Казвам се Мила, а името на съпруга ми е Сашо.

Казвам се Мила, а името на брачна половинка ми е Сашо. Оженихме се преди 7 години. Сватбата беше обилна и радостна. Гостите откровено ни пожелаха обич, взаимно съгласие и, несъмнено, деца. Побързахме за тях незабавно след сватбата.

Първата ми бременност беше несполучлива. Ембрионът замръзна в развиването си.  Скърбяхме и продължихме напъните си, само че още веднъж всичко се обърка. Втората бременност беше даже по-лоша от първата – извънматочна, а след интервенцията получих ужасна присъда.

Никога повече нямаше да мога да имам деца. Сега скръбта ни беше неизмерима. Съпругът ми и аз бяхме доста обезпокоени. Започнахме да живеем за себе си, да вършим положително.

Но не щеш ли към този момент наближаваме 30. Имаме всичко належащо – апартамент, вила, две коли. Два пъти в годината се забавляваме с пътувания в чужбина, само че в живота ни има някаква празнина.

Сашо пръв заприказва за осиновяване.

— Мила, може да си вземем някой от детски дом? Всички имат деца. Всички приказват единствено за колички, тротинетки и карикатури. Аз също желая да отгледам дете.

— Мислех си за това, само че някак си се опасявах да ти го предложа. И кого искаш? Момче или момиче.

— Няма значение, само че по-скоро момиче. Искам да я отгледам като принцеса.

Съгласих се. Започнахме да събираме документи. Нашите материални индикатори разрешиха доста бързо да получим позволение за осиновяване. И тогава пристигна този церемониален ден, когато отидохме да забележим децата в дома.

Не сме разчитали на новородено – трябваше да чакаме доста. Но пък имаше доста пораснали деца. Когато пристигнахме, децата играеха на детската площадка.

Застанали на разстояние започнахме да ги гледаме. Изведнъж усетих, че някой ме дърпа за подгъва.

Погледнах надолу и видях русо момиче със занимателни лунички. Изглеждаше на 3-4 години. Тя се усмихна и ме попита: „ Лельо, ти инцидентно да не си майка ми? “ Сърцето ми съвсем спря. Дори не знаех какво да й отговоря, само че сълзите издайнически потекоха от очите ми и думите сами паднаха от устните ми: „ Да, скъпа моя. Татко и аз дойдохме за теб. “

Саша взе детето на ръце и отидохме при шефа на детския дом. Името му беше Алексей. Като видя това момиче в ръцете ни, той поклати негативно глава с някакво страдание и помоли учителя да вземе детето, а той ни заведе в кабинета да поговорим.

— Знаете ли, комплицирано е. Това момиче не е единствено.

Прекъснах го: Какво от това? Да вземем и двете. Брат ли има?

— Не. Има две сестри. Те са тризнаци. Всичките ли ще вземете?

Със Сашо замигахме на парцали дружно. Три идентични принцеси. Истина ли е това? Родителите ли са ги изоставили?

– Майка им е наша ученичка. Беше много млада, когато забременя, а й се пафнаха три едновременно. Така че тялото й не устоя. Децата бяха избавени, само че тя умря. Никой не ги взе като бебета. Кой има потребност от три едновременно? И не можете да ги разделите.

— Искаме ги! – сподели решително Сашо. Да тръгваме. Покажете на всички. Как се споделят?

— Ники, Вики и Мики.

Забързахме към девойките. Веднага се отнесоха към нас като към своето семейство. Бомбардираха ни с въпроси и истории.

След няколко дни отидохме петимата да си избираме нов огромен апартамент. В последна сметка, с към този момент огромното ни семейство, имаме потребност от доста пространство.