Като вълк-единак или колективен играч сме в живота? Това е

Като вълк-единак или групов състезател сме в живота? Това е наш избор, само че единствено ненапълно. Той се предопределя и от заложеното ни от природата, и от метода, по който ни се е стекъл животът.

Вълк-единак

Да си необщителен и самодостатъчен е нещо, което може да ти е закодирано по принцип. Има хора, които са предразположени да бъдат такива. Обстоятелствата единствено ги побутват към избрана посока – дали тази предпоставеност да се задълбочи, или отчасти да се преодолее.

Възможно е коренът да е заложен някъде надалеч в детството, когато се е формирал характерът. Рано оставен да се оправя самичък с неща от живота, за които не е бил порасъл, прекалено високи условия от родители, огромни персонални упоритости... Това може да е изборът на зрелия човек, който задоволително си е изпатил от „ другите “ и не желае да допусне повече да го нараняват. Тогава става въпрос за защитна реакция.
Съществува опция личността да се е построила по този метод поради специалността си. Ако работиш в полицейските служби ли разузнаването, да вземем за пример, в случай че управяваш огромна корпорация, опазването на тайната, прикритостта, несподелянето на информация са от витално значение. Ставаш мнителен.

Силен и прочувствено самичък – това са плюсовете и минусите. Предимството на този неволен или съзнателен избор е, че човек разчита единствено на себе си. Той е убеден, самостоятелен от други хора. Те по-малко му въздействат. В този смисъл подобен човек е доста по-свободен от оня, който е на другата прекаленост – непрестанно се вълнува по какъв начин го възприемат другите хора, дали го харесват. На нашия воин не му пука, тъй като в неговия свят е необятно, той е главният му жител. „ Светът това съм аз, пъкълът – това са другите “, максимата на екзистенциалистите е неговото верую. Останалите са единствено пейзаж или движещи се персони, с които по наложителност влиза в някакво официално прикосновение, само че те не го засягат същински. Въпросът е дали този човек въпреки всичко не страда от своята самоизолация, а единствено да парадира с това, че я харесва. Човек е обществено създание и потребността му от другарство, от непосредственост с други хора е естествена причина за прочувственото му и всякакво равновесие. Да си вълк-единак надали е равнозначно на благополучие, само че несъмнено е причина да си несмущаван от останалите. Другият въпрос, който поражда, е до каква степен този метод на живот е вероятен през целия житейски път. Защото рано или късно в един миг всеки опира до другите и това е неизбежно.

Колективният състезател

Това е условието, за което претендират множеството модерни работодатели. Те желаят да си имат работа с екипни персони, хора, които могат да се сработват с останалите. Да позагърбиш егото за сметка на общото дело, това не е толкоз елементарно за всеки. Нагледно го демонстрират груповите спортове. То е нещо като да си футболист и да се откажеш непременно да стреляш в мрежата. Вместо това да подадеш на другия, който е по-добре пласиран. Ти ще свършиш черната работа, той ще обере лаврите. Виждаме, че мнозина се изкушават да изхабят обстановката, с цел да угодят на егото си.

Ала груповият състезател вижда пред себе си смисъла на общото дело. Той подава топката, поради успеха на тима. Чувства се важен от това, че е част от екипа и то му е задоволително. Не държи неговото име да е изписано с по-големи букви от останалите. Това не значи, че не е упорит. Той просто не е тесногръд. Способен е да се пожертва, поради нещо по-голямо от Аза си.

Плюсове – Дава поддръжка и евентуално я получава, най-малкото за признателност. Не е отшелник. Има чувството за правене на нещо общо, огромно, което си коства. Дори и по тази причина, че то сплотява мозъците и сърцата на най-малко няколко индивида.
Минуси – Разтворен в колектива, той може да бъде подценен и даже пропуснат. А това не е прелестно никому.

И въпреки всичко – вълк-единак или групов състезател? Аз персонално не бих заклеймявала. Животът и човешките връзки са задоволително комплицирано нещо, ние в тях – също. Склонна съм да мисля, че болшинството от нас носят в себе си и от двете, като въпреки всичко едното господства. А в другите моменти от живота ту сме единаци, които ближат в уединение рани, ту сме част от тима, поради по-голямата цел. Познаваме болката от самотата и самочувствието от това да разчитаме сами на себе си. Точно толкоз, колкото ни е близка топлината да бъдем със съидейници, да знаем, че те имат потребност от нас. С тях вършим нещо стойностно, за което сме уверени, че си коства. Плюс увереността, че и те знаят - без нас то никога няма да е тъкмо същото, тъй като му даряваме най-скъпото – себе си.