Снежина Петрова повежда кърваво „Хоро“ в Народния
Кинематографично, накъсано, задъхано, експресивно – красиво и ужасно зрелище е „ Хоро “ по романа на Антон Страшимиров под режисурата на Василена Радева в Народния спектакъл „ Иван Вазов “. В него има женитба и гибел, убийства и видимо избавление, офицери и анархисти, обезсърчение и възторг, брутална свирепост в думите и действието, груба еротика и непохватна деликатност. Точно както и в литературния прототип.
Произведението в основата на спектакъла е чудноват хибрид за нашата литература: обичаен „ национален “ сюжет, роден от действителността, само че излят в типична за европейския модернизъм форма – сбита и фрагментирана. Използвайки тази специфичност на оригинала, Василена Радева трансформира театралната битийност на септемврийския разгром от 1923-та и прословутите кървави бели нощи – една чисто българска покруса, в повсеместен облик на терора. Той припомня и за събитията от нашата история след 9 септември 1944-та, за ВОСР и руския ГУЛАГ, за закононарушенията на хунтата в Чили и Аржентина, и още, и още... В него се оглеждат всички времена на обезчовечаване и скъсване с див конфронтация на естествените човешки връзки – роднински, любовни, другарски, публични. Без да прибавя примеси към текста на Страшимиров, режисьорката е извела неговата пророческа визия и смущаваща новост, пластично пасващи на всяка тирания. Алюзиите със протичащото се през днешния ден сред Русия и Украйна, с братоубийствената гняв към другите възгледи, са ненатрапчиви, само че съществуващи.
Сценографията на Борис Далчев напълно обслужва тази концепция за планета на световен гнет. Кръглата структура в центъра, под чието равнище на моменти слизат да играят актьорите, е и арбитражен съд за убийците, ренегатите, колаборационистите, подкрепящи злото с пасивната си доброта; и голяма яма, в която се хвърлят труповете на жертвите в този наежен в несъгласия свят. Една от най-ярките подиуми в представлението е неведнъж повтарящите се курсове на актьорите до „ ямата “ и назад с мятане на облекла в нея, сходно телата на мъртъвци.
Спектакълът е мощен с обединеното влияние на експресионистичния разказ и произтеклата от него драматургия: героите произнасят своите реплики, само че и авторовите описания към тях със стегнатата фраза на Страшимиров (подобно ремарки). Актьорите излизат през един вход и се връщат през различен в напълно обиграното пространство на камерната зала, станали към този момент разнообразни персонажи, сменяйки единствено връхна дреха. Повечето влизат в по два облика и това малко обърква тези, които не познават или не помнят христоматийната творба на писателя, само че атмосферата на недоизказаност и мистичност „ дообяснява “ необясненото. На огромната Снежина Петрова са се паднали функциите на автора на тази жестока история и на Капанката, която повежда най-после обезумялото кърваво хоро край труповете на убитите. Нейният екстатичен танц те кара да настръхнеш. Тя като че ли е актрисата, особено основана да произнесе финалните думи: „ Иху-у, мари, земьо черна! Иха-а, мари, земьо сладка! Иху-у! Иха-а! Препукай се мари - иху-у! Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари - иху-у, иха-ха - хи-и-и... “.
В забележителния актьорски отбор са още Цветан Алексиев (полк. Гнойнишки), Валентин Танев (опълченецът дядо Рад, който в миналото е учил на българщина и сегашните убийци, и техните жертви), Ненчо Костов (кметът и анархистът), Стелиан Радев, Елена Иванова, Деница Даринова, Павлин Петрунов, Вяра Табакова, Явор Вълканов. Хореографията е на Марион Дърова, музиката – на Драгомир Йосифов.
Спектакълът „ Хоро “ е част от стратегия „ Театър+ “ за дълготрайна и взаимна креативна работа за обмяна на идеи и показване на нови драматургични и театрални трендове. Следващите представления са на 11, 17 февруари, 14 и 25 март.
Произведението в основата на спектакъла е чудноват хибрид за нашата литература: обичаен „ национален “ сюжет, роден от действителността, само че излят в типична за европейския модернизъм форма – сбита и фрагментирана. Използвайки тази специфичност на оригинала, Василена Радева трансформира театралната битийност на септемврийския разгром от 1923-та и прословутите кървави бели нощи – една чисто българска покруса, в повсеместен облик на терора. Той припомня и за събитията от нашата история след 9 септември 1944-та, за ВОСР и руския ГУЛАГ, за закононарушенията на хунтата в Чили и Аржентина, и още, и още... В него се оглеждат всички времена на обезчовечаване и скъсване с див конфронтация на естествените човешки връзки – роднински, любовни, другарски, публични. Без да прибавя примеси към текста на Страшимиров, режисьорката е извела неговата пророческа визия и смущаваща новост, пластично пасващи на всяка тирания. Алюзиите със протичащото се през днешния ден сред Русия и Украйна, с братоубийствената гняв към другите възгледи, са ненатрапчиви, само че съществуващи.
Сценографията на Борис Далчев напълно обслужва тази концепция за планета на световен гнет. Кръглата структура в центъра, под чието равнище на моменти слизат да играят актьорите, е и арбитражен съд за убийците, ренегатите, колаборационистите, подкрепящи злото с пасивната си доброта; и голяма яма, в която се хвърлят труповете на жертвите в този наежен в несъгласия свят. Една от най-ярките подиуми в представлението е неведнъж повтарящите се курсове на актьорите до „ ямата “ и назад с мятане на облекла в нея, сходно телата на мъртъвци.
Спектакълът е мощен с обединеното влияние на експресионистичния разказ и произтеклата от него драматургия: героите произнасят своите реплики, само че и авторовите описания към тях със стегнатата фраза на Страшимиров (подобно ремарки). Актьорите излизат през един вход и се връщат през различен в напълно обиграното пространство на камерната зала, станали към този момент разнообразни персонажи, сменяйки единствено връхна дреха. Повечето влизат в по два облика и това малко обърква тези, които не познават или не помнят христоматийната творба на писателя, само че атмосферата на недоизказаност и мистичност „ дообяснява “ необясненото. На огромната Снежина Петрова са се паднали функциите на автора на тази жестока история и на Капанката, която повежда най-после обезумялото кърваво хоро край труповете на убитите. Нейният екстатичен танц те кара да настръхнеш. Тя като че ли е актрисата, особено основана да произнесе финалните думи: „ Иху-у, мари, земьо черна! Иха-а, мари, земьо сладка! Иху-у! Иха-а! Препукай се мари - иху-у! Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари - иху-у, иха-ха - хи-и-и... “.
В забележителния актьорски отбор са още Цветан Алексиев (полк. Гнойнишки), Валентин Танев (опълченецът дядо Рад, който в миналото е учил на българщина и сегашните убийци, и техните жертви), Ненчо Костов (кметът и анархистът), Стелиан Радев, Елена Иванова, Деница Даринова, Павлин Петрунов, Вяра Табакова, Явор Вълканов. Хореографията е на Марион Дърова, музиката – на Драгомир Йосифов.
Спектакълът „ Хоро “ е част от стратегия „ Театър+ “ за дълготрайна и взаимна креативна работа за обмяна на идеи и показване на нови драматургични и театрални трендове. Следващите представления са на 11, 17 февруари, 14 и 25 март.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ