Когато хората са повърхностни, житейските бури ги пречупват - ДЖОРДАН ПИТЪРСЪН
Канадският професор доктор Джордан Питърсън обича да ни въвлича в един изчерпателен диалог за дисциплината и отговорността, за щастието и страданието, за смисъла на човешкия живот, за положителното и злото и за мястото на всеки от нас в комплицираното устройство на света.
Според мен има проблем в метода, по който всеобщо хората приказват по какъв начин би трябвало да се стремим към благополучие. Първо, тъй като хората не се замислят за какво тъкмо това им е задачата и второ, тъй като не дефинират какво тъкмо схващат под благополучие.
Много постоянно в случай че човек стартира да разказва какво тъкмо желае, излиза наяве, че не желае да бъде благополучен, а желае да не бъде трагичен. Това е по този начин тъй като биваме по-силно засегнати от неприятните неща, в сравнение с се усещаме добре от потребните неща. Като цяло хората сме по-чувствителни към болката и деструктивното, тъй като в последна сметка в действителност може да бъдем ранени.
Затова, първото нещо, което хората желаят, е не да бъдат щастливи, а да не усещат прочувствена болежка, да не изпитват позор, да не съжаляват, да нямат тревога, боязън, виновност и да не бъдат отхвърлени. Хората желаят отрицателните страсти да бъдат под надзор и вероятно да имат благополучие за в допълнение овкусяване на живота. Но в фамилията желаят да има да вземем за пример работлив мир, да има контрактувано умиротворяване с околните и общественото обграждане. Да живеят баланисрано и продуктивно, спокойно и съграждащо – това е задачата. Да мислим за тези неща като само за благополучие е прекомерно опростено. Това е все едно да имаш карта единствено с една дума. Как би те опътила?
Когато споделям на своите студенти, че задачата на живота не е щастието, те изпитват облекчение. Причината за това е, че те към този момент го знаят. Дори без умишлено да са го изразили, животът към този момент им го е посочил с другите компликации и проблеми. Техните прекарвания са посочили, че животът е сложен, а на моменти даже драматичен. И казуса, който аз откривам в всеобщата визия, че идеалната цел е постигането на благополучие, е в това, че тя слага всички тези хора в позиция да се усещат засрамени от тяхното страдалчество. Те усещат, че в случай че усещат страдалчество и одобряват отрицателната страна на живота, това ще значи, че нещо не са добре, че при тях има някаква неточност. Това ги прави непостижими да споделят нещо откровено за тяхната болежка и просто се затварят.
Здравият и добре приспособен човек има необятен набор от разнообразни отговори, които не могат да се сведат до едно само измерение като благополучие против злощастие. Животът не е толкоз елементарен. Ако беше, щяхме да имаме единствено една прочувствена система. Затова когато щастието ни е съществена цел, тривиализираме живота и трансформираме прекарванията ни в нещо тривиално. За да може да възприемем цената на обещано нещо, би трябвало неговата загуба да бъде значима за нас. Това значи да се отворим за прекарването на бездънен смисъл и редом би трябвало да приемем опцията за прекарването на болежка и горест.
Има моменти, в които би трябвало да сме не щастливи, а състрадателни, любящи. В живота има доста обстановки, на които би било неуместно да отговорим с благополучие. Също по този начин упованието, че би трябвало да се усещаме щастливи може да ни вкара в неверно психологично положение и да не разберем какво тъкмо би трябвало да вършим. Хората сме построени от доста разнообразни мотивационни и прочувствени импулси, които не си наподобяват. Причината за това е, че светът е толкоз сложен, че акомодацията ни зависи от доста разнообразни и добре обособени реакции. Има моменти, в които би трябвало да сме състрадателни, а в други нападателни, от време на време е добре да се тревожим, а различен път – да се радваме.
Ако сме непрекъснато в задоволство и благополучие, доста неща няма да ни допрян същински и няма да почувстваме дълбочина. А животът без дълбочина е лекомислен и неправилен. И това е проблем, който е обвързван с това, че в случай че философията ни за живот е постигането на благополучие и че всичко е супер, когато се сблъскаме с болежка и страдалчество, ще станем себекритични, раздразнителни, даже разрушителни. За нашето психологично здраве е належащо да се надигнем пред задачата да отговорим на значимите въпроси, които ни задава самият живот.
Ако искаш живота ти да е с по-високо качество, търси отговорност, а не благополучие. Отговорността придава на живота смисъл. Намери си сътрудник, хвани се добре, имай деца, отгледай ги, откри си работа, помогни на себе си и света. Това са все значими отговорности. Насочи се към нещо значимо и понижи страданието на теб и твоето обграждане. Оправдай съществуването си. И от време на време ще си благополучен или ще получиш нещо по-добро като умиротворяване на съзнанието, успокоение, с цел да не се събуждаш в три през нощта с неспокойна съвест.
Няма нищо по-безсмислено от преследването на щастието. Това е работа единствено за ужасно наивни хора. „ Пета симфония “ на Бетовен е едно от най-мощните творби в музиката, не тъй като излъчва благополучие, оптимизъм, бодрост, триумф, а тъй като има дълбочина. Един живот е толкоз по-успешен, колкото по-голяма дълбочина е постигнал. Няма друго мерило за триумфа – това е същинското.
