стигна чак до Русе. Откога ли не съм бил там? Десетилетия... А толкоз го обичам този прекрасен град. В него прекарах някои от най-тежките, само че и най-незабравими моменти в живота си. Поделението ни беше на две крачки от реката. Казармата не беше лека в тези години, изключително през зимата. Човек просто се опитваше да оцелее от цигара до цигара, без да изгуби разсъдъка си. Будеха ни в пет часа и правехме 10 зъзнещи обиколки на плаца. Разбираемо е, че множеството бойци ненавиждаха утринния крос – шаячните ни панталони бяха като родопски губери, а единственото цензурно нещо, което мога да кажа по адрес на прословутите обувки, познати във войнишкия фолклор под нежното име цинтари, е, че всяка от тях тежеше колкото трабантче.
Аз обаче обичах тези двайсет минути на плаца. Тичането постоянно ми е допадало. Харесваше ми опцията да остана уединено с дистанцията и себе си, да вкарам в синхронен темп мислите и краката си. Всяка заран се втурвах с подготвеност да търча, до момента в който един ден не стартира да идва... мъглата. Идваше на гъсти, безмълвни вълни от другата страна на Дунава, където Чаушеску беше намерил за подходящо да построи цех за хлор. Беше го закачил като ръждясал медал на простащината за ревера на река Дунав. Пускаха го на цялостни обороти нощем, тъй че в пет сутринта отровна мъгла поглъщаше цялото отделение. Хлорът се впиваше в облеклата и кожата ни, пареше сладникаво гърлата и дереше гневно очите ни. Понякога след бягане имах възприятието, че в дробовете ми се организира шампионат по фехтовка. Студ, цинтари и хлор – цяло знамение е, че оцеляхме. Особено като се има поради на какво е кадърен хлорът в малко по-голяма централизация.
Покрайнините на Ипър, Белгия, 22 април 1915 година.
Тук сме, въпреки че надали е безвредно. Първата международна война е в разгара си, а Ипър е на самата фронтова линия. Разказът ни е попаднал измежду немските окопи и понякога над главите ни прехвърчават патрони. Група офицери и бойци се суетят възбудено, следвайки строгите инструкции на един добре прочут на всички ни лауреат на Нобелова премия. Всъщност Фриц Хабер е съвсем неразпознаваем под пруската си униформа. Вече изцяло е изгубил косата си, а афинитетът му към бирата и кулинарните случки го е удостоил с почетно коремче. Под рошавия му кайзервилхелмски мустак се търкаля миризлива мокра пура. Фриц е тук в търсене на обичаната си рационалност. Под негово управление бойците разтоварвaт 5700 стоманени цилиндъра, изпълнени със 167 тона хлор. Подредени са в шесткилометрова линия, ориентирана към френските окопи. Хабер изчаква най-подходящия лъх напразно и дава сигнал. Вентилите на газовите бутилки са отворени по едно и също време. Зловеща жълтеникава завеса се простира в постепенно траурно шествие към озадачените бойци. Mъгла... Мъгла на гибелта. Казват, че откъдето минела, тревaта увяхвала и птици падали мъртви от небето. Както постоянно, Хабер беше пресметнал всичко – хлорът е по-тежък от въздуха и откакто вятърът го докара до окопите, газът пропадна непосредствено в тях. Фриц знаеше идеално и свойствата на 17-ия детайл – един път попаднала в дихателните пътища, хлорната молекула реагира с влажните мукозни мембрани и се трансформира в солна киселина. Тъканите и aлвеолите биват разядени от вътрешната страна и дробовете – наводнени с течност. Хиляди френски пехотинци безусловно се удавиха на суша. Очевидци настояват, че след газовата офанзива гледката била ужасяваща: труповете били синкаволилави от хипоксия, а лицата им – изкривени в жестоки спазми. Лишени от въздух, някои се пробвали да раздерат облеклата и даже гърлата си. В този ден Фриц Хабер освен персонално умъртви хиляди хора, само че сътвори първото средство за всеобщо заличаване в света и собственоръчно постави началото на химическото оръжие.
2 май 1915 година, Берлин.
Фриц към този момент е вкъщи. Германия го посреща като воин и незабавно е нараснал в чин капитан. Въодушевен от личната си рационалност, Хабер не може да си откри място от благополучие. Но Клара... Клара е унищожена, разтърсена и ужасена. Всичко, в което постоянно е вярвала, бе стъпкано от нейния личен брачен партньор – индивидът, поради коготo пожертва кариерата си; бащата на детето ѝ. Когато научава за химическото кръвопролитие в Ипър, Клара декларира обществено, че този акт е безнравственост на самите идеали на науката и нечовешка варварщина. Тя прави обезверен опит да убеди мъжа си да се отхвърли от злокобната си активност. Отговорът на Фриц е да упрекна жена си в липса на национализъм. Конфликтът сред двамата не е просто фамилен – той е екзистенциален. На втори май е проведен обилен прием в чест на триумфа на Хабер в Белгия.
Ние знаем още от първия ред накъде отива тази история. Вече сме били тук, в тъмната спалня. Знаем, че бирата, деликатесите и патриотичните песни са потопили Фриц в бездънен сън. Че е късно... Твърде късно за връщане обратно и револверът му към този момент е в ръката на лекар Клара Хабер – Имервар. Обезвереният xуманист в нея шепне: „ Няма различен излаз, Клара! Нима не помниш клетвата си? Всеки мирис, всяка секунда са съучастничество в чудовищно закононарушение против човечеството. Трябва да направиш нещо – да извадиш себе си от уравнението на разрухата “. Клара излиза в градината зад къщата. Насочва револвера право в сърцето си и дръпва спусъка. Изстрелът отеква в притихналия квартал, само че не съумява да разсъни Фриц. Дванайсетгодишният Херман обаче скача на крайници и открива майка си обляна в кръв върху свежата трева. Клара Имервар издъхна на втори май 1915 под звездите в ръцете на дребния си наследник, който обичаше повече от всичко.
3 май 1915 година.
Трагедията си е покруса – рационалността си е рационалност. Още на сутринта Фриц отпътува на Източния фронт, с цел да провежда нова химическа офанзива, този път против съветските бойци, оставяйки сина си и прислугата да се оправят с кошмара вкъщи.
Хабер продължава опитите си да се отдалечи още повече от своето еврейско родословие, а немският му национализъм стартира да гълтам останалата му идентичност. Фриц като че ли желае да надгерманничи германците – подготвен е да посвети силите и живота си на райха. Изобретява нови пъклени газове и развива надалеч по-ефикасни способи за тяхното разпространяване на фронта. Ръководи цели фабрики, бълващи хлор, фосген и иприт (носещ името на злощастния град Ипър). Под неговата закрила институтът му изобретява и първите противогази. Химическите оръжия обаче са единствено част от приноса му към военния епос. По-малката. Амонякът, несъмнено, не се употребява единствено за торове. Благодарение на процеса на Хабер, империята получава опцията да създава азотна киселина и надлежно експлозиви и муниции в неограничени количества. Казват, че без синтеза на амоняк Първата международна война щяла да свърши за броени месеци, защото английската флотилия била блокирала водните трасета към южноамериканските находища от селитра. Може да се каже, че Фриц Хабер е виновен за гибелта на милиони.
Между другото, в светските кръгове от дълго време циркулирали клюки за извънбрачните похождения на Хабер и изключително за близката му връзка с красива секретарка на име Шарлот Нейтън. Той удостоверява слуховете, като се дами за надалеч по-младата Шарлот две години след гибелта на Клара. На сватбата Хабер се появява в униформа и бляскав пруски шлем.
Берлин, 1919 година.
Войната е към този момент в предишното, само че следствията са на всички места. Разруха, невъзможност и беднотия господстват из победената Германия. Трябва да се вгледаме доста деликатно в самотната фигура, бродеща из сивите берлински улици, с цел да разпознаем Фриц Хабер. Облечен е в дълъг балтон с вдигната яка. Лицето му е изцяло погълнато от лакома гъста брада, а плешивата глава – подслонена от огромна шапка. Но това е обяснимо – когато собственоръчно си изтребил хиляди хора и милиони по света те считат за военнопрестъпник, би трябвало да предприемеш нужните ограничения за дегизиране. Войната бе изгубена, само че бащата на химическото оръжие отхвърли да се отхвърли от сатанинската си рожба. Той продължаваше да твърди, че газът е по-хуманен от патрона, по-... разумен. Как съумя да се отърве от военния арбитражен съд, още не е напълно ясно. Още по-изумително е, че Хабер остава отпред на своя институт. Химическите оръжия са неразрешени от Версайския контракт, несъмнено, само че той продължава скрито да работи по тяхното рационализиране. През идващите няколко години съумява освен да обогати немския боеприпас, само че и да помогне на Съветския съюз и Испания да изградят своя лична стратегия за бойни отровни субстанции – най-много за ужасяващия и изобретен от неговия институт иприт.
Фриц също употребява опита си с отровни газове, с цел да сътвори селскостопански пестициди. Един от тях е основан на цианид и изтребва вредителите с нечувана резултатност. Наричат го „ Циклон “.
1961 година, Йерусалим.
Хана Аренд е объркана. Очакваше нещо напълно друго. Очакваше дявол от преизподнята, а пред очите си имаше един неугледен, елементарен, преклонен човечец. Писателката е тук, с цел да отрази делото против нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман. Самата тя бе съумяла да избяга от концентрационните лагери на Вермахта през 1933 година Но това, което вижда в очите на Айхман по време на процеса, е ненадейно. По-късно тя ще го назова „ Баналността на злото “. Човекът, изпратил милиони на заколение, гледаше на себе си просто като на бюрократ, идващ покорно напътствията на законно определения режим. Да, най-страшните чудовища не носят предупредителни белези. Те не са карикатурни озъбени злодеи. Не ухаят на сяра, от зъбите им не капе кръв. Понякога злото е облечено в простащина и безмълвно смирение, а най-страшните закононарушения се правят в името на логистиката. Айхман бе наказан на гибел. Баналността на злото продължава да живее…
Октомври 1923 година, екватора, Атлантическия океан.
Фриц Хабер съблюдава старинния моряшки обред при минаването на екватора. На палубата на кораба „ Вюртемберг “ има басейн. Фриц се гмурва в него с грациозен скок, след което предлага три бутилки вино в подарък на господ Нептун. Но именитият химик чака нещо в подмяна от властелина на моретата. Нещо доста скъпо. Според формалната версия е тръгнал за Буенос Айрес по служебна работа. Но в действителност задачата му е строго секретна. Истината е, че не го интересува Аржентина, а голямото водно пространство сред Германия и нея.
Следвоенните години са същински призрачен сън. Неописуемата инфлация, съчетана с репарациите, сковава страната и обезценява марката. И Хабер, и институтът му, и цялата страна са в окаяно финансово положение. Но Фриц има концепция. План, съгласно който би могъл освен да изтръгне обичаната си Германия от бедността, само че да я направи стопански самостоятелна вечно. Известно е, че в морската вода има злато. Въпросът е какъв брой?! Според Хабер, в случай че концентрацията е пет мг на пространствен метър, от океана могат да бъдат извлечени милиони тонове злато. Фриц основава удивителен развой и лабораторна апаратура за уединяване на благородния метал от солена вода. За сходен план не е мъчно да се откри спонсор и той е финансиран напълно от „ Металбанк “. Те имат вяра в Хабер и в неговата... рационалност. Човекът, който бе направил самун от въздуха, този път бе решил да направи злато от морскатa вода! Защо пък не!? Потенциалните последици от този план са толкоз огромни в световен аспект, че строгата секретност е от изключителна значимост. Нужен е работен опит, както и морски проби от разнообразни точки на планетата. През юли 1923 година пътническият транспортен съд „ Ханза “ отпътува от Хамбург за Ню Йорк. На борда има 923 пасажери. Между тях са Хабер и петима лаборанти, които са записани в пътния лист като екипаж. В търбуха на кораба обаче е издигната свръхмодерна загадка лаборатория за разбор, а шестимата съмнителни „ моряци “ сноват сред нея и палубата в продължение на целия път. Фриц е изобретил и футуристично устройство за взимане на проби от кораба в придвижване. Сред пасажерите плъзват клюки, че германците работят върху революционен източник на сила.
Пробите от това пътешестване са незадоволителни и екипът на Хабер стартира да кръстосва моретата в търсене на солени съкровища. Той посвещава седем години от живота си на този ексцентричен план. Събрани са пет хиляди проби от всяка точка на света, в това число към пермафроста на Гренландия и Антарктика. За голямо отчаяние на Хабер, най-богатата му проба е с централизация 0.05 мг на метричен звук, което прави цялата идея нерентабилна. Фриц е заставен да се откаже, само че продължава да има вяра, че някъде по света има морски райони с огромна централизация на благородни метали. Това сякаш е единственият план на Хабер, който се оказва безспорен неуспех.
7 април 1933 година.
Фриц е в окаяно здравословно и финансово положение. Втората му брачна половинка го е напуснала още преди няколко години. Вярно е, че се размина с интернационалния съд, само че репутацията му не се отърва от трибунала на международната научна общност. Милиони хора гледаха на него като на всеобщ палач, а известни учени като Ърнест Ръдърфорд отхвърлят да свидлив ръката му.
Фриц е отблъснат от света и отстранен от обществените кръгове отвън Германия.
На този ден новото държавно управление на националсоциалистите, водено от популиста Адолф Хитлер, одобри злокобния „ Закон за реституция на публичните служби “. Според него всички жители без арийско родословие би трябвало да бъдат неотложно отстранени от публични позиции. Хабер бе бягал цялостен живот от еврейската си идентичност и все пак бе догонен с една безскрупулна крачка от нацистката генеалогична машина. Военните му подвизи, християнската фасада, патриотизмът, амонякът, Нобеловата премия – нищо нямаше значение. За нацистите той постоянно щеше да бъде просто „ евреинът Хабер “. Фриц трябваше да подаде оставка от института, който бе основал, и да уволни брилянтните учени с еврейско родословие, които беше събрал под покрива му. Всичко, което бе строил в продължение на десетилетия, се разпадаше пред очите му.
1902 година Антикварна книжарница Ватенвил
Тук сме с цел да се срещнем с великия Херман Хесе. Той е написал две от обичаните ми книги. Който е чел „ Степния вълк “ или „ Сидхарта “ знае, че Хесе има нюх към поезията. Затова надали е изненадващо, че някои от стихотворенията му също се считат за шедьоври. Едно от тях се споделя „ В мъглата “.
Най-лошото качество на поезията е, че тя не може да бъде превеждана. Това също е и най-хубавото ѝ качество. Както и да е – ще направя некадърен опит да преведа „ В мъглата “. Дано да не съсипя изцяло неговия тъмен темп и елегантна потиснатост:
Колко е необичайно да бродиш в мъглата!
Самотен е всеки камък и шубрак,
дървото не вижда даже прилежащо дърво във гората
и всеки е толкоз самичък.
Моят живот бе изпълнен с другари,
когато светът бе облян в светлина,
само че никого към този момент не мога да видя
в този момент, щом се спуска мъгла.
Така е – не може да бъде наименуван влъхва
тоз, който мрачевина не познава.
Ето я, иде – неизбежна и тиха,
и те отделя от всичко останало.
Колко е необичайно да бродиш в мъглата!
Животът е просто една самотност.
Сякаш никой никого не познава
и всеки е толкоз самичък.
Август 1942 година, Освиенцим, Полша
Хилде Глюксман, брачният партньор ѝ, двете им невръстни деца и още 896 тръпнещи от смут души са въведени в огромно бетонно помещение, наречено бункер номер две. Хилде е обичаната племенничка на Фриц Хабер – щерка на сестра му Фрида. Децата треперят в прегръдката на Хилде. Няма прозорци, само че в стените на помещението има отвори. След няколко минути през тях стартира да прониква газ. Просмуква се... като мъгла. Секунди по-късно всички умират в жестока мъка. Газът е пестицидът „ Циклон Б “ – основан в института на Хабер и утвърден за потребление от Адолф Айхман. Милиони почтени души са избити като инсекти с него и по-късно изгорени в крематориумите на Освиенцим. Сред тях са доста от най-скъпите другари и близки на Фриц Хабер.
Януари 1934 година.
Самотата – безмълвният палач на отлъчените, към този момент бе единственият сателит на Хабер. Фриц бе безспорна руина. Прогонен и предаден от страната, която обичаше повече от човешкото в себе си, той се скиташе безприютен, пропуснат, болен и зарязан от страна в страна и от град в град в търсене на някакъв смисъл – нещо, за което да се залови. Най-после прави опит да огледа обратно, да открие това, което е можел да бъде, да се свърже още веднъж с еврейските си корени. Дори обмисля пътешестване до Израел. Алберт Айнщайн е един от дребното хора, които може би от страдание не прекъсват кореспонденцията си с него. Един ден Фриц изпраща писмо на великия академик, в което споделя следното:
„ …Това е огромната ми болежка, огромният ми боязън – ще съумея ли да продължа това, което съм почнал, когато есенните стихии на живота ме настигнат и към стъпките ми се спусне студена, печална... мъгла. ”
Междувременно cинът му Херман бе изпаднал в жестока меланхолия. Колко ли опустошителна е била контузията от оня ден, в който невръстното момче държеше умиращата си майка в ръцете си? Няколко години по-късно Херман щеше да постави завършек на личния си живот по същия метод – с патрон в сърцето.
Юни 2017, Базел.
Накуцвам върху неуместно изкълчения си ляв гален по
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ