Казвам се Антон. Сега съм на четиридесет и пет години.

Казвам се Антон. Сега съм на четиридесет и пет години. В болница съм. Седя в стаята на татко ми и приказвам с него. Бащами е в кома. Може би даже не ме чува. Но имам толкоз доста да му кажа.

Виктор е мой втори татко. Срещнах го инцидентно на улицата. Нашето запознанство сигурно не може да се назова прелестно. Ето какво се случи. 

Когато бях на осем години, избягах от у дома. Просто не можех да пребивавам повече там. Имах постоянно пияна майка и също толкоз пийнал втори татко. Но най-малко майка ми не ме биеше.

Пастрокът ми обаче ме биеше доста грубо. Един ден ме наби доста грубо. Майка ми даже не се опита да ме отбрани. Загубих схващане от жестокия побой. Щом пристигнах на себе си, взех решение да избяга от къщи.

Излязох на улицата и потеглих накъдето ми погледнат очите. Дори не знам до каква степен бяхстигнал. И тогава изгубих схващане. Когато пристигнах на себе си, видях, че лежа в някакво мазе. До мен имаше трима младежи.

– Кой те наби по този начин?

– Доведеният ми татко!

– Ясно! Остани тук. Тук никой няма да те нарани “ – сподели едно от момчетата.

Две седмици можех единствено да лежа. Впоследствие съумях едвам едва да стана и да вървя. Месец по-късно бях съвсем възобновен.

Когато станах по-силен, момчетата ме взеха на работа за първи път. Новите ми другари се оказаха джебчии. Бързо ме научиха да извършвам кражба.

Веднъж желаех да открадна портфейла на един мъж, само че очевидно не съм го направил доста изкусно и той ме хвана в крачка.

Мъжът искаше да ме заведе в полицията, аз започнах да го апелирам да не прави това. Но той настояваше, че би трябвало да ме заведе в полицията. Загубих схващане от неспокойствие.

Събудих се в жилището на този човек. Прегледа ме доктор. След прегледа ме закараха в болничното заведение. Останах там съвсем месец.

Виктор и брачната половинка му Наталия ме посещаваха от самото начало. Много се привързахме един към различен. Те поеха грижите за мен и ме взеха при себе си.

Виктор се отнасяше с мен като със личен наследник. Водеше ме на разнообразни занимания и клубове, научи ме на всичко, помагаше ми да си пиша домашните, играеше футбол с мен. Ходихме дружно на лов на риба и на море. Това бяха доста щастливи 10 години.

Вярно, не мина без компликации. Когато навърших петнадесет, започнах да се държа като доста младежи: започнах да пуша и непрекъснато се карах с осиновителите си. Един ден отново ме хванаха да извършвам кражба. Виктор заплати огромна сума, с цел да не бъде формирано наказателно дело против мен.

Два дни по-късно Виктор ме заведе в дом за деца и сподели:

– Съжалявам, само че очевидно не мога да ти бъда добър татко. Затова ще живееш тук. Може би тук ще ти е по-добре.

Мислех, че се майтапи. Но той не се майтапеше. Цяла година изкарах в дома за деца.

На моя рожден ден Виктор и Наталия пристигнаха в сиропиталището с подарък и ме поканиха в дома си. Веднага се съгласих.

Родителите ми ми подариха прелестно празненство. Наталия изпече обичаната ми торта. После започнах да ги навестявам доста постоянно. И шест месеца по-късно Виктор сподели:

– Може би към този момент искаш да се прибереп? Но се пробвай да се държиш обичайно.

С наслада се съгласих. Родителите ми ме отгледаха до пълнолетието ми, след което ми дадоха опция да получа обикновено обучение. После съумях да си намеря добра работа. Ожених се, родиха ми се деца.

Но родителите ми остаряха доста през тези години. Баща ми в този момент е в кома. Силно се надявам да се възвърне. И да мога да помоля за амнистия и да му кажа какъв брой доста го обичам.