Винаги съм искала дъщеря. И съдбата ми прати специално момиче, което „родих“ в сърцето си
Казвам се Катя и съм на 38 години. Омъжена съм и имаме двама сина – на осем и единадесет години. Искахме повече деца, само че нямаше. Здравето не го разрешава.
Преди няколко години започнах да мисля за осиновяване на момиче. Винаги съм мечтала за дъщеричка: да й върша плитки, да й закупувам рокли, кукли…
Но по някаква причина Бог реши да ми даде двама сина. Много постоянно си мислех за осиновяване. И преглеждах уеб страниците на домовете за сираци.
Един ден даже споделих със брачна половинка ми за моето предпочитание. А той, както се оказа, въобще не беше срещу. Изслуша ме умерено. От време на време той обикаляше с домовете с мен. Дарявахме облекла и храна на дечицата. Но не можехме да намерим това момиченце, което беше предопределено за нас.
Знаех, че ще я усещам незабавно щом я видя…
Веднъж другарка ме осведоми за дом за деца, където имаше сираци, които са били родени от майки, инфектирани с ХИВ.
Първоначално бях шокирана, едвам по-късно взех решение да прочета, да проуча историите на тези, които са решили да осиновят такива деца. И не всички от тях имаха доказана диагноза.
Реших да прегледам децата и внезапно се натъкнах на бебе, което доста приличаше на моите деца, единствено че беше момиче!
С няколко кичура на главата, бледа, наподобяваща на кукла. Тя беше на годинак и половина. Реших да покажа фотографията й на брачна половинка си. И той сподели:
– Колко наподобява на нашите!
Всичките ни близки също го потвърдиха. И сърцето ми се стартира да се свива… Усетих, че тя е моя, това беше моето момиченце! И всички документи са изрядни.
Започнах да звъня на обществените през час, с цел да съм сигурна, че няма да я дадат на никого. Бързахме с документите и подготовката.
Ходих на учебно заведение за приемни родители, помогнаха ми да се оправя със страховете си и да се освободя от подозренията си. Накрая датата на идване на момиченцето беше избрана, даже не я чакахме толкоз бързо.
От обществените служби ни поздравиха, имаха единствено един въпрос:
– Защо ви е това момиченце? Още сте млада, можете да родите…
Казах им, че съм усетила, че това е моето момиче.
Най-сетне ни доведоха до нашата дъщериичка – тя ни гледаше с дребните си очички и се опасяваше да помръдне.
Есеки ден ходехме при нея. Мъжът ми и аз незабавно видяхме щерка си в нея. Почувствах я като сродна душа.
След като минахме през всички кръгове на пъкъла, не спахме нощем и се тормозехме, най-сетне дойдохме за нашето бебе.
Бабите се вълнуваха, желаеха първи да я вземат на ръце, дядовците бяха нервни, а ние със брачна половинка ми искахме бързо да се приберем у дома с щерка си и синовете.
Две години по-късно направихме проби в специфичен център и ни споделиха, че няма антитела, че момичето е крепко.
От първия ден при нас тя се почувства като вкъщи си. Днес тя е бърбориво хлапе, което си хапва добре и не се разграничава от връстниците си.
Ние даже не я възприемаме като осиновена – като че ли постоянно е била наша. Родихме я в сърцата си…в душите си…Нашият свят има потребност от повече добрина в него. Правете положително!
